Определение № 183 от 06.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1589/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Н. Б. със съдебен адрес в [населено място] - чрез адв. П. С. от САК, срещу определение № 1291 от 03.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5242/2019 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 15626 от 20.06.2019 г. по гр. д. № 14240/2016 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата на Т. Б. за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по гр. д. № 14240/2016 г. решение в частта за разноските чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 346 лв., представляваща разлика между присъдените с решението 1 218 лв. и претендираните като дължими 3 654 лв. Частният жалбоподател поддържа, че в противоречие с Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и с трайната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл по ненадлежно заявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, не е изложил мотиви относно фактическата и правна сложност на спора и неправилно е приел, че са осъществени предпоставките на чл.78, ал.5 ГПК за намаляване поради прекомерност на дължимото адвокатско възнаграждение. Излага доводи, че реално осъществената в негова полза адвокатска защита и продължителността на първоинстанционното производство не предполагат намаляване на адвокатското възнаграждение, което следва да се присъди като разноски в пълния уговорен и заплатен размер. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. По какъв начин следва да бъде направено по делото възражението за прекомерност на заплатения от противната страна адвокатски хонорар, за да се счете същото за надлежно въведено в процеса, респ. съдън да има правомощието въз основа на него да редуцира възнаграждението /противоречие с практиката в решение № 334/13.11.2018 г. на ВКС и определение № 80/11.03.2016 г. по т. д. № 673/2015 г. на ВКС, II т. о./; 2. От кои критерии следва да се ръководи съдът при определяне на правната и фактическа сложност на делото при надлежно направено възражение за прекомерност на заплатения адвокатско хонорар /противоречие с практиката в определение № 586/02.08.2012 г. по ч. гр. д. № 511/2012 г. на ВКС, IV г. о./. При условията на евентуалност като основание за достъп до касационно обжалване се поддържа бланкетно и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба по съображения в писмен отговор от 24.07.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд - София е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран надлежно и своевременно от ответника ЗК „Лев Инс“ АД с възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца Т. Б. под формата на разноски по чл.78, ал.1 ГПК, и че възнаграждението подлежи на редуциране на основание чл.78, ал.5 ГПК до присъдения от първата инстанция размер от 1 218 лв., тъй като делото не съставлява фактическа и правна сложност съобразно разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването на ищеца - частен жалбоподател, че възражението по чл.78, ал.5 ГПК не е въведено надлежно и първоинстанционият съд не е следвало да се произнася по него по причина, че ответникът го е заявил бланкетно и не е изложил обстоятелства защо счита адвокатското възнаграждение за прекомерно. С мотив, че процесуалният закон не поставя изискване за конкретизация на възражението и че същото е направено в последното /единствено/ съдебно заседание пред първата инстанция, въззивният съд е отрекъл необходимостта от конкретизиране на възражението като условие за разглеждането му от съда. Изложил е и съображения за неотносимост на практиката на ВКС в решение № 334/13.11.2018 г. по т. д. № 2690/2017 г., с която ищецът е аргументирал оплакването си срещу правилността на постановеното от първата инстанция определение. Изхождайки от възприетите в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че спорът по делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което заплатеното на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение подлежи на редуциране до предвидения в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимален размер от 2 030 лв., респ. че съразмерно на уважената част от иска, на ищеца се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 218 лв. Преценката за наличие на предпоставките по чл.78, ал.5 ГПК е мотивирана със съображения, че по делото е предявен само един иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.), че разглеждането на делото е приключило в едно съдебно заседание след събиране на доказателствата, че поради наличие на влязло в сила споразумение по чл.78а НК не се е налагало изследване на предпоставките по чл.45 ЗЗД, че не е имало спор между страните относно съществуването на застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между ответника и виновния за настъпване на увреждащото ПТП водач и че основният спорен въпрос в първоинстанционното производство е бил съсредоточен върху обезщетението за неимуществени вреди и неговия размер. Предвид посочените обстоятелства въззивният съд е формирал извод, че делото не се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност, поради което възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение с последиците по чл.78, ал.5 ГПК е основателно. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София определение. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е обуславящ за изхода на делото и по отношение на него не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е зададен хипотетично и същевременно е насочен към оспорване на правилността на извода на въззивния съд, че за надлежното въвеждане в процеса на възражението за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение е достатъчно възражението да е направено до приключване на последното съдебно заседание по делото и че в процесуалния закон няма изискване за неговото конкретизиране. Изводът на въззивния съд относно изискванията за надлежно сезиране на съда с възражение по чл.78, ал.5 ГПК е в пълно съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.78, ал.5 ГПК, в която - с оглед съдържанието на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, надлежното въвеждане на възражението не е обвързано с изискване ответникът да посочва обстоятелствата, поради които намира заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение за прекомерно. Изискване за конкретизация на възражението не е поставено и в решението по т. д. № 2690/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., на което частният жалбоподател се позовава некоректно, тъй като видно от мотивите към решението отказът на съда да уважи направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е мотивирано със съображения, че ответникът е поискал намаляване на адвокатското възнаграждение като прекомерно по причина на непредставяне на доказателства за плащането му, без да твърди и обосновава липса на фактическа и правна сложност на делото, която единствено би могла да бъде основание за редуциране на адвокатското възнаграждение по размер съгласно чл.78, ал.5 ГПК. Некоректно е и позоваването на определение № 80/11.03.2016 г. по т. д. № 673/2015 г. на ВКС, І т. о., в което съдът не е приел, че конкретизирането на възражението по чл.78, ал.5 ГПК е условие за надлежното му въвеждане в процеса, а е изтъкнал съображения, че в подадената молба по чл.248 ГПК ответникът лаконично е заявил, че присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение не отговаря на фактическата и правна сложност на делото и на извършените процесуални действия, без да изложи конкретни оплаквания в тази насока. Необходимостта от мотивиране на молбата по чл.248 произтичат от нейната цел - изменение на съдебното решение в частта за разноските поради неправилното им определяне от съда, и изразеното в определението становище е неотносимо към въпроса за надлежното въвеждане в процеса на възражението по чл.78, ал.5 ГПК. Поради несъответствие на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и недоказване на твърдяното противоречие с практиката на ВКС няма основание въззивното определение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на втория въпрос в изложението - за критериите, от които се ръководи съдът при определяне на фактическата и правна сложност на делото при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Критериите са изяснени детайлно в т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. пот 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и от мотивите към обжалваното определение е видно, че при произнасяне по заявеното от ответника възражение по чл.78, ал.5 ГПК въззивният съд се е ръководил от тях. Определението, с което частният жалбоподател е обосновал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е постановено преди приемане на тълкувателното решение и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Въпросът дали е правилна преценката на съда, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, която да оправдава присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в пълния уговорен и заплатен от ищеца размер, е извън предмета на производството за селекция на касационните жалби и не подлежи на обсъждане от касационната инстанция. Поради изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска и по втория въпрос от изложението. Бланкетното въвеждане на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не обвързва касационната инстанция със задължение да се произнася налице ли е очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съобразявайки мотивите към определението, настоящият състав на ВКС не намира основание да квалифицира определението като очевидно неправилно и да го допуска до касацинен контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,