Определение № 200 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. Г., процесуален представител на Р. И. В., против въззивно решение № 1665/05.05.2020 г., постановено по в. гр. д. № 37/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е обявен за недействителен по отношение на „Артискултура” ЕООД договор за аренда на земеделска земя от 31.08.2016 г., заверен под рег. № 3010 от 31.08.2016 г. на нотариус Н. М., с район на действие РС - Р., вписан в СВ - [населено място] с акт № 259, том I, дело № 2192, сключен от Р. И. В., лично за себе си и в качеството си на пълномощник на „Артискултура” ЕООД, като сключен във вреда на представлявания, потвърдено е решение № 6813/24.11.2017г. по гр. д. № 1040/2016 г. на Районен съд – Разлог в частта, с която е осъден Р. И. В. на основание чл. 108 ЗС да предаде на „Артискултура” ЕООД владението /държането/ върху ПОЗЕМЛЕН ИМОТ **, находящ се в землището на [населено място], [община], област Б., местност „С.", шеста категория, с обща площ от 1,955 дка, начин на трайно ползване - стопански двор, вид собственост - на юридическо лице, ведно с построените в имота нежилищна сграда № - овчарник с плевня „С.” и сграда № ** към овчарник „С.”, при посочени граници и съседи.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулира следните въпроси: „Длъжен ли е съдът да анализира в цялост свидетелските показания? Следва ли съдът да обсъди свидетелските показания след съпоставка на всички изнесени от свидетелите факти; да изложи мотиви защо дава вяра на определен свидетел, вземайки предвид начина, по който е узнал фактите, както и способността и волята му да ги възпроизведе вярно?”.Сочи противоречие с решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., на ВКС, IV г. о.. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК,а именно очевидна неправилност.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалните представители – адв.Ст.В. и адв.Ил.П. на ответника по касационната жалба „Артискултура” ЕООД, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Производството пред Окръжен съд - Благоевград е образувано след като с решение № 239/07.01.2020 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ВКС, IV г.о. делото е върнато за разглеждане и произнасяне от друг въззивен състав по предявения от „Артискултура” ЕООД срещу Р. И. В. евентуален иск с правно основание чл. 40 ЗЗД за обявяване за недействителен, като сключен във вреда на представлявания договор за аренда на земеделска земя от 31.08.2016 г., заверен под peг. № 3010/31.08.2016 г. на нотариус с peг. № , вписан в СлВп - [населено място] с акт № 259, том I, дело № 2192, сключен от Р. И. В. лично за себе си и в качеството му на пълномощник на „Артискултура” ЕООД,както и по обусловената от него, осъдителна част на предявения от „Артискултура” ЕООД срещу Р. И. В., иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху поземлен имот № **, ведно с построените в него сгради, находящ се в землището на [населено място], [община], област Б., местност „С.", както и относно разноските по делото.

За да се произнесе по предявения евентуален иск за недействителност на договора за аренда,въззивният съд е обсъдил в съвкупност и поотделно всички събрани по делото доказателства,съобразно указанията на ВКС в отменителното решение и е приел, че същият е сключен от пълномощник с формална представителна власт, тъй като с влязло в сила решение е отхвърлен искът за недействителност на договора, поради липса на представителна власт. Посочил е, че договорът е сключен между Р. И. В. като представител на „Артискултура” ЕООД и самият него като физическо лице, т.е. договарял е сам със себе си, поради което субективният елемент „споразумяване” между представителя и насрещната страна следва да се извлича от извършените от Р. И. В. действия. Към момента на сключване на договора за аренда Р. И. В. е желаел да увреди своя упълномощител. Пълномощното за сключване на договор за аренда е от 23.03.2013 г. Същото му е било необходимо, за да се легитимира като земеделски производител. Използване на пълномощното за тази цел не се е осъществило почти 3 години от издаването му. Договорът за аренда от 31.08.2016 г. е сключен след като през месец май на същата година Р. И. В. е узнал, че за имота има купувач и е сключен предварителен договор за продажба. Сключвайки договора за аренда Р. И. В. е целял да възпрепятства продажбата на имота и да лиши собственика му от свободно разпореждане. Уговорките в договора – неговият срок от 15 години и символичният наем от 20 лв. за една стопанска година при съпоставяне с другите установени обстоятелства за възможност да се лиши от ползване с промяна на собственика, са мотивирали Р. И. В. да извърши сделката, с което реално е причинил вреда на представлявания. „Артискултура” ЕООД не е успяло да продаде имота, поради обстоятелството, че имотът е под аренда, а представляващият си е осигурил ползване на имота за дълъг срок при заплащане, което е минимално, поради което искът е основателен. Въззивният съд е посочил, че по ревандикационната претенция на ищеца в частта, с която ищецът е бил признат за собственик на имота има влязло в сила решение и, че по делото е установено от свидетелските показания, че Р. И. В. осъществява държането на имота и е уважил иска в частта му за предаване на фактическата власт върху процесния имот.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. трето ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решението. В случая наведените от касатора оплаквания за допуснати противоречия с материалния и процесуалния закон не обусловят очевидна неправилност на решението, а по съществото си те представляват оплакване за неправилност на решението, което следва да бъдат разгледано само в случай, че се допусне касационната проверка на решението.

Не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Въпросите отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалвано, но същите не са разрешени в противоречие с посоченото решение на ВКС, а в съответствие с него. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетелите относно релевантните за предмета на доказване факти поотделно и в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. Противно на изложеното от касатора, съдът е посочил качеството на всяко от лицата и е отчел евентуалната им заинтересованост от изхода на делото.

Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК без да формулира въпроси с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.

По въпросите не е налице и бланкетно посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се следват на ответника по касационната жалба, но такива не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства такива да са били уговорени и извършени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.