Определение № 578 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 242/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

М. Б. Д. чрез адв. М. Т. обжалва определение № 2360/20.09.2024 г. по ч.г.д. 2110/24 г., САС, 4 граждански състав, с което е оставена без уважение частната жалба на М. Б. Д. срещу определение № 528 от 12.07.2024 г. по гр.д. 384/24 г., ОС – Перник, ГО, 3 състав, с което е върната на основание чл. 130 от ГПК исковата молба, уточнена с молби рег. № 11 513/27.05.2024 г. и рег. № 10 382/13.05.2024 г. РС-Перник и молба рег. № 4417/09.07.2024 г. по описа на ОС-Перник, подадена от М. Б. Д. срещу „ОББ“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД и е прекратено производството по делото.

Излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Определението било постановено при съществено процесуално нарушение, като не били разгледани всички доводи на жалбоподателката, не било обсъдено твърдението й за нищожност на договора поради това, че не е подписан от нея. Изобщо не били обсъдени твърденията за това, че липсвало съгласие тя да отговаря като солидарен длъжник. Не бил коментиран правния принцип, че искът за прогласяване на нищожност на договор не се погасява по давност. Изводите на въззивния съд били схематични, бланкетни, не съдържали правен анализ, както и на представените доказателства, така и на правните норми, на които била основана претенцията на жалбоподателя. САС бил смесил правните институти, като счел, че е предявен иск за оспорване на вземането и/или изпълнението. Действително по отношение на този вид искове, ГПК допускал ограничения и преклузия при предявяването им, като въззивният съд не бил направил разлика, че е предявен иск за нищожност.

Счита, че е налице неразбиране от страна на САС и разминаване между твърдения и оплаквания във въззивната жалба и изразените правни и фактически изводи на съда в обжалваното определение. Съдът, ако би бил възприел и анализирал правилно и в съответствие със закона наведените в жалбата оплаквания, той щял да достигне до различни правни изводи.

В случая не бил предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 2 от ГПК, въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, ставало „въпрос за изначална липса на нищожност, поради липса на съгласие“. Нищожността не можела да бъде санирана, нямало срок за предявяването й, исковете били допустими, а определението неправилно поради противоречие на закона. Нищожният договор не пораждал правно действие.

Моли да се отмени определението и делото да се върне за продължаване на производството по него.

В изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК формулира следните правни въпроси:

1. „Може ли длъжник по договор за кредит да иска прогласяване на неговата нищожност, на основание чл. 26 от ЗЗД, след изтичане на предвидения в чл. 414 от ГПК срок за подаване на възражение?“

2. „Санира ли се нищожността на договор за кредит, след изтичане на предвидения в чл. 414 от ГПК срок за подаване на възражение?“

Посочено е наличие на противоречие със задължителната практика на ВКС, ТР 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС и ТР 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което касаторът се позовава на т. 1, чл. 280, ал. 1 от ГПК. Позовава се на т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК, правните въпроси били от значение за точното прилагане на закона.

Сочи и основание очевидна неправилност на определението, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като счита, че нищожният договор не може да бъде саниран, тъй като изначално е липсвала воля за неговото сключване и за пораждане на неговите правни последици. Възприемайки в противоречие на тази практика изводите си, въззивният съд бил постановил очевидно неправилно определение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок, срещу акт, подлежащ на обжалване.

За да остави без уважение частната жалба на М. Д. срещу определението на първоинстанционния съд, с което е върната исковата й молба срещу „ЕОС матрикс“ ЕООД и „ОББ“ АД, на основание чл. 130 от ГПК, въззивният съд е приел следното. В исковата молба и молбите-уточнение на предявените искове, М. Д. била изложила обстоятелства, че през м. 10.2012 г. била получила покана за доброволно изпълнение за заплащане на суми като солидарен длъжник по договор за банков кредит № 140475/02.11.2007 г., вземанията, по който били прехвърлени от банка, чийто правоприемник е „ОББ“ АД, на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Ищцата била посочила, че не е подписвала договора за банков кредит, поради което договорът бил нищожен поради липса на съгласие. Сезирала съда с иск за прогласяване на нищожност, както и при уважаване на този иск да бъдат обезсилени издадената заповед, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК и изпълнителен лист, въз основа на нея, както и да й бъдат върнати събраните в изпълнителния процес (образуван въз основа на издадената заповед и изпълнителен лист), суми.

Въззивният съд е приел, че заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК, била издадена въз основа на договора, посочен от ищцата. Въз основа на нея бил издаден изпълнителен лист и въз основа на този изпълнителен лист било образувано изпълнително производство. В срока, предвиден в чл. 414 от ГПК, ищцата, като длъжник по издадената заповед, не била подала възражение. Съдът се е позовал на връчване на заповедта, получена от ищцата на 03.11.2012 г., като срокът за подаване на възражение бил изтекъл на 19.11.2012 г. Направен е извод, че след изтичане на срока, предвиден в чл. 414 от ГПК, възраженията срещу основанията, на които е издадена заповедта се преклудират. Заповедта се стабилизира с обвързваща страните сила и установява, че обективираното вземане, индивидуализирано с основание и размер, съществува към момента на изтичане на срока, предвиден в чл. 414, ал. 2 от ГПК.

Разяснено е, че влязла в сила заповед, издадена на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, може да се оспори само по реда на чл. 424 от ГПК, при наличие на новооткрити обстоятелства, нови писмени доказателства, от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни до изтичане на срока за възражение, както и по реда на чл. 439 от ГПК, въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, в производството, по което е издадено изпълнителното основание, като е недопустимо оспорването му на основания, съществували към момента на изтичане на срока, предвиден в чл. 414, ал. 2 от ГПК.

Въззивният съд е направил изводи относно действието на чл. 414, т. 2 от ГПК, както и чл. 424, и чл. 439 от ГПК, като изрично е подчертал, че в случаите на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, правоизключващото възражение за липса на съгласие при сключване на договора, източник на вземанията, не представлява новооткрито обстоятелство (съществувало, но по извинителни причини, неизвестно на длъжника), от съществено значение за делото. Ищцата не твърдяла за узнаването на нови обстоятелства или за снабдяването с нови доказателства, съобразно предвиденото в чл. 424 от ГПК. Исковете били недопустими. Допустимостта на исковете не можела да се изведе от нормата на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439 от ГПК.

Доводът относно незаконосъобразност на обжалваното определение, поради това, че може безсрочно страната да се позове на нищожност на договора, не бил съобразен с приключилото съдебно производство, с което била преклудирана възможността за оспорване валидността на договора. Правата на ищцата можели да се защитят в производство, предвидено в чл. 423 от ГПК, в случай, че са налице предпоставките за това. Преклудирането на възраженията на длъжника настъпвало с оглед принципа, че съдебно признатото вземане, не можело да бъде оспорвано по исков ред, въз основа на факти, съществували, в случая до настъпване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Подчертано е, че се преклудира всеки факт, на който се основава искане да се установи, че към този момент съдебно признатото право не съществува, като това право се характеризира с белезите, които съдът е установил. Прието е, че и съединеният иск за връщане на неоснователно събраните суми, като зависещ от предявения иск за нищожност на посочения договор, е недопустим. Също така е прието, че е недопустимо и самостоятелно да се разглежда иска за обезсилване на издадената заповед, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, както и по принцип е недопустим такъв иск.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, се извършва при спазване на изискванията на чл. 280 от ГПК.

В случая касаторът е обосновал наличие на основание за допускане до касационно обжалване на определението съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност, като е счел, че изводът за недопустимост на иска обуславя посоченото основание. Не може да се установи от мотивите на обжалвания акт, че е приложена материалноправна норма в обратен на действителния смисъл, извън закона или приложение на несъществуваща норма, както и че са допуснати съществени процесуални нарушения; липсва и вътрешно противоречие в мотивите. Така формулираните основания, според трайната съдебна практика, разкриват основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК. Даденото разрешение от въззивния съд е във връзка с установеното от съда по отношение влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение, която не е оспорена от длъжника и се ползва със стабилитет. В стадия по селекция на касационните жалби, съдът не може да преценява установените факти от въззивния съд и да извършва проверка на правилността на обжалвания акт. Съдът не е изложил мотиви относно нищожността на договора поради липса на съгласие и възможността да бъде саниран такъв договор. Изложените съображения от въззивния съд не съставляват соченото от касатора разрешение. Преценката на съда и даденото разрешение за недопустимост на установителния иск за нищожност на договор, сключен между ищцата и банката, е с оглед изложените твърдения и установеното наличие на влязла в сила заповед, издадена на основание чл. 417, т. 2 от ГПК. С оглед на така установения факт, съдът е приел, че вземането, основано на сочения от касатора договор е установено, съдебно признато и поради това е налице забрана за пререшаемост на спора между страните.

По отношение на поставения в изложението първи правен въпрос, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, за да приеме, че исковете са недопустими, се е позовал на съдебно признатото вземане по силата на издадената заповед, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, влязла в законна сила, както и на обстоятелствата, че вземанията, за които е издадена тази заповед произтичат от договора, сочен от ищцата като нищожен. Приел е, че съдебно признатото вземане не може да бъде оспорено поради наличие на факти, които са осъществени до приключване на производството по делото, което в случаите на чл. 417, т. 2 от ГПК е изтичане на срока за подаване на възражение, на основание чл. 414 от ГПК. Влязлата в сила заповед се ползва със стабилитет и последиците й се свързват със забрана страните, кредитор и длъжник, да пререшават спора помежду си, на основание факти, възникнали до изтичане на срока, предвиден в чл. 414 от ГПК. Възприемайки разрешението за наличие на задължителна сила на заповедта за изпълнение на парично задължение между кредитора и длъжника, въззивният съд е приел, че спор относно действителността на договора, основание за установяване съществуване на вземанията, не може да бъде повдигнат отново. В случая въззивният съд се е произнесъл с оглед конкретното твърдение в исковата молба относно връчване на заповедта за изпълнение и установеното от него такова и липсата на подадено възражение, на основание чл. 414 от ГПК. С оглед тези факти, съдът е приел, че заповедта е влязла в законна сила и обвързва страните със задължението да не оспорват фактите, които са послужили за издаването й. Предвид регулиращото действие на заповедта, същата е задължителна с установеното от нея наличие на предмета на произнасяне на съда относно съдебно предявеното вземане с оглед всички факти, които са могли да бъдат посочени от страните в процеса и създава задължение за страните да приемат така установеното правно положение между тях. Въззивният съд е изхождал от задължителната сила на заповедта и наличието на непререшаемост на спора, приемайки, че влязлата в сила заповед погасява правото на иск на страната. В този смисъл съдът не се е произнесъл по правния въпрос относно абстрактната възможност на страната да направи правоизключващо възражение, след изтичане на срока, предвиден в чл. 414 от ГПК. Произнасянето е при установения факт, че след изтичане на посочения срок, заповедта влиза в сила и именно този факт, както и породените с него правни последици, преклудират правото на страната да оспори всички факти, послужили за установяване на правото на вземане на кредитора.

Предвид изложените мотиви от въззивния съд, липсва произнасяне по начина, формулиран от частния жалбоподател. Мотивите на въззивния съд, обуславящи разрешението на поставения правен въпрос, са свързани с конкретно установените факти по делото относно влизане в сила на заповед на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, установяваща вземане, произтичащо от договор за банков кредит, неоспорен в процеса и приет за провел правно действие и правните последици, породени от тази заповед.

Следва да се отбележи, че съгласно трайната практика на ВКС, съдебно известна на настоящия съдебен състав, определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч.гр.д. 2108/19 г, ВКС, IV ГО и цитираните в него актове на ВКС, след изтичане на срока по чл. 414, ал.2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим. Същият извод е приложим и относно иск за установяване нищожност на договор, за който се твърди, че е основание за установеното със заповедта за изпълнение вземане.

С поставения в изложението втори правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е разгледал поставения правен въпрос относно саниране на нищожност на договор. Подробно бяха посочени мотивите на въззивния съд, съгласно които е прието, че със заповедта, издадена на основание чл. 417, т. 2 от ГПК съдебно е признато вземането, като именно задължителната сила на заповедта между страните, основана на договора, е приета от съда за обстоятелство, преклудиращо възможността за предявяване на иска. Даденото разрешение от съда не съответства на поставения от частния жалбоподател правен въпрос. Въззивният съд не е излагал мотиви относно това дали е налице възможност нищожен договор да бъде саниран. Поради това с поставения правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

Предвид извода за липса на общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се преценява твърдението за наличие на допълнително основание съгласно т. 1 и т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение