Определение № 1708 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1751/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Г. В. В., чрез пълномощник адвокат Б. З., против определение № 45 от 26.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 461/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е потвърдено разпореждане № 259 от 23.11.2022 г., постановено по гр. дело № 410/2022 г. на Окръжен съд-Ловеч. С последното е върната частна жалба вх.№ 5041/14.10.2022 г., подадена от него срещу определение № 711/04.10.2022 г. по същото дело, с което производството по делото е било прекратено и делото е изпратено по компетентност на Административен съд-Плевен В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като въззивният съд е следвало да приеме, че в частната жалба пред него имплицитно се съдържа и обжалване на определението на първата инстанция, с което е отказано освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. Изложени са съображения, че въззивният съд незаконосъобразно не е възприел довода, че обжалваното пред него определение е постановено от незаконен състав, тъй като всички дела със страна Г. В. в ОС-Ловеч се разпределят на един съдия – Пламен Пенов. С оглед последното се твърди и наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска допускане до касация по следния въпрос: В светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа на законността, законен или незаконен се явява съдебен състав, който е определен (избран) в радикално нарушение на принципа за случайното разпределение на делата, гарантиращ честен и безпристрастен процес? Изложени са съображения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл.275, ал.2 във вр. с чл.260 ГПК. Изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдържа твърдения и оплаквания, относими към необходимото съдържание на частната касационна жалба, формулиран е въпрос в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Поради изложеното, съдът преценява частната жалба за допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Г. В. В. против Б. В. И. – служител на ГДИН в НОС към Затвора Плевен за сумата от 60 000 лв. Окръжният съд е приел, че е предявен иск срещу служител на затвора, който следва да се квалифицира по чл. 284, във вр. с чл. 3, ал.2, пр. последно ЗИНЗС, а не по чл. 45 ЗЗД предвид изложените в исковата молба твърдения, че по време на дежурство ответника, изпълнявайки задълженията си на надзирател, посещавал през времето за сън внезапно и шумно килията на ищеца, нарушавайки установените нормативни изисквания за извършване на проверка наличността на лишените от свобода, като с действията си причинявал негативни изживявания за ищеца, тормоз, репресия, душевно психическо и физическо страдание. При така дадената квалификация, окръжният съд е приел, че искът за обезщетение е подведомствен на административните съдилища и се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, съгл. чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС, поради което с определение № 711 от 04.10.2022 г. е прекратил производството по делото пред него и го е изпратил на Административен съд - Плевен, който е приел, че е местно компетентен на осн. чл. 285, ал.2 ЗИНЗС. Определение № 711/04.10.2022 г. е обжалвано пред Апелативен съд - Велико Търново от Г. В. с частна жалба вх. № 5041/14.10.2022 г., като с нея е направено и искане за предоставяне на правна помощ и освобождаване от държавна такса. В тази частна жалба основните доводи са срещу приетата от съда квалификация на предявения иск и изплащането му за разглеждане от административен съд. С определение № 804/31.10.2022 г. по гр.д. № 410/2022 г. при администриране на тази частната жалба, Ловешкия окръжен съд е отхвърлил молбите на Г. В. за освобождаване от заплащане на държавна такса и за предоставяне на правна помощ. Затова са дадени указания на В. да внесе държавна такса в размер на 15 лв., като е предупреден за последиците при неизпълнение. Определението му е връчено на 08.11.2022 г. С разпореждане № 259 от 23.11.2022 г. по гр. дело № 410/2022 г. Окръжен съд-Ловеч е върнал частна жалба вх. № 5041/14.10.2022 г., като е отчетено, че в срока за обжалване - до 15.11.2022 г. определението, с което не са уважени исканията за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ не са обжалвани и са влезли в сила, а след това е изтекъл и едноседмичния срок за внасяне на държавна такса. Против това разпореждане е подадена от Г. В. частна жалба, вх. № 6081 от 07.12.2022 г., в която е посочено, че представлява и молба по чл. 64 ГПК за възстановяване на срок. Основният довод в нея е, че след получаване на 08.11.2022 г. на препис от определение № 804/31.10.2022 г., жалбоподателят е подал молба за отстраняване на съдебния състав, която прекъсвала срока за изпълнение на определението, по която липсва произнасяне от съда, като не е предоставен и нов срок за изпълнение на указанията, а по този начин се прегражда хода на делото в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Към момента на подаване на тази частна жалба определение№ 804/31.10.2022 г. по гр.д. № 410/2022 г., съобщено на частния жалбоподател на 08.11.2022 г. е влязло в сила в частта относно отказа да бъде освободен В. от заплащане на държавна такса и да му бъде предоставена правна помощ. Затова в нея не могат имплицитно да се съдържа обжалване на това определение. С обжалваното сега определение 45 от 26.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 461/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново е потвърдено разпореждане № 259 от 23.11.2022 г., постановено по гр. дело № 410/2022 г. на Окръжен съд-Ловеч. Апелативният съд е приел, че, изводът на окръжният съд, че жалбоподателят не е отстранил в срок допуснатата нередовност - не е внесъл дължимата държавна такса в размер на 15 лв. кореспондира на данните по делото и е законосъобразен. Съдът е отчел, че определенията, с които жалбоподателят не е бил освободен от заплащане на държавна такса и не му е предоставена правна помощ не са обжалвани и са влезли в сила. Посочил е, че искането за смяна на състава не спира и не прекъсва течението на процесуалните срокове, защото няма правна норма, която да предвижда това. Частният жалбоподател се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, като иска допускане до касация по формулираният по-горе въпрос, който счита че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е обосновано общото основание за допускане до касация следва формулиран правен въпрос да е от значение за изхода на делото, т.е. да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Това основание е налице и когато по поставеният относим към спора и определящ изхода му правен въпрос има неяснота на правната уредба и няма съдебна практика, която да дава разяснения или съществува такава, но тя е неактуална или противоречива и чрез тълкуване следва да се разкрие точния смисъл, вложен в закона или да се преодолее противоречивата съдебна практика. Поставеният в изложението правен въпрос не отговаря на тези изисквания. Не кореспондира на данните по делото хипотезата в зададения въпрос – „законен или незаконен се явява съдебен състав, който е определен (избран) в радикално нарушение на принципа за случайното разпределение на делата, гарантиращ честен и безпристрастен процес“. Видно от материалите по делото, докладчикът е определян на случаен принцип. Всеки от определените на такъв принцип докладчици са си давали самоотвод. Така с протокол от 27.09.2022 г. за докладчик е определен съдия Пенов, който не е заявил самоотвод. Относно приложението на чл. 22 ГПК, уреждащ основанията за отвод на съда, респективно чл. 12 от отменения ГПК и последиците при неспазването им е налице съдебна практика, според която съдебен акт, постановен въпреки наличие на основания за отвод на един или всички членове от съдебния състав, е в нарушение на процесуалните правила. За да е основание за отмяна на обжалван съдебен акт обаче, процесуалното нарушение трябва да е съществено, т.е. трябва да се е отразило върху крайния резултат. Постановяване на съдебен акт от съдия в нарушение на чл. 22 ГПК е основание за отмяна на съдебния акт, когато поради заинтересоваността на съдията е постановен съответния резултат или, когато следва да бъдат извършени нови процесуални действия, които проверяващата инстанция няма възможност да извърши сама. / ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т. 11 от ППВС № 1/10.11.1985 г. / В ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че при въззивно обжалване на определения и разпореждания, въззивната инстанция, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл Определение № 163 от 4.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 456/2018 г., IV г. о., Определение № 409 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1769/2013 г., IV г. о., / В настоящия случай въззивният съд е извършил преценка на доказателствата по делото и се е произнесъл по законосъобразността на разпореждането за връщане на частната жалба. Така постановяването на първоинстанционното разпореждане от съдия, за който частният жалбоподател счита, че не е следвало да участва, е ирелевантно за резултата от въззивното обжалване, т.е. за крайния извод на въззивния съд в обжалваното сега определение, в което друг състав е извършил преценка на релевантните факти и е формирал правни изводи. Отделно от това, от данните по делото не може да се направи извод, че съдия Пенов е бил докладчик по всички дела, по които страна е частният жалбоподател, а и той не е взел становище по същество на спора. Така поради наличието на съдебна практика по поставеният въпрос и поради това, че този въпрос няма самостоятелно значение за крайният изход от спора, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Наведено е и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, според който съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно разглеждане на спора, съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. В случая частният жалбоподател счита, че е налице очевидна неправилност, защото първоинстанционния съд не си е дал отвод поради това, че е решавал и други спорове, по които той е бил страна и така е бил лишен от безпристрастен съд. Участието на съдия в разглеждането на друго дело със същата страна не е основание за отвод по чл. 22 ГПК. /решение № 103/16.01.2019 г. по гр.д. № 2875/2017 г. на ВКС, I г.о./ Недоказано е и твърдението, че първоинстанционния съдия е участвал в разглеждането на други дела, по които страна е бил частния жалбоподател. На трето място този довод вече бе обсъден по първото наведено основание за допускане до касация. Доказателствата във връзка с връщане на частната жалба и правните изводи на първоинстанционния съдия в разпореждането за връщане на частната жалба са обсъдени и от въззивната инстанция в обжалвания сега въззивен съдебен акт. Затова постановяването на разпореждането от съдията Пенов не сочи на очевидна неправилност. Тъй като не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, не е налице и основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Следва да бъде изрично посочено, че несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на определението не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение