Определение № 4671 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. И. С., чрез процесуалния му представител адв. А. против определение № 1960/25.07.2024 г., постановено от Окръжен съд Бургас по в.ч.гр.д. № 989/2024 г., с което е потвърдено определение № 3770/25.06.2024 г. по гр.д. № 4121/2024 г. по описа на Районен съд Бургас за прекратяване на производството поради обстоятелството, че българският съд не е международно компетентен да разгледа и да се произнесе по иска с правно основание чл.127б СК, предявен от И. И. С. срещу Я. М. Г., тъй като обичайното местопребиваване на детето И. И. Сабанджиева е във Федерална Република Германия. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е неправилно, като излага доводи, че съдът необосновано е приел, че детето има обичайно местопребиваване във ФР Германия, доколкото ангажираните в тази връзка писмени доказателства, издадени от компетентни органи във ФРГ, не са легализирани съгласно изискванията на Хагската конвенция за освобождаване на чуждестранни официални документи от легализация, т.е. с апостил. Не било съобразено и обстоятелството, че пред въззивния съд е представено удостоверение за настоящ адрес на детето, който е на територията на [населено място]. При положение, че тези доводи бъдат счетени за неоснователни, поддържа, че произнасянето на въззивния съд не е съобразено с т.27, т.29 и т.30 от преамбюла на приложимия в случая Регламент 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. Застъпва се становището, че висшият интерес на детето налага в случая българският съд да поиска прехвърляне на компетентност от съответния съд съгласно чл.37 от Регламента, поради наличие на специална връзка на детето с Република България, доколкото на решаващия съд е служебно известно, че между страните е налице висящ спор за родителски права и за даване на заместващо съгласие за пътуване на детето в чужбина. Поддържа, че в конкретния случай са приложими нормите на чл.9 и чл.10 от Регламента от страна на българския съд. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа по следните въпроси: 1/ Следва ли съдилищата да приемат и ценят като доказателства по делата представени от страните писмени доказателства относно обичайното местопребиваване на детето без тези доказателства да са проверени и приети по предвидения в ГПК ред; 2/ Кой съд е местно компетентен да разгледа искане с правно основание чл.127б СК, ако по делото са налице данни, че детето вече е било незаконно извеждано от територията на Република България, придобило е обичайно местопребиваване в трета страна вследствие на незаконното извеждане, но към момента се намира на територията на Република България; 3/ Представеното по делото удостоверение за постоянен и настоящ адрес на детето, издаден от общинските власти, представлява ли годен документ за доказване на обичайно местопребиваване на територията на Република България и 4/ Въз основа на какви доказателства следва сезирания съд да извършва преценката си относно обстоятелството коя е държавата, в която детето има обичайно местопребиваване и следва ли сезирания съд да събира служебно доказателства за обичайното местопребиваване на детето преди да се произнесе по въпроса дали е местно компетентен да се разгледа подадена молба по чл.127б СК. Поддържа се, че по поставените въпроси е налице допълнителния селективен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с обосновка, че разпоредбата на чл.127б СК е сравнително нова и непозната за българското право и по нея няма практика на ВКС, както и че е налице празнота в действащото законодателство относно въпроса кой е компетентния съд, ако по делото са налице индиции, че детето вече е отведено веднъж незаконно в страна от ЕС, но в момента се намира на територията на Република България. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба и изложението към нея приема следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна, но е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт съгласно чл.274, ал.4 ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане. С обжалваното определение, Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по чл.127б, ал.1 СК поради липса на компетентност на българския съд съгласно приложимите разпоредби на Регламент 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. и с оглед на факта, че детето не е с обичайно местопребиваване на територията на Република България. С молбата, въз основа на която е образувано първоинстанционното производство, пред съда е предявено искане по чл.127б, ал.1 СК – за налагане на забрана за напускане на страната на дете при конкретен и явен риск от незаконно извеждане на детето от родител. Съгласно нормата чл.127б, ал.6 СК производството по това искане е двуинстанционно – окръжният съд е последна инстанция, чиито актове не подлежат на касационен контрол. Щом по отношение на въззивното решение по искането по чл.127б, ал.1 СК касационният контрол е изключен, този контрол е изключен и по отношение на въззивното определение, с което е потвърдено определението на първата инстанция за прекратяване на производството поради липса на компетентност на българския съд да разгледа искането, съгласно чл.274, ал.4 ГПК. Преценката на въззивния съд, че актът му е обжалваем, е неправилна и не обвързва настоящата инстанция. Подадената частна касационна жалба е недопустима и не подлежи на разглеждане по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,