Определение № 67 от 23.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4285/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Г. Д. срещу решение № 1031/09.06.2021 г. на Окръжен съд-Варна по в. гр. д. № 829/2021г., с което е потвърдено решение № 139/24.06.2020 г., постановено по гр. д. № 1480/2019 г., по описа на Районен съд –Провадия, с което е признато за установено, на основание чл. 108 ЗС в отношенията между К. А. К. и Я. Г. Д., че К. А. К. е собственик на подробно описаните в решението недвижими имоти като е осъден Я. Г. Д. да предаде на К. А. К. владението върху имотите. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В срок няма постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирано като ответник по делото лице, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по арг. от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК като постановено по иск за собственост, без оглед цената на иска. Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС, който иск е уважен от първоинстанционния съд. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на имотите, предмет на спора, което е видно от представения като доказателство по делото нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот от 23.02.2012г. От представената от РП-П. преписка № 2253/26.05.2020 г., се установява, че ответникът е навлязъл в имотите на ищеца, а като основание за това е посочил своя уговорка с покойния Р. К.. Последният е закупил дворно място, съставляващо УПИ VIII-..... в кв. 55 по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна двуетажна жилищна сграда, като съдът е посочил, че видно от скица № 15-824540-10.09.2019 г., в дворното място, закупено от Р. К., няма построен гараж отделно от къщата. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел за доказано, че закупената от Р. К. къща не е била в добро състояние и се е нуждаела от ремонт и К. се договорил с ответника да живее в имота и да го поддържа. Ответникът направил ремонт на къщата, ползвал и гаража на ищеца и процесните дворни места, като между тях и дворното място на К. нямало ограда. Ищецът е имал спор за дворното място с Р. К.. Съдът е посочил, че разпитаните свидетели не установяват причината, поради която ответникът е навлязъл в имотите на ищеца, като според свидетеля Н. ответникът е следвало да ползва единствено имота на К., без да са му делегирани правомощия да навлиза и/или завзема чужди имоти. При така приетото от фактическа страна, съдът е направил извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. По повод доводите във въззивната жалба на Я. Д., че е получил държането на спорните имоти от Р. К. и ги държи за него, съдът е приел, че не е доказано, че той държи веща за друго лице и няма качеството на държател на имотите, а това е част от защитната му позиция. Изложени са мотиви, че в диспозитива на решението на районния съд е допусната неточност – постановено е да се предаде държането върху имота, докато исковата претенция по чл. 108 от ЗС включва предаване на владението върху имота и въззивният съд следва да коригира диспозитива, като вместо държане отрази владение, с което да изпълни условията на чл. 108 от ЗС. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси, поради следното: Касаторът обосновава вероятна недопустимост на решението с твърдение, че според петитума на исковата молба ищецът е поискал да му се предаде държането и владението на спорните имоти, докато диспозитивът на първоинстанционното решение е за предаване на държането, а въззивното решение е с диспозитив за предаване на владението. Основен принцип на гражданския процес е този на диспозитивното начало, който принцип е залегнал в разпоредбата на чл.6 ГПК, по силата на която съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице, а предметът на делото и обемът на дължимата се защита и съдействие се определят от страните. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът е разгледал иск, с който не е бил сезиран, то решението е недопустимо като постановено по непредявен иск. В случая ищецът е предявил иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който собственикът може да се защити срещу лицето, упражняващо фактическа власт върху имота без основание. Изхождайки от това, че общото между владението и държането е, че и при двете се упражнява фактическа власт върху вещта /чл. 68 ЗС/, то следва, че постановеното от въззивния съд, че ответникът следва да предаде владението върху имота, вместо държането, не е произнасяне по непредявен иск. И в двата случая ответникът следва да предаде фактическата власт върху имота. Следователно обжалваното решение не е вероятно недопустимо като постановено по непредявен иск. Касаторът поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по правния въпрос следва ли когато ответникът по ревандикационен иск е само държател на имота да се привлича лицето, заради което той упражнява фактическата власт, за да бъде отхвърлен ревандикационният иск против държателя. Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение 70/2017 по гр.д. № 3991/2016г. на второ г.о.; решение 136/16.06.2014 по гр.д. № 436/2014г. на първо г.о.; решение 291/09.08.2010 по гр.д. № 859/2009г. на второ г.о.; решение 270/20.05.2010 по гр.д. № 1162/2009г. на второ г.о.; решение 145/14.06.2011 по гр.д. № 627/2010г. на първо г.о. и решение 12/19.02.2014 по гр.д. № 1840/2013г. на първо г.о. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е бил предмет на разглеждане в обжалваното решение и да е обусловил решаващите изводи на съда по него- чл. 280, ал.1 ГПК. В случая искания за привличане на трето лице- помагач или за привличане на нов ответник, наред с първоначалния /чл. 228, ал.3 ГПК/, не са правени и по тях съдът не се е произнасял. Не е налице и неизпълнение на служебно задължение на съда по конституиране на страните, тъй като съдът е длъжен служебно да конституира страна в процеса само в случаите на задължително необходимо другарство, в който смисъл е и разрешението, дадено в т. 6 от ТР 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, каквато не е настоящата хипотеза. Съдът няма служебно задължение за конституиране на трето – лице помагач в процеса. Следователно по поставения правен въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане до касационно обжалване. В изложението към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос: "Когато ответникът по ревандикационния иск твърди, че упражнява фактическа власт за другиго, чия е доказателствената тежест относно доказването за кого се упражнява фактическата власт?". По приложението разпоредбата на чл. 154, ал.1 ГПК при предявен иск с правно основание чл. 108 от ЗС е налице трайна практика на ВКС, която практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и тази практика не се нуждае от осъвременяване, предвид на което и не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,