Определение № 2929 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 601/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Н. А., чрез адв. Г. К., срещу въззивно решение № 187 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 373/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 313 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 1721/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което Е. Н. А. е осъден да заплати на „Кая 77“ ЕООД сумата от 27 900 лв., представляваща неизпълнено от ответника задължение по споразумение, сключено между страните на 05.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.07.2021 г. – датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното ѝ изплащане. Въззивното решение в останалата част, с която след отмяна е отхвърлен предявеният от „Кая 77“ ЕООД против Е. Н. А. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7 264 лв., представляваща дължима на основание чл. 3 от споразумението от 05.02.2020 г. неустойка за периода 02.03.2020 г. – 30.06.2021 г., е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Дали в настоящия процес споразумението между ищеца и ответника противоречи на закона?“ – излагат се съображения, че му липсва предмет, доколкото няма логическа връзка между твърдения в иска цифров израз на щетите и посоченото основание. Сочи се също така, че споразумението противоречи на добрите нрави защото работодателят се е възползвал от по-силните си в трудовото правоотношение позиции. 2/ „Дали след като ответникът е с неустановена трудова характеристика в отношенията му с ищцовото дружество и не е доказано, че е отчетник, може да носи пълна имуществена отговорност?“. Жалбоподателят излага съображения, че първоинстанционният и въззивният съд неправилно не са допуснали счетоводна експертиза. Сочи се, че последната би установила реалното наличие или липса на щета, доколкото ако няма щета, то и процесното споразумение няма предмет и противоречи на добрите нрави, следователно е нищожно. Изтъква се, че това води до липса на мотиви и съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът се позовава на решение № 218/02.01.2019 г. по гр. д. № 2033/2018 г. на III г.о. на ВКС и решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на I г.о. на ВКС. Ответната страна „Кая 77“ ЕООД, чрез адв. С. И., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил, че са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване два иска: по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 365, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на сключена на 05.02.2020 г. извънсъдебна спогодба и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за неустойка. По предявения иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 365 ЗЗД за сумата от 27 900 лв., съдът е посочил, че същият се основава на сключената на 05.02.2022 г. между страните извънсъдебна спогодба, с която ответникът Е. Н. А. се е задължил да заплати разсрочено на „Кая 77“ ЕООД до 01.01.2021 г. сумата от 27 900 лв., представляваща стойността на умишлено причинени липси от заемане на длъжността „салонен управител“ в ищцовото дружество. Изтъкнал е, че ответникът оспорва предявения иск с възражения за нищожност на спогодбата поради липса на предмет, противоречието ѝ със закона и добрите нрави. Въззивната инстанция е счела тези възражения за неоснователни. Посочила е, че предметът на споразумението са действия, бездействия или определени блага (материални или нематериални), във връзка с което страните се съгласяват да поемат определени права и задължения; че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, когато не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието за неговото възникване (фактическа невъзможност) или за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка (правна невъзможност). Въззивният състав е констатирал, че в случая предмет на спогодбата е имуществената отговорност на ответника Е. Н. А. за причинените при изпълнение на трудовите му задължения като „салонен управител“ вреди на ищеца под формата на липси, която е допустима по КТ и в този смисъл е годен обект на процесното споразумение. Въззивният съд е приел още, че не е налице и второто основание за нищожност на процесната спогодба – противоречие със закона. Съобразил е, че договорът противоречи на закона, когато съдържанието му не е съобразено с императивни правни норми. Въззивната инстанция е установила, че липсва законова забрана за договорно уреждане на пълната имуществена отговорност на заетите по трудово правоотношение. Констатирала е, че работниците или служителите носят пълна имуществена отговорност в две хипотези: по чл. 203, ал. 2 КТ – за вреди, причинени умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на работата, и по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ – за вреди от липси, когато на работника или служителя е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности. В тази връзка е отбелязано, че съгласно чл. 211 КТ неограничената имуществена отговорност се осъществява по съдебен ред, тоест по реда на общото исково производство. Съдът е отчел също така, че съдебната спогодба, при която чрез взаимни отстъпки страните ликвидират съществуващия между тях спор, е допустим от закона начин за приключване на делото, както и, че няма пречка още преди завеждане на иска страните да уредят отношенията с извънсъдебна спогодба по чл. 365 ЗЗД. Отбелязал е, че валидността на същата е обусловена от наличието на предпоставките за реализиране на пълната имуществена отговорност на работника или служителя, тъй като в противен случай той не отговаря в пълен обем, а само до размера на уговореното трудово възнаграждение (чл. 206, ал. 1 КТ), респективно до трикратния му размер (чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ). Въззивната инстанция е приела, че в настоящия случай с процесната спогодба ответникът фактически е признал, че в качеството си на служител в „Кая 77“ ЕООД, заемащ длъжността „салонен управител“, умишлено е причинил липси на ищцовото дружество на стойност 27 900 лв., които се е съгласил да възстанови на вноски; че умишленото причиняване на вреди на работодателя е основание за ангажиране пълната имуществена отговорност на работника или служителя, като характерът на вредите – липси или претърпяна загуба, е без правно значение за вида на отговорността; че с оглед поетото задължение за възстановяване на причинените вреди, ответникът не може да оспорва техния размер, тъй като по силата на чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили; че със спогодбата по чл. 365 ЗЗД страните уреждат съществуващия между тях спор чрез взаимни отстъпки, поради което той не може да оспори поетото задължение чрез възражения, основаващи се на предходните отношения, като съдът следва да зачете договорката между страните и да приеме, че отношенията им са такива, каквито са ги признали; че длъжникът може да откаже изпълнение на поетото задължение само при нищожност или унищожаемост на споразумението. Приел е също така, че не е налице и третото релевирано основание за нищожност – противоречие на сключеното споразумение с добрите нрави. В тази връзка съдът е посочил, че добрите нрави като комплекс от неписани правила за поведение са приложими само при липса на позитивна правна уредба, относима към съдържанието на договора. При наличие на такава договорът може да е нищожен поради противоречието му със закона, но не и поради противоречието му с добрите нрави. Доколкото основанието и обема на имуществената отговорност на ответника, която е предмет на процесното споразумение, са уредени законодателно, то съдът е намерил, че добрите нрави като критерий за валидност са неотносими в случая. Поради изложените съображения, въззивната инстанция е установила, че като е намерил ответникът за обвързан от валиден договор за спогодба и е уважил предявения иск за стойността на признатите от ответника вреди, окръжният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, като е потвърдил решението в тази част. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване в обжалваната част от въззивното решение. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай формулираните от касатора в изложението въпроси не могат да обосноват общо основание за достъп до касационно обжалване. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с крайните решаващи изводи на въззивния съд по основателността на иска. От една страна питанията съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросите са фактически и са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение съдът не е формирал извод за липса на предмет на процесното споразумение, както и противоречието му с добрите нрави, каквито доводи навежда касаторът. Напротив в процесния случай въззивният съд е намерил, че предмет на спогодбата между страните е имуществената отговорност на ответника, която е допустима по КТ и в този смисъл е приел за годен обект на процесното споразумение. Въззивният състав не е констатирал и наличието на другото, релевирано с въпросите на жалбоподателя, основание за нищожност – противоречие на сключеното споразумение с добрите нрави. Формиран е извод в обратния смисъл, че доколкото основанието и обемът на имуществената отговорност на ответника, която е предмет на процесното споразумение, са уредени законодателно, то добрите нрави като критерий за валидност са неотносими в случая. В обжалваното решение липсват мотиви и досежно неустановена трудова характеристика на ответника, от която теза жалбоподателят извежда втория въпрос, поставен в изложението. Във връзка с доводите на касатора за нарушение на процесуалния закон, следва да се посочи, че същите представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при събирането на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. Следователно по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 600 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,