Определение № 1994 от 03.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2553/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Аутсорс Пойнт“ ЕООД срещу определение №3108/21.11.2025г. по в.ч.гр.д.№3120/2025г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав. С него е потвърдено определение №4197/23.10.2025г. по т.д.№1845/2025г. на Софийски градски съд, ТО, VI – 5 състав, с което е върната искова молба вх.№109314/23.09.2025г. предявена от „Аутсорс Пойнт“ ЕООД срещу „ЗАД Армеец“ АД и е прекратено производството по делото. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че преценката на първоинстанционния и въззивния съд е неправилна и в нарушение на процесуалните правила относно редовността на извършваните от страните процесуални действия. Изтъква, че държавната такса е внесена в указания от съда срок още на 07.10.2025г., но по независещи от касатора причини той е получил платежния документ едва на 24.10.2025г. и го е представил незабавно в съда. Счита,че прекратяването при налично и навременно плащане противоречи на принципите на процесуална икономия и на правото на достъп до съд по чл.6 от ЕКПЧ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следния процесуалноправен въпрос: Щом дължимата държавна такса по искова молба е реално платена в срока по чл.129 ал.2 от ГПК, а молба с приложен платежен документ е постъпила в съда след изтичане на указания срок, дължи ли съдът, при доказано своевременно плащане, да приеме, че указанията са изпълнени, да счита исковата молба за редовна и да допусне делото до разглеждане по същество, вместо да я върне на основание чл.129, ал.3 от ГПК? Позовава се на противоречие на въззивното определение със задължителните разяснения в ТР№3/2009г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №3/2009г. и ТР№6/06.11.2013г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №6/2012г. Навежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставя и въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, като се позовава на отклонение на въззивното определение от задължителните разяснения в ППВС№1/1953г. и ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и от практиката, формирана с решение №283/14.11.2014г. по гр. д. №1609/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение №373/23.07.2014г. по гр. д. №3003/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение №68/24.04.2013г. по т. д. №78/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №157/11.02.2016г. по т. д. №3638/2014г. на ВКС, І т.о.; решение №108/15.02.2018г. по гр. д. №5201/2016г. на ВКС, ІІ г.о.; решение №12/16.02.2016г. по гр. д. №2184/2015г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №222/27.03.2018г. по т. д. №505/2017г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №17/23.07.2014г. по т. д. №811/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №111/3.11.2015г. по т. д №1544/2014г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №136/6.11.2015г. по т. д. №2483/2014г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №180/11.01.2016г. по т. д. №1618/2014г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №94/13.09.2016г. по т. д. №3768/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №161/4.10.2016г. по т. д. №2220/2015г. на ВКС, ІІ и др. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба на „Аутсорс Пойнт“ ЕООД против „ЗАД Армеец“ АД, въззивният съд е изтъкнал, че с редовно връчено на ищеца съобщение са дадени две указания: за внасяне на държавна такса с посочен размер и за представяне на вносен документ, като изрично е указано, че неизпълнението на което и да от двете води до прилагането на последиците на чл.129, ал.3 от ГПК. Изложил е мотиви, че съдът няма задължение да извърши служебна проверка дали държавната такса е внесена. Посочил е, че ищецът в процеса не е проявил необходимата процесуална активност и не е поправил в срок исковата молба, нито е упражнил възможността да поиска продължаване на срока по реда на чл.63 от ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С оглед разясненията, дадени с т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл.274, ал.3 от ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая, поставеният от частния касационен жалбоподател въпрос дали следва да се приемат за изпълнени дадени указания за внасяне на държавна такса, ако таксата е внесена в указания от съда срок, но молбата с приложения платежен документ е постъпила в съда след този срок, не отразява точно обстоятелствата по делото и извършените от съда и страните процесуални действия. Същият не отразява специфичното за случая обстоятелство, че на ищеца изрично е било указано не само да внесе по сметка на СГС държавна такса по исковата молба в точно определен от съда размер, но и да представи доказателство за внасянето на тази такса. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, частният касационен жалбоподател не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, тъй като не е посочил конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС, а цитираните от касатора тълкувателни решения не съдържат разрешение на поставения от него въпрос. Наред с това по същия процесуален въпрос е формирана последователна практика на ВКС с определение №1770/ 21.06.2023г. по ч.гр.д. №486/2023г. на ВКС, І г.о., определение №373/29.05.2023г. по ч.т.д. №594/2023г. на ВКС, I т.о., определение №1019/22.04.2024г. по ч.гр.д. №663/2024г. на ВКС, II т.о.; определение №421/13.06.2023г. по ч.т.д. №656/2023г. на ВКС, I т.о. и други. В същите се приема, че прилагането на документ за внесена такса е една от предпоставките за редовността на исковата молба, съответно жалбата или частната жалба, установени с императивните разпоредби на чл.128 и чл.275 ал.2, вр.чл.261 от ГПК. Последното изискване е спазено, когато жалбоподателят е приложил документ за внесена такса по конкретното дело в указания му от съда размер. Същото не е спазено, когато жалбоподателят е платил таксата, но не е приложил документ за плащането или е посочил, че прилага вносния документ, без реално такъв да е представен в указания преклузивен законен срок. Нередовността не се състои в невнасянето на държавна такса по сметката на съда, а в непредставянето на платежния документ, който удостоверява плащането. Дори в случай, че платежният документ е представен след изтичане на срока, това процесуално действие не може да бъде взето предвид от съда съгласно изричната разпоредба на чл.64, ал.1 от ГПК, като е без значение дали самата държавна такса е внесена в срок. В този смисъл е и практиката на ВКС, според която отстраняването на нередовност след срока не преодолява настъпилите последици на процесуалното бездействие - решения № 674 от 14.02.2011г. по гр. д. №1814/2009г. на ВКС, І г.о., решение №50265 от 10.01.2023г. по гр. д. №3517/2021г. на ВКС, ІV г.о., както и определение №349 от 05.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2856/2017г. на ВКС, ІІІ г.о., определение №62 от 18.03.2019г. по ч.гр.д. №4830/2018г. на ВКС, ІІ г.о., определение №480 от 29.06.2021г. по ч.гр.д. №2267/2021г. на ВКС, III г.о.; определение №575 от 24.07.2012г. по гр.д. №483/2012г. на ВКС, IV г.о.; определение №1046 от 24.04.2024г. по ч.т.д. №712/2024г. на ВКС, II т.о. и други. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното определение е съобразено изключва основанието за достъп до касация чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Вторият от формулираните в изложението въпроси е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос частният касационен жалбоподател не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На поставения правен въпрос е даден отговор в цитираните от жалбоподателя решения и определения на ВКС, в които е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към пълното изпълнение на указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Обсъдени са изрично доводите в частната жалба, че прекратяването при навременно плащане противоречи на принципите на процесуалната икономия и на правото на достъп до съд по чл.6 от ЕКПЧ, а други доводи в жалбата не са въведени. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и всички правни доводи и своевременно въведени възражения на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на обжалване -"очевидна неправилност" на въззивното определение. Не са налице основания за извод законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да са игнорирани императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или да са грубо нарушени правилата на логиката. Такива твърдения не са въведени от касатора, а сочените от него доводи за неправилно приложение на процесуалното правило на чл.129 ал.3 от ГПК не съставляват проявление на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд