Определение № 5876 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2804/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 280/12.03.2025 г. по гр.д. № 3150/2024 г., с което Апелативен съд – София, потвърждавайки решение № 4118/09.07.2024 г. по гр.д. № 4372/2022 г. на Софийски градски съд, по иска, предвиден в чл. 464 ГПК, е признал за установено в отношенията между ищеца Б. Т. К. и ответниците Г. Б. Д. и М. Б. С., че Г. Б. Д. не е длъжник на М. Б. С. за сумата 100 000 лв. – лихвоносна главница с разноски по запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г. с падеж 16.10.2021 г. Решението се обжалва от М. С. по въпроси, които обобщени и уточнени съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните процесуалноправни: Какви са надлежните твърдения, с които следва да се обоснове искът, предвиден в чл. 464 ГПК, какво е необходимото доказване и как се разпределя доказателствената тежест, когато взискател оспорва вземане на присъединен взискател, основано на запис на заповед? Касаторът счита въпросите включени в предмета на доказване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че незачитайки абстрактния характер на записа на заповед въззивният съд е поставил в тежест на този ответник да докаже ирелевантен факт – каузално отношение между ответниците, поради което записът на заповед е издаден, респ. неправилно е решил делото при неблагоприятни последици на доказателствената тежест - касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация Б. К. възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. С решението въззивният съд е намерил, че ищецът Б. К. е взискател по изп.д. № 2246/2017 г. на ЧСИ с рег. № 860 от списъка на КЧСИ, образувано по издаден в негова полза изпълнителен лист срещу длъжника Г. Д./първия ответник въз основа на уважен с влязла в сила присъда иск по чл. 45 ЗЗД за лихвоносно вземане с разноски за сумата 17 700 лв. – обезщетение за имуществени вреди от престъпление по чл. 211, пр. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК, а М. С./вторият ответник/сега касатор е присъединен взискател за лихвоносно вземане с разноски, основано на запис на заповед, с издаването на който на 16.10.2020 г. първият ответник се е задължил да му плати на 16.10.2021 г. сумата 100 000 лв., като за вземането са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. Намерил е, че изпълнението е насочено към 5/12 ид.ч. от един апартамент в [населено място] и осребряването на това имущество е недостатъчно, за да удовлетвори взискателите. След това въззивният съд е приел, че обстоятелствената част на исковата молба, и в частност, твърденията за привидност на изявлението в записа на заповед, което било направено с единствената цел менителничният ефект да създаде основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, поставя в тежест на ищеца да докаже тези твърдения. Намерил е за доказани следните обстоятелства: вторият ответник е поемател по записа на заповед; той и издателят/първият ответник са сестра и брат; с влязло в сила решение по чл. 56 ЗН в полза на Б. К./на ищеца са унищожени извършените от първия ответник откази от наследство на неговите и на втория ответник майка и баща; изпълнението е насочено към идеалните части от апартамента, придобит от ответниците по наследствена правоприемство от техните родители; вторият ответник живее в апартамента и заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила поради неподадено в срок възражение от длъжника. Въззивният съд е заключил, че съвкупната преценка на така установените обстоятелства еднозначно налага извод, че ищецът е провел успешно доказателствената тежест, а оспореното менителнично вземане не е възниквало поради привидност на волеизявлението на първия ответник в издадения запис на заповед. Въззивният съд е приел също, че за установяване на вземането е необходимо вторият ответник/сега касатор да твърди, респ. да докаже каузално правоотношение, което е във връзка с вземането по записа на заповед. Това е така, защото „разумният и свободен човек не се задължава без причина. Житейската причина за издаване на запис на заповед е друго каузално правоотношение (правоотношения), по силата на което издателят е поел друго извънменителнично задължение към поемателя, обичайно с договорен характер. Ето защо по волята на страните каузалното правоотношение и менителничното задължение са в житейско единство, поради което стопански и правно несправедливо би било същите да са напълно откъснати едно от друго, тъй като това би довело до неоснователно обогатяване.“ Въззивният съд е добавил, че задължението му да изследва каузално правоотношение не е служебно, а произтича от позицията на втория ответник в отговора на исковата молба и оплакванията в жалбата. Позицията е, че след като ответниците не твърдят каузално правоотношение и записът на заповед съдържа реквизитите по чл. 535 ТЗ, съдът е длъжен да зачете абстрактният характер на извършената едностранна сделка и да приеме, че оспореното с иска вземане съществува. Въззивният съд е намерил, че такива разсъждения са относими към спор между кредитор и длъжник по запис на заповед, какъвто не е спорът, с който е сезиран. За да приеме, че каузално правоотношение, а с това – и менителнично вземане не съществува, е достатъчно, че ищецът оспорва вземането на конкуриращ го взискател по изпълнително дело, а последният не твърди, респ. не доказва съществуването на каузално правоотношение, което обезпечава издадения запис на заповед за оспореното вземане. С тази мотиви въззивният съд е намерил за неоснователен отрицателния установителен иск, предвиден в чл. 464 ГПК, по който ответниците са необходими другари - както поради доказаната привидност на волеизявлението на издателя/на първия ответник в записа на заповед, така и поради липсата на твърдения, респ. доказателства, че менителничното вземане има връзка с каузално правоотношение между ответниците. Касационното обжалване следва да се допусне при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК (общата и допълнителната). Повдигнатите процесуалноправни въпроси за надлежните твърдения, с които следва да се обоснове искът, предвиден в чл. 464 ГПК, за необходимото доказване и за доказателствената тежест, когато взискател оспорва вземане на присъединен взискател, основано на запис на заповед, са обуславящи и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В противоречие с установената практика на Върховния касационен съд са и изложените в решението житейски съображения, с които въззивният съд е обяснил необходимостта по предявения иск да изследва дали записът на заповед е издаден по повод или във връзка с каузално правоотношение между ответниците. При тези мотиви, съдът