Определение № 450 от 21.05.2020 г. на ВКС по д. № 4351/2019 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Община Харманли срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №5159/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Е. Т. и Й. Т. срещу общината – касатор искове по чл.49 ЗЗД, като на ищците са присъдени по 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, 53 498 лв. – обезщетение за имуществени вреди/ търпени загуби от унищожаване на собствените им постройки и сгради в УПИ ІІІ-191 и УПИ ІІ-184 в кв. 32 по ПУП на [населено място]/, 2 910 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в търпени загуби от унищожаване на движимо имущество, 9815 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загуби от унищожаване на насаждения в овощната градина на ищците в землището на [населено място] и 20 584 лв.- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от загуба на нереализирана продукция за периода 2012 г. – 2016 г., ведно със законната лихва върху присъдените главници от 6.02.12 г. до окончателното им изплащане. Всички обезщетени вреди са причинени от наводнението на 6.02.2012 г. в [населено място], вследствие скъсване на язовирната стена на язовир Иваново.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр. последно ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните въпроси от предмета на спора:

1. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 и 2 ГПК в производството по искове с пр. осн. чл.49 ЗЗД има ли право ответникът по иска да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, вкл. че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди или подобни твърдения биха били ирелевантни и недопустими в производствата по такива искове?

2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините / държавата върху съответните недв. имоти и допустимо ли е / има ли правен интерес/ отв. по иск с пр. осн. чл.49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимаращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело да настъпване на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, или може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства, при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?

Очевидната неправилност на въззивното решение обосновава с доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите на въззивния съд по съществото на спора.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с осъдителни искове по чл. 49 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди, настъпили вследствие противоправно бездействие на служители на ответниците Община Харманли и Министерство на отбраната, като за предпочитан ответник е посочено Министерство на отбраната.

От фактическа страна не е спорно, че на 06.02.2012 г. землището на [населено място], общ. Харманли е наводнено, поради скъсване на язовирната стена на язовир Иваново. Ищците се легитимират като собственици на двуетажна жилищна сграда, лятна кухня, двуетажна стопанска постройка, навес и гараж в УПИ II-184, в кв. 32 по ПУП на [населено място] и на жилищна сграда, лятна кухня и двуетажна селскостопанска постройка в УПИ III-191 в кв. 32 по ПУП на [населено място]/унищожени и повредени от наводнението, съгласно заключението на вещото лице/, както и на овощна градина от 3, 1 дка в землището на селото, изцяло унищожена съгласно констативен протокол № 60 от 02.03.2012 г. на ОБСЗГ - Харманли. Размерът на претърпените от ищците имуществени вреди е установен с помощта на съдебно - техническа и съдебно - агрономическа експертизи.

Искът е уважен срещу Община Харманли, като е прието, че легална дефиниция на понятието "язовир" е дадено в § 1, ал. 1, т. 94 от ДР на Закона за водите (обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., в сила от 28.01.2000 г.). Според тази дефиниция язовир е: "водностопанска система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени". Следователно язовирът е самостоятелен обект на правото на собственост, който освен водния обект, стената и съоръженията, включва и частта от земята, върху която е построен. Собствеността върху язовирите е законодателно уредена освен от ЗВ като специален закон и от общи закони - ЗМСМА и ЗОС. В параграф 7, ал. 1, т. 2 от ЗМСМА е предвидено, че с влизането в сила на закона, в собственост на общините преминават язовири, езера и др. от местно значение, ако не са включени в капитала, уставния фонд или заведени в баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество (ал. 2). В чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за общинската собственост е предвидено, че общинска собственост са имотите, предоставени в собственост на общината със закон. В съответствие със закона общината е съставила в своя полза акт за публична общинска собственост № 00250/28.03.2000 г. за имот 000527 с площ 28, 621 дка и № 321/03.07.2000 г. за имот 000526 от 2, 459 дка. И в двата акта като правно основание е посочен параграф 7, т. 2 от ЗМСМА. Актовете за публична общинска собственост удостоверяват възникването на правото на собственост и легитимират ответната община като собственик на имот № 000527 с площ от 28. 621 дка в землището на [населено място], с посочен начин на трайно ползване – язовир Ечемишка (известен още като язовир Иваново) и имот № 000526 дка в землището на [населено място], представляващ язовир Ечемишка/Иваново/. Вярно е, че актовете за общинска собственост като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на общината и не се ползват с конститутивен ефект - констатират собствеността на общината, без да я пораждат. Но наред с това, актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти по аналогия с приетото в ТР № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. На основание чл. 179, ал. 1 ГПК актовете за държавна и общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти и имат легитимиращо действие за собствеността на държавата/общината/. До доказване на противното актуваният имот се счита за държавна или общинска собственост, като държавата или общината не носят тежестта да доказват основанието, на което са съставени актовете. Доказването на противното, т. е. че държавата или общината не са собственици на имота, следва да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху актувания имот, в рамките на висящо исково производство. В случая обаче в производството, образувано по иск по чл. 49 от ЗЗД, ищците нямат интерес да оборват доказателствената сила на актовете за публична общинска собственост, а ответната община не може да се защитава, като оборва легитимиращия ефект на акт, който сама е издала. Ответната община не може да се защитава по предявения срещу нея иск по чл. 49 ЗЗД, оспорвайки удостовереното от нея право в акта за общинска собственост и да отрича легитимиращия ефект на този акт. Противното би означавало тя да противопостави на претенцията на ищеца чужди права - тези на действителния, според нея, собственик на язовира и то в производство, по което последният не е страна, а това е недопустимо.

Правото на собственост на общината върху процесния воден обект е възникнало ex lege, с влизане в сила на ЗМСМА. На това основание общината е съставила в своя полза актовете за публична общинска собственост, като за правопораждащ правото й факт в двата акта е посочен § 7, т. 2 от ЗМСМА. Собственикът на язовира на осн. чл.141 ЗВ следва да го управлява и стопанисва с грижата на добрия стопанин, като в случая е била налице обективна възможност за обезопасяване и привеждането му в техническа изправност. Освен задълженията на собственика на язовира, предвидени в ЗВ, съгл. чл. 191, ал. 1, т. 2 от ЗВ, ред. към 06.02.2012 г. ( ДВ, бр. 65 от 2006 г.) кметът на общината има задълженията за контрол, изграждане, поддържане и експлоатация на водностопанските системи по чл. 19, т. 4 ЗВ.

В обобщение, според въззивния съд, с Акт № 250/28.03.2000 г. е доказано по делото, че именно общината е собственик на язовир Иваново и в това си качество тя има задължението по чл. 141 от Закона за водите да поддържа в техническа изправност водностопанската система - язовира, включително язовирната стена. Според ППВС № 4/30.10.1975 г. - т. 3, собственикът на вещта, отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД при възможност за обезопасяване на вещта, ако това не е направено, Бездействието на служители на общината да изпълнят произтичащите от закона задължения по обезопасяване на язовира е в причинна връзка с настъпилите за ищците вреди /имуществени и неимуществени/, поради което са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на община Харманли за обезщетяването им в доказания по делото размер.

Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по първите два поставени въпроса. В цитираните от касатора р. на ВКС по гр.д. №692/13 г., трето г.о. и р. по гр.д. №6943/14 г. на първо г.о., е прието / съответно на изводите в цитираното от въззивния съд ТР №11/12 г. ОСГК/, че актовете за общинска и държавна собственост са официални свидетелстващи документи, които съгл. чл.179 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се считат за установени. Не е налице противоречие на изводите на въззивния съд и с приетото в р. по гр.д. №647/12 г. на ВКС, четвърто г.о. относно оспорването на тези актове – там е посочено, че актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. В случая оспорването не е заявено от лице – страна по делото, със собствени противопоставими на титуляра на акта права, обосноваващи интереса му от оспорването. Не се установява противоречие между въззивното решение и р. по гр.д. №7685/13 г. на ВКС, второ г.о., в което е прието, че съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта за държавна / респ. общинска/ собственост относно характера на собствеността и следва да направи извод за правото на собственост по вътрешно убеждение, ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна / общинска/ собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество. В случая ответникът по иска – касатор се позовава на обстоятелства, настъпили далеч преди съставяне на АОС – придобиване на язовира от трети за спора лица по договор с ликвидационния съвет на ТКЗС „Трети март” през периода 1992-94 г., които въззивният съд е обсъдил и е приел, че от тях не следва друг извод за собствеността върху язовира. Обсъдени са и доводите на ответната община, че язовирът е държавна собственост, съгл. съставения за имот №000002 акт за публична държавна собственост №567/23.04.2003 г., като е прието, че актуваният с този АДС имот граничи с язовира, който към съставянето му вече е бил актуван като публична общинска собственост.

Не е налице противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС и по третия поставен правен въпрос. Въззивният съд е мотивирал подробно решението си, като е формирал изводите си по съществото на спора след преценка на допустимите и относими доказателства, поотделно и в съвкупността им, и обсъждане на съществените доводи и възражения на страните, както е прието и в цитираната от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №1656/13 г. на второ т.о., р. по гр.д. №2314/15 г. на трето г.о., р. по гр.д. №5961/15 г. на трето г.о. и др.

Поради изложеното не е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане обжалването на въззивното решение. Не е налице и второто сочено от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.2, пр. последно ГПК. В практиката на ВКС / напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о./ е прието, че „очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване ( ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение / респ. решение/ трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК ”. В случая касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение с оплаквания за неправилността му по см. на чл.281,т.3 ГПК, които не обосновават допускане на касационното обжалване.

Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне на осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – за проверка на допустимостта му, за която съдът следи служебно и в това производство / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/ – в частта по иска за обезщетяване на пропуснати ползи от нереализирана продукция от овощната градина за периода 2012 – 2016 г., уважен в размер на 20 584 лв. Допускане на обжалването се налага с оглед вида и размера на заявените с исковата молба и уточнени със становището на ищците от 12.12.17 г. /л.366/ претенции, разграничени от първоинстанционния съд в доклада по делото /л.360,459/ и в първоинстанционното решение.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.