Определение № 2023 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3023/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД, гр. София, срещу въззивно решение № 324 от 16.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3237/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 262582 от 01.08.2022 г. по гр. д. № 3394/2021 г. на Софийския градски съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на касатора, че ЕТ „Херон-Тони Нейков“ е собственик на недвижим имот, придобит по силата на договор № 135/20.11.1996 г. за продажба на обособена част от общинско предприятие, представляващ заведение за бърза закуска с рибни продукти към трафопост, със застроена площ от 84,74 кв. м, заедно с 54,13% ид. части от общите части на сградата, с адрес гр. София, ул. „Дончо Ватах“, до бл. 128, находящ се на етаж 1 в сграда с идентификатор 68134.606.937.6, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.606.937. По делото е установено, че с акт № 107/23.05.1996 г. е узаконено преустройство на част от трафопост в магазин за риба и рибни продукти. Съгласно обяснителната записка към проекта обектът е със застроена площ от 88 кв. м и застроен обем 350 куб. м. Съгласно графичната част на проекта налице са следните помещения: търговска зала, хладилна камера, помещения за разфасовка и транжиране, склад с приемно помещение, санитарен възел, преддверие и канцелария. С договор № 135/20.11.1996 г. за продажба на обособена част от общинско предприятие Столична община е продала на ЕТ „Херон-Тони Нейков“ магазин за риба и рибни продукти към трафопост, с площ от 84,47 кв. м, находящ се на ул. „Дончо Ватах“. С акт № 26/15.06.2004 г. е узаконено преустройство на магазина за риба и рибни продукти в заведение за бърза закуска с рибни продукти, със застроена площ от 84,47 кв. м. Ответникът е собственик на трафопост с диспечерски № 31-520, сграда с пл. № 940, със застроена площ от 72 кв. м, находящ се в ж. к. "Хаджи Димитър" в гр. София, до бл. 67, УПИ I, кв. 24. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че двата имота се намират в една обща сграда, разделена с конструктивна фуга на две части – южна и северна, като преградната стена между двете части е една и попада в северната част. Магазинът заема цялата южна част и едно помещение от северната част /северозападния ъгъл на магазина/. В кадастралния план, предхождащ кадастралната карта, е нанесена една сграда с пл. № 940, като „МС“, на един етаж, с площ 143 кв. м. В действащата кадастрална карта са изобразени две отделни сгради: с идентификатор 68134.606.937.5, която е на един етаж, със застроена площ 75 кв. м, с предназначение – за енергопроизводство, и сграда с идентификатор 68134.606.937.5 – на един етаж с площ 74 кв. м, с предназначение – за търговия. В проведеното на 15.12.2022 г. съдебно заседание пред въззивния съд пълномощникът на ответника е заявил, че спорни между страните по делото са само 6 кв. м, които са собственост на дружеството, част от трафопост. Трафопостът е действащ и обслужва клиенти в гр. София, като е част от разпределителната мрежа. Процесните 6 кв. м са тип „монтьорско” помещение, обслужващо трафопоста. В допълнителното заключение на вещото лице е посочено, че процесното помещение се намира зад конструктивната фуга, навлиза към трафопоста, но е с вход откъм магазина. Няма данни вратата към помещението да е затваряна или да е подменян достъпът до него, както и да е променяно функционалното разпределение на сградата. Помещението се намира от северната страна на фугата. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че цялата сграда, в която се намира процесното магазинно помещение е бивша държавна собственост, като понастоящем то е собственост на ищеца, а трафопостът – на ответника. Спорното помещение от 6 кв. м е част от сградата - южната обособена част, която е преминала в собственост на ищеца. Конструктивната фуга, разделяща обектите на страните, достига до процесното помещение, като същата не е прекъсната, за да бъде изградено помещението с ограждащите му стени. Фугата не прави чупка и е съществувала изначално, стигайки до помещението. Винаги достъпът до помещението е бил през обекта, сега собственост на ищеца, като липсва достъп до помещението откъм обекта на ответника. Посочено е също, че с оглед площта на двата самостоятелни обекта, описани в представените по делото писмени доказателства, спорното помещение от 6 кв. м е включено в имота, собственост на ищеца. Възражението за изтекла в полза на ответника придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че след отделянето на собствеността на помещението от държавата, ответникът /респ. неговите праводатели/ не е упражнявал фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие практиката на ВКС, а именно решение № 440 от 23.12.2011 г. по гр. д. № 1605/2010 г., IV г.о., решение № 1081 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 3259/2007 г., III г.о., решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г., III г.о. и решение № 130 от 11.02.2011 г. по т. д. № 776/2009 г., I т.о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа се наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по жалбата ЕТ „Херон-Тони Нейков“ е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие с посочената от него практика на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на понятието „очевидна неправилност” като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сумата 750 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,