Определение № 373 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4432/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба от Д. П. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. Я. Я., против решение № 378 от 5 август 2019 г., постановено по в.гр.д. № 351/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново, с което е потвърдено решение № 47 от 14 януари 2019 г., постановено по гр.д. № 1952/2018 г. по описа на районния съд в гр. Велико Търново, за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответницата П. Ц. Т. – А., с адрес в [населено място], да му заплати сумата от 16071,68 лева, представляваща половината от платеното от него задължение по договор за банков ипотечен кредит № И-****/09.02.2011 г., сключен с „Уникредит Булбанк” АД, ведно със законната лихва върху тази сума от 29.03.2018 г. до окончателното ѝ плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззиното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че окръжният съд е допуснал нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, като въпреки установеното от свидетелските показания обстоятелство, че страните желаели да се сдобият с тяхно жилище, в което да живеят като семейство, в обжалвания акт е прието, че средствата по кредита не са изразходвани за общи семейни нужди. Неправилно въззивният съд оставил без уважение направените от ищеца доказателствени искания, основани на оплакванията на страната за допуснати от районния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Въпреки че били доказани предпоставките на чл. 127, ал. 2 ЗЗД, предявеният иск бил отхвърлен с мотивите, че липсвала еднаквост в интересите на длъжниците по процесния договор за кредит, защото ответницата не се е облагодетелствала от получените средства и те не са изразходвани за общи семейни нужди – обстоятелства, по отношение на които не е била разпределена доказателствената тежест в производството. Поради това се поддържа, че първоинстанционният съд не е спазил изискванията на чл. 146 ГПК относно съдържанието на доклада по делото, като това нарушение не е било констатирано и отстранено от въззивната инстация. Не било съобразено, че в нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд не е дал указания за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства, и затова при липата на надлежен доклад не е настъпила преклузия и направеното с въззивната жалба доказателствено искане е допустимо на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Касаторът твърди, че по делото е доказано съществуването на облигационна връзка между страните като солидарни длъжници по процесния договор за кредит, както и обстоятелството, че недвижимият имот, закупен от ищеца с отпуснатите от банката средства, е бил предназначен за ползване от страните, които към онзи момент са били във фактическо съжителство, като семейно жилище. Неправилно било прието, че е оборена презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД поради липса на еднаквост на интересите на длъжниците. Поддържа се, че именно насрещната страна е носила тежестта да обори тази презумпция и тя не е ангажирала никакви доказателства в тази връзка. Макар ответницата да не била получила лично сумата или да е имала възможност да оперира с нея, то тази сума е била използвана в цялост за закупуване на желаното от страните жилище, тоест била ползвана единствено за общи семейни нужди. Оспорва се изводът на въззивния съд, че в случая е ирелевантно какви са били намеренията на страните, доколкото договорът за кредит е сключен с цел закупуване на недвижим имот, който да бъде изполван за семейно жилище. Сочи се, че за периода от отпускане на кредита до погасяването му ответницата се е обогатила без основание със сумата от 16071,68 лева (8217,32 евро), представляваща половината от изплатената за същия период от ищеца сума по ипотречния кредит в размер на 16434,64 евро (32143,36 лева), извън сумата от 85500,14 лева (43655.93 евро), представляваща продажната цена на процесния имот, заплатена от ищеца за погасяване на кредита. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК). Ответницата П. Ц. Т.-А., с адрес в [населено място], чрез адв. А. В., в срока за отговор излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема за установено, че ищецът (като кредитополучател) и ответницата (като солидарен длъжник) са сключили с „Унинредит Булбанк” АД договор за банков кредит № И-****/09.02.2011 г. за сумата от 49000 евро с цел покупка на недвижим имот в [населено място]. Съгласно чл. 16 от договора ответницата поема задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 121-127 ЗЗД за изплащане на задълженията за главница, лихви, комисиони и разноски. Кредитът е обезпечен със законна ипотека върху процесния имот и залог върху вземания от наличности по сметка на кредитополучателя; крайният срок за погасяване на задължението по договора е 18.02.2046 г. Установено е, че отпуснатата от банката сума изцяло е използвана от ищеца за закупуването на посочения недвижим имот. Въз основа на гласните доказателства по делото е установено, че страните желаели да се сдобият с жилище, в което да живеят като семейство. След като страните се разделили, ищецът продал имота. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводната експертиза се установява, че отпуснатият кредит е изцяло погасен от ищеца на 05.04.2013 г., като извършените плащания, извън получената от продажбата на имота сума, възлизат на 32143,36 лева и включват главница, лихви и такси по кредита. При тези данни е прието, че ответницата има качеството на солидарен длъжник по договора за кредит, като в случая законовата презумпция по чл. 127, ал. 2 ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборена, доколкото ищецът се е възползвал изцяло от сумата, придобивайки еднолично правото на собственост върху процесния недвижим имот, а ответницата нито е получила част от сумата за свои нужди или в своя полза, нито е имала възможност да оперира с нея. За неоснователни са приети доводите на ищеца, че удовлетворената със средствата по кредита нужда е била семейна. Поради това е възприет изводът на първоинстанционния съд, че за ищеца не е възникнало правото на регресен иск срещу ответницата. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се пита задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 186 по гр.д. № 5980/2014 г, I г.о.; решение № 443 по гр.д. № 166/2011 г., IV г.о. Сочените решения съдържат постоянното разбиране в съдебната практика по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК – решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка и във връзка с доводите и възраженията на страните; съблюдаването на това правило обезпечава истинността и обосноваността на фактическите констатации на съда относно релевантните за спора факти и обстоятелства. Касаторът поддържа, че въззивният съд, независимо възприетото, че отпуснатата с кредита сума е разходвана за закупуване на описания в нотариалния акт имот, не е обсъдил в мотивите възражението за целта на прехвърлителната сделка – независимо, че недвижимият имот е вписан на името на касатора, той е закупен, за да се ползва от касатора и ответницата като семейно жилище, и поемането на задължение като съдлъжник от ответницата доказва това. В процесния случай, съобразявайки правилото за оборимостта на презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения на солидарните длъжници, съдът отрича удовлетворената със средствата по кредита нужда да е семейна; в тази връзка са преценени доказателствата и е заключено, че касаторът се е възползвал изцяло от предоставената по договора за кредит сума, придобивайки еднолично правото на собственост върху закупения със средствата от него недвижим имот, а ответницата не е получила сумата или част от нея за свои нужди или в своя полза, и не е имала възможност да оперира с нея. Явно е, че оплакването на касатора е неоснователно, доколкото съдът е обсъдил, в пълно съответствие с посочената по-горе съдебна практика, относимите доказателства, и въз основа на тях е заключил основателно ли е твърдението на касатора за целта на процесната сделка. Групата въпроси: следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства, поискани с въззивната жалба относно твърдени обстоятелства: които не са включени в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК; за които в доклада не са дадени указания по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК в чия тежест е да бъдат доказани; за които първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че не сочи доказателства на основание чл. 146, ал. 2 ГПК; задължен ли е въззивният съд при релевирани във въззивната жалба процесуални нарушения по чл. 146 ГПК да извърши проверка за допуснати процесуални нарушения и, при констатирани такива по чл. 146 ГПК, опороченото действие да се повтори, като се направи нов доклад по делото и се дадат съответните указания; какви са задълженията на въззивния съд при обосновано оплакване в жалбата за постановяване на първоинстанционното решение при допуснати от първата инстанция съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с доклада; задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди и отговори на всички конкретни оплаквания, релевирани във въззивната жалба от въззивника, се поставя в контекста на разрешенията на ВКС, дадени с решение № 112 по гр.д. № 372/2010 г, IV г.о.; решение № 54 по гр.д. № 3066/2013 г., IV г.о.; т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. По задълженията на въззивния съд, свързани с допуснати процесуални нарушения при изготвянето на доклад от първата инстанция, посочени във въззивната жалба и приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, ВКС разяснява обвързващо в соченото ТР, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което въззивната инстанция надгражда върху дължимите от първата такава процесуални действия; предвид основополагащото значение за постановяването на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалния спор на доклада по делото с оглед приложението на основните начала на гражданския процес, и предназначението на доклада да ориентира страните при упражняването на техните процесуални права, пропускът на първата инстанция да извърши доклад, или да направи непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила; тъй като за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, при сторено позоваване на допуснати такива нарушения във въззивната жалба, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочването на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което ВКС приема за извинителна причина за допускането им по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК. В разглеждания случай касаторът поддържа, че не му било указано, че не сочи доказателства, че средствата по кредита са изразходвани за семейни нужди. Според извършения от първата инстанция доклад в публичното съдебно заседание от 20.09.2018 г., съдът разпределя доказателствената тежест, като указва, че в тежест на касатора като ищец е да установи основанието, от което произтича вземането му, обстоятелството, че с ответницата са солидарни длъжници по договора за ипотечен кредит и че ищецът е изпълнил цялото общо поето задължение за процесния период, а ответницата да докаже възраженията за недължимост, направени с отговора. По искане на процесуалния представител на касатора докладът е допълнен с твърдението на ищеца, че кредитът, предмет на производството, е целеви кредит за закупуване на имот за семейно жилище на страните. Допуснат е поисканият от ищеца свидетел за доказване на твърдението му, че кредитът е бил целеви за закупуване на недвижим имот и че страните са имали намерение да живеят в него. Свидетелят е разпитан и съдът е взел предвид неговите показания. Във въззивната жалба се поддържа, че свидетелските показания установили именно твърдения факт и подробно се разясняват възприятията на свидетеля; независимо от това се сочи, че не се събрали достатъчно доказателства, установяващи заемната сума да е усвоена изцяло за закупуване на семейно жилище, в което страните възнамерявали да живеят заедно. Дали свидетелските показания са установили съответния твърдян от ищеца факт, не е проблем на доклада по делото. Стореното оплакване за непълен доклад се основава на прекалено формалистичен подход към събирането на доказателства, а и както сам обжалващият ищец твърди в жалбата си – не били събрани достатъчно доказателства. На ищеца са предоставени всички възможности да събере доказателства във връзка с твърденията си, и той е направил това според своето разбиране за необходимите и достатъчни доказателства в подкрепа на твърденията си. Предвид изложеното, правилно въззивният съд е приел, че доказателствените искания са преклудирани. Сочената обвързваща практика на ВКС не е нарушена, поради което допускането на касационното обжалване не се обосновава. По въпросите: в чия тежест е оборването на установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници и следва ли страната, в чиято тежест е оборването на презумпцията да прави нарочно пълно и главно доказване, че съдлъжниците не дължат поравно, и длъжен ли е въззивният съд да изследва изявленията на страните относно обстоятелството какви намерения имат страните във връзка със закупен изцяло със средства от отпуснат кредит недвижим имот, когато последният е придобит еднолично от едната страна, за да извърши преценка дали удовлетворената със средства по кредита нужда е семейна, се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 167 по гр.д. № 8/2018 г., ІІІ г.о. В цитираното решение, при отговор на въпросите относно разпределението на доказателствената тежест при оборване на презумпцията за равна задълженост по чл. 36, ал. 2 СК, и за допустимостта на свидетелски показания за изясняване на обстоятелства, при които е сключен договор, касационният съд сочи (напълно възприемано и от настоящия съдебен състав), че съгласно чл. 36, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за текущи нужди на семейството. При оборване на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи и един от тях е получил заем, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващият съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са направени или че удовлетворена нужда не е семейна. Под „нужди на семейството” се разбира общите потребности на семейството, задоволяването на които произтича от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Ако получилият заема не заяви за какво е изразходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношение съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. В този случай той дължи приспадащата му се част от това, което е платено за погасяване на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването. По въпроса за доказването се подчертава, че когато не е проведено производство по оспорване на представен пред съда документ и не е осъществено доказване, опровергаващо доказателствената му сила, документът обвързва съда с установеност за това, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа, в неговата удостоверителна компетентност са се осъществили така както е указано в него. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а е за смисълът на постигнатите договорки. Когато страните спорят за значението на отделните уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на действителната обща воля на страните и установяване на точния смисъл на договореното. На първо място, отправната точка на ВКС в соченото съдебно решение е уредената от СК солидарна отговорност на съпрузите при поети за задоволяване на текущи нужди на семейството задължения, докато в настоящия случай страните по спора не са съпрузи, като основният спорен въпрос е дали поетото с процесния договор задължение е за задоволяване на семейни нужди или не е. Докато в решението на ВКС е счетено, че оспорващата претенцията ответна страна не е доказала неизвършването на заявените от ищеца разходи, както и че удовлетворената нужда не е семейна, поради което искът е приет за основателен, в процесния случай се възприема, че ищецът не е доказал предназначението на получената сума като такава за нужди на семейството. Правилото за разпределяне на доказателствената тежест не е нарушено; съобразени са изявленията на страните относно характера на получената процесна сума, както и обстоятелствата, които всяка от тях следва да установи предвид заявените позиции за предназначението на сумата. Практиката на ВКС не е нарушена, поради което не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Накрая се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Касаторът обосновава своето виждане за този особено тежък порок на обжалвания съдебен акт отново с неправилната преценка на доказателствата по спора във връзка с твърденията им, без да сочи коя да е от хипотезите на очевидната неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия, а и такива не се установяват при служебната преценка на съда. Тъй като заявеното искане налага в производството по чл. 288 ГПК изследване на доказателствата по делото, каквато целта на производството по селекция на касационните жалби за допускането им до касационно обжалване не е, касационното обжалване не се допуска и по това последно твърдение на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,