Определение № 607 от 27.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 118/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Секюрити- безопасност и закрила“ ООД срещу решение №1867 от 23.07.2019г. по в.т.д. №1486/2019г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №2461 от 12.12.2018г. по т.д. №8003/16г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-1 състав, като на въззиваемата страна са присъдени съдебни разноски в размер на 100 лева юриск.възнаграждение. С първоинстанционното решение ответникът „Секюрити- безопасност и закрила“ ООД е осъден на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на Столична община сумата 111 476.40 лева, представляваща обезщетение за неизпълнение на договорно задължение по чл.20 от договор за охрана №СО-РД-55-334/10.06.2013г., заедно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 4 759.06 лева разноски.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- необосновано, постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което следва да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение без да отчете, че исковата молба е нередовна, тъй като не са индивидуализирани вредите по надгробните паметници, за които се претендира обезщетение. Намира за необосновани изводите на съда, че по делото се установяват процесните вреди. Поддържа, че дори да се установят вредите, е незаконосъобразен изводът на съда, че ответникът следва да носи отговорност за обезщетяването им, тъй като увреденото имущество не е собственост на ответното дружество, а СО няма задължение да пази и/или възстановява надгробните паметници. Претендира разноски за всички инстанции.

Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Следва ли в исковата молба ищцовата страна да индивидуализира по вид, размер и цена /отделни пера и елементи/ вредите, за които претендира, че са настъпили? Нередовна ли е искова молба и отговаря ли на изискванията на чл.127 ГПК, когато в нея не са индивидуализирани вредите по вид, размер и цена?;

2. Налице ли е вреда по отношение на ищеца, ако не са налице писмени доказателства- фактури съгласно приложимото данъчно законодателство относно заплатени от него разходи по извършени СМР на чужда собственост без съответното възлагане от страна на собственика на гробното място?;

3. Чия собственост е изграденият върху гробното място надгробен паметник- на общината, на търговското дружество, стопанисващо гробищния парк или на лицето, закупило гробното място и за кой юридически или физически субект е вредата?;

4. Налице ли са вреди за несобственик вследстие на нанесени вреди върху имущество на собственик, като между собственика и несобственика няма писмен договор за охрана, ползване, преотстъпване и др. съгласно ЗЗД и ТЗ?“.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /посочени от касатора само като законови разпоредби/, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочена практиката на ВКС, на която касаторът счита, че въззивното решение противоречи.

Ответникът Столична община не представя писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а с оглед доказателствата по делото предявеният иск е основателен, като препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. Като неоснователно е отхвърлено възражението на въззивника, че исковата молба е нередовна. Въззивната инстанция счита, че с депозираните молби от 06.12.2016г. и 09.01.2017г. за отстраняване нередовностите на исковата молба, съдържащи изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, включително описание на вредите на охранявания обект и по-специално гробни места и урнови стени, и искане за заплащане на сумата от 111 476.40 лева, представляваща обезщетение за вредите от неизпълнение на договорното задължение по чл.20 от обвързващия страните договор за охрана от 10.06.2013г., следва да се приеме, че исковата молба отговаря на изискванията за редовност и правото на иск е надлежно упражнено.

Решаващият съдебен състав приема, че страните по делото са обвързани от договор за охрана, като е предвидена пълна имуществена отговорност на ответника /в качеството му на изпълнител/ при кражби, грабеж, повреждане или друга форма на престъпно посегателство срещу охранявания обект – гробищните паркове на територията на [населено място], стопанисвани от ОП „Гробищни паркове“ /чл.20, ал.1 от договора/. Излага доводи, че се касае се до разновидност на отговорността по чл.82 вр. чл.79 ЗЗД за обезщетяване на вредите от неизпълнението /лошото изпълнение/ на договорните задължения на ответника за осъществяване на охранителната дейност, доколкото надлежното изпълнение на тези задължения би предотвратило настъпването на вредите. Въззивният съд намира за установено, че при действието на договора предмет на посегателства са станали отделни обекти, част от охраняваните гробищни паркове, като с протокол на комисия на възложителя и двустранен констативен протокол в съответствие с установения в чл.21 от договора ред, са установени вредите по обектите и техния размер. Излага мотиви, че с констативния протокол изпълнителят /въззивник/ се е съгласил относно наличието на повреди по надгробните паметници вследствие визираните в договора посегателства, които не са отстранени, и за размера на разходите, необходими за материали и труд за възстановяването им, а именно 92 897 лева без ДДС. С оглед споразумение от 06.04.2015г., подписано от страните по договора след прекратяване му, с което изпълнителят в съответствие с чл.22, ал.2 от договора се е задължил да обезщети 309 бр. щети върху надгробните паметници, като възстанови надгробните атрибути, описани в горецитираните протоколи, съдът намира, че е налице съглашение с установително действие относно фактите на повреждането на паметниците, част от охранявания от изпълнителя обект в срока на действие на договора, вследствие посегателства, визирани в договора. Предвид липсата на доказателства за отстраняването на вредите, решаващият съдебен състав счита, че за ответника се е породило задължението да заплати обезщетение по чл.82 ЗЗД за имуществените вреди от неизпълнението на договорните задължения, съизмеримо с разходите за възстановяване на увредените паметници в гробищните паркове, установени по размер със заключението на съдебно-техническата експертиза.

Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника, въззивник, че ищецът не е собственик на увреденото имущество. Съдът намира, че задължението на изпълнителя за заплащането на разходите, необходими за възстановяването на повредените паметници, произтича непосредствено от клаузите на чл.20 и чл.22 от договора за охрана, който има само облигационно, а не вещноправно действие. Ангажирането на отговорността на ответното дружество – изпълнител по договора за охрана е за обезщетяване на вредите от неизпълнение на задължението за надлежно осъществяване на възложената му с договора охранителна дейност, като възникването на правото на обезщетение по чл. 82 ЗЗД не е обусловено от правото на собственост на възложителя върху обектите. Излага доводи, че обезщетението за имуществените вреди от неизпълнението обхваща всички разходи, необходими за поправянето на вредите, включващи разходи за материали и заплащане на монтажни работи. Паричното обезщетение за увредените имуществени блага се дължи както ако кредиторът вече е направил разходи за възстановяване на имуществените вреди, така и ако вредите не са отстранени – тепърва ще се правят разходи за възстановяване на увреденото имущество.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Неоснователни са възраженията на касатора, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. В исковата молба, уточнена с допълнителни молби от 06.12.2016г. и 09.01.2017г., са изложени обстоятелствата, на които се основава искът, включително описание на вредите на охранявания обект, включващ гробни места и урнови стени /конкретизирани са като вид, материал, размер, брой и т.н./, като претенцията е за заплащане на сумата от 111 476.40 лева, представляваща обезщетение за вредите от неизпълнение на договорното задължение по чл.20 от обвързващия страните договор за охрана от 10.06.2013г. С оглед изложеното следва да се приеме, че правото на иск е надлежно упражнено с исковата молба, отговаряща на изискванията за редовност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос относно изискванията за редовност на исковата молба е общ и теоретичен и не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че произнасянето по искова молба, в която не е индивидуализирано спорното право и не е ясно обективирано искането към съда, има за последица недопустимост на производството и на постановеното съдебно решение. С оглед изложените по-горе мотиви, настоящият съдебен състав приема, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради вероятна недопустимост.

Формулираните от касатора материалноправни въпроси /втори, трети и четвърти/ не са коректно поставени, тъй като не отговарят на установената от въззивния съд фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи. Съдът уважава иска с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за обезщетение за вреди от неизпълнен договор, като излага изрични мотиви, че задължението на изпълнителя за заплащането на разходите, необходими за възстановяването на повреденото имущество, произтича непосредствено от клаузите на чл.20 и чл.22 от договора за охрана, който има само облигационно, а не вещноправно действие. Съдът изобщо не е изследвал чия собственост е увреденото имущество, тъй като с оглед конкретното правоотношение между страните приема, че този факт не е релевантен. Излага мотиви, че ангажирането на отговорността на ответника- изпълнител по договора за охрана е за обезщетяване на вредите от неизпълнение на задължението за надлежно осъществяване на възложената му с договора охранителна дейност, поради което и възникването на правото на обезщетение по чл.82 ЗЗД не е обусловено от правото на собственост на възложителя върху обектите. Съдът не е обсъждал и обстоятелството дали е издадена фактура за претендираните суми, тъй като намира, че обезщетението за имуществените вреди от неизпълнението обхваща всички разходи, необходими за поправянето на вредите, включващи разходи за материали и заплащане на монтажни работи, като се дължи и ако вредите не са отстранени и тепърва ще се правят разходи за възстановяване на увреденото имущество.

Следва да се отбележи, че въпросите по начина, по който са формулирани, инкорпорират защитната теза на ответника за неоснователност на иска, като отговорите изискават преценка на конкретните факти и обстоятелства, респ. анализ на доказателствата по делото, което изключва характеристиката им на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК.

Дори да се приеме, че поставените въпроси са значими по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касаторът не обосновава допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочена практиката на ВКС, на която касаторът счита, че въззивното решение противоречи, нито са изложени каквито и да било доводи за значимостта на поставените правни въпроси за точното приложение на закона и за развитието на правото.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд