Определение № 4752 от 22.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 853/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Т., гражданин на Великобритания, [дата на раждане], с адреси: 13 В. Б., М. роуд, С. DA14 5BB, Великобритания, [населено място],[жк], ет. 2, ап. 8, чрез пълномощника му по делото адв. М. Т., против Решение №1120 от 30.10.2023г. по в. гр. д. №1474/2023г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С обжалваното въззивно решение е било потвърдено в осъдителната му част Решение № 238 от 26.05.2023 г., постановено по гр. д. № 764/2022 г. на Районен съд- Несебър, с което Г. Д. Т., гражданин на Великобритания, [дата на раждане], с настоящ адрес: [населено място],[жк], ет. 2, ап. 8, е осъден да заплати на И. К. Ч., ЕГН [ЕГН], и Р. П. З.-Ч., ЕГН [ЕГН], сумата от 4289,12 лв., представляваща частичен иск от сумата от 19 922,56 лв., която сума представлява обезщетение за лишаване от ползване на 220 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 11538.504.760 по КККР на [населено място], местност „И.“, целият с площ от 1120 кв. м., за периода от м. октомври 2017 г. до м. май 2022г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на подаване на исковата молба- 12.07.2022г., до окончателното й изплащане. С въззивното решение актът на първата инстанция е бил отменен в отхвърлителната му част, с която искът е бил отхвърлен за разликата над уважения размер от 4289,12 лв. до пълния му предявен размер от 5600 лв., като вместо това Г. Д. Т., гражданин на Великобритания, [дата на раждане], с настоящ адрес: [населено място],[жк], ет. 2, ап. 8, е бил осъден да заплати на И. К. Ч., ЕГН [ЕГН], и Р. П. З.-Ч., ЕГН [ЕГН], още 1310,88 лв., която сума представлява част от сумата от 19922,56 лв.- обезщетение за лишаване от ползване на 220 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 11538.504.760 по КККР на [населено място], местност „И.“, целият с площ от 1120 кв. м., за периода от м. октомври 2017г. до м. май 2022 г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на подаване на исковата молба- 12.07.2022г., до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответните страни по нея И. К. Ч., ЕГН [ЕГН], и Р. П. З.-Ч., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. С. М., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Със същата е направено искане за спиране на производството по делото до приключване на гр.д.№534/2023г. по описа на Районен съд- Несебър, което е с предмет предявен на 19.05.2023г. от Г. Д. Т. и още 7 физически лица иск с правно основание чл.109 от ЗС против И. К. Ч. и Р. П. З.-Ч. за осъждане на ответниците да преустановят възпрепятстване на ползването на имот с идентификатор 11538.504.760 досежно изградените в него басейн, барбекю и септична яма, като осигурят на ищците свободен достъп до прилежащите към сграда с идентификатор 11538.504.760.1 съоръжения. Касаторът твърди, че изходът на гр.д.№534/2023г. по описа на Районен съд- Несебър е от значение за правилното решаване на настоящото дело. Това искане е неоснователно и следва да се остави без уважение. Както е изяснено в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предвиденото в разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съобразяване по обусловеното дело на установените с решението по обуславящото дело права, факти и обстоятелства, може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда на чл. 290 - чл. 293 ГПК, правомощията на ВКС са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. Поради това ВКС не може да спира производството по делото на основание разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК поради наличието на друго преюдициално дело между страните, освен в хипотезата на чл. 295 от ГПК, когато ВКС действа като решаващ съд и може да съобразява нови фактически положения, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело. При наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това - пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело- висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС е длъжен служебно да допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК - поради "вероятна недопустимост" на въззивното решение, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че считано от 17.11.2003г. ищците И. К. Ч., ЕГН [ЕГН], и Р. П. З.-Ч., ЕГН [ЕГН], са собственици на поземлен имот с идентификатор 11538.504.760 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], местност „И.“, целият с площ от 1120 кв. м. Върху посочения имот е била построена многофамилна сграда с идентификатор 11538.504.760.1., в която ищците са собственици на един от самостоятелните обекти-апартамент с идентификатор 11538.504.760.1.5. На 28.02.2014г. ответникът Г. Д. Т. е придобил самостоятелен обект с идентификатор 11538.504.760.1.7 в процесната сграда, като го е продал на 04.08.2017г. След това на 14.03.2018 г. е придобил друг обект- самостоятелен обект с идентификатор 11538.504.760.1.9, който е продал на 09.07.2018г. Съдът е приел, че в процесния период от м. октомври 2017г. до м. май 2022 г., в топлите месеци /от април до октомври/ без съгласието на ищците- собственици на имота ответникът е ползвал реална част от него с площ от 220 кв. м., в която са били изградени басейн и кът за почивка с навес и барбекю. Същият почиствал басейна и слагал препарати в него, извършвал подобрения по обособения до него кът за почивка и събирал такси от останалите собственици на самостоятелни обекти в сградата за ползването и поддръжката им, а освен това водил и свои приятели в имота. Съдът е посочил, че обстоятелството, че ответникът е ползвал процесната част от имота на ищците не е било оспорвано от него, а освен това по делото се установява, че между страните е висящо и друго съдебно производство по предявен от ответника срещу ищците иск за заплащане на направените от него подобрения в имота в качеството му на недобросъвестен владелец. Съдът е приел, че по този начин ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищците, тъй като си е спестил заплащане на наем за ползването на посочената част от имота, а ищците са обеднели с неполучения наем. Счел е за ирелевантни за изхода на спора възраженията на ответника, че в същия период имотът е бил ползван и от други лица- собственици на самостоятелни обекти в сградата, тъй като именно той е създал организацията за това ползване, доколкото е поддържал басейна и къта за почивка и е събирал такси от тях. Посочил е, че не е налице основанието за ползване на процесната площ по чл. 64 от ЗС, тъй като същата е относително обособена (намира се встрани от сградата) и не служи за преминаване от улицата до входа на сградата, а отделно от това басейнът и зоната с барбекюто представляват луксозни съоръжения, които имат изцяло развлекателна функция. Счел е за неоснователни възраженията на ответника, че спорната част от имота съставлява обща част към построената в имота жилищна сграда. В тази връзка съдът се е позовал на формираната съдебна практика, съгласно която дворното място е обща част само когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, а в случай, че дворното място не принадлежи на всички етажни собственици, то не е обща част, а принадлежи изцяло на собственика му, като собствениците на самостоятелни обекти в сградата съобразно нормата на чл. 64 ЗС имат право да се ползват от дворното място, доколкото е необходимо за използването на обектите, които са придобили. Изложил е и съображения, че по делото не се твърди, а и няма данни, басейнът и зоната за барбекю да са били планирани и построени съвместно със сградата като част от един инвестиционен проект. При определяне на размера на дължимото за ползването на имота обезщетение съдът е кредитирал частично заключението на повторната съдебно- техническа експертиза, приета пред първоинстанционния съд. Приел е, че басейнът е бил ползван в месеците от процесния период от май до септември, а навеса, барбекюто и останалата част от дворното място- в месеците от април до октомври. Приел е, че наемната цена на навеса с барбекюто е 29,75 лв. на месец, на басейна- 99,37 лв. на месец, а на останалата част от дворното място- 64,02 лв. на месец, като за процесния период наемът на басейна е 2484,25 лв., наемът на барбекюто е 1130,50 лв., а наемът на останалата част от дворното място е 2432,76 лв., като общата дължима сума възлиза на 6047,51 лв. По посочените съображения съдът е уважил исковата претенция в пълния й предявен размер от 5600 лв., която сума след допуснато изменение на иска е претендирана като частичен иск от 19 922,56 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение в частта му за определения размер на обезщетението за ползването на имота е очевидно неправилно, поради което иска допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /Решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г., 4-то г.о./ по въпроса длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора „не намират адекватен отговор нито в законовия регламент, нито в постановената съдебна практика“: 1.Допустимо ли е увеличаване на иска и предявяването му като частичен до приключване на съдебното дирене в първата инстанция? 2.Ако в хода на делото, по предявен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за лишаване от ползването на недвижим имот се установи, че ползвателите на имота са повече от един /в случая всички етажни собственици/, то следва ли същите да бъдат привлечени като необходими другари по делото? Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставеният от касатора в изложението като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивната инстанция при постановяване на решението й по съществото на спора, е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него поначало е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче твърдения от касаторите допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросът не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, включително тази, цитирана в изложението. Съгласно същата в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК въззивният съд в съответствие със задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. В случая обжалваното въззивно решение съответства на посочените изисквания, тъй като въззивната инстанция е обсъдила всички относими доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. Доводите на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил и взел становище какъв е пълният размер на вземането на ищците и дали същият е в твърдения от тях размер- 19922,56 лв., не кореспондира с мотивите на въззивното решение, видно от което съдът, след извършени самостоятелни изчисления, е посочил, че пълният размер на вземането на ищците е 6047,51 лв., но доколкото с предявения иск те претендират по- малка сума- 5600 лв., е уважил иска в предявения му размер. Несъгласието на касаторите с направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а правилността на същите не е предмет на проверка в настоящото производство, а може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания. Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поставеният от него въпрос в изложението, посочен по- горе под №1- за допустимостта чрез изменение на иска да бъде предявен частичен иск, не е от значение за изхода на делото. Както е изяснено в мотивите по т.2 на Тълкувателно решение №3/2016 от 22.04.2019г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№3/2016г. в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на силата на присъдено нещо /СПН/ на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова- различна СПН. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Предвид горното доколкото с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявения иск за заплащане на обезщетение за ползване в размер на 5600 лв. и с решението се формира сила на присъдено нещо за съществуването на вземане на ищците в посочения размер, то като ирелевантен за изхода на делото следва да се прецени въпросът дали е било допустимо увеличаването на иска до 19922,56 лв. и предявяването му като частичен за 5600 лв., тъй като по отношение на разликата над уважения размер на претенцията от 5600 лв. съдът не се е произнасял в диспозитива на съдебния акт и за тази разлика решението не формира сила на присъдено нещо. Вторият поставен от касатора въпрос по този пункт от изложението също не може да съставлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него и той не е от значение да изхода на делото. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел, че за процесния период частите от имота, за които се претендира заплащане на обезщетение, са били ползвани от ответника, който е допускал в тях и други лица, вкл. собственици на самостоятелни обекти в сградата, от които е събирал такси за ползването и поддръжката им. С предявения иск ищците не са претендирали заплащане на обезщетение за ползване от тези лица и не са правили искане за конституирането им като ответници или като трети лица- помагачи по делото, нито ответникът е правил искане за привличането им като трети лица- помагачи на негова страна. При това положение въпросът дали същите следва да участват като страни по делото не е бил поставян изобщо пред съда и не е бил обсъждан от него. Не е налице и хипотезата на т.нар. задължително необходимо другарство, изяснено в мотивите по т.6 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. и т.2 на ТР№7/13.01.2023 г. по тълк.д.№7/2020г. на ОСГТК на ВКС, и в ТР №3/29.06.2017г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГК на ВКС, при което участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост и общото предявяване на иска от или срещу всички другари, чието участие в производството е задължително, представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо. Предвид горното липсват основания да се приеме, че обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо на това основание и да се допусне касационното му обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК. Настоящият състав на съда не намира основание служебно да допусне касационно обжалване на въззивното решение и поради вероятната му недопустимост, тъй като производството по делото не е било спряно до приключването на гр.д.№534/2023г. по описа на Районен съд- Несебър. Видно от приложената към касационната жалба искова молба по посоченото дело, с което е бил предявен иск с правно основание чл.109 от ЗС, със същата ищците, между които е и касаторът Г. Д. Т., искат в качеството си на собственици на самостоятелни обекти в сграда защита срещу твърдени от тях нарушения, извършени от ответниците И. К. Ч. и Р. П. З.-Ч., на правото си по чл.64 от ЗС да ползват изградените в имот с идентификатор 11538.504.760 басейн, барбекю и септична яма. Съгласно приетото в мотивите т.1 на ТР №4/2015 от 06.11.2017г. по тълк.д.№4/2015г. на ОСГК на ВКС предмет на делото при негаторния иск не е нито правото на собственост върху засегнатия имот на ищеца, нито правото на собственост върху пречещия имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото (по тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по преюдициални правоотношения) и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Предмет на делото е несъществуването на правото на ответника да въздейства върху вещта, поради което решението по негаторния иск не съдържа диспозитиви за правото на собственост върху засегнатия и пречещия имоти, а само за съществуването или несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или на друго бреме (право на въздействие), което собственикът е длъжен да търпи. С оглед на така дадените разяснения според настоящия състав на съда не са били налице основанията на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК за спиране на настоящото производство. В съдебната практика няма спор, че предвиденото в чл.229, ал.1, т.4 от ГПК основание за спиране на обусловеното дело обезпечава зачитането по него на формираната с решението по обуславящото дело сила на присъдено нещо спрямо правоотношение, чието съществуване или несъществуване е предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. В случая обаче не може да се приеме, че е налице подобна връзка между предмета на делата, тъй като с решението по гр.д.№534/2023г. по описа на Районен съд- Несебър ще се формира сила на присъдено нещо само по отношение на съществуването или несъществуването на правото на ответниците да въздействат върху вещта по описания в исковата молба начин, а не и по отношение на притежаваните от страните права върху нея, по които съдът ще се произнесе само в мотивите. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая доводите на касатора срещу начина, по който въззивният съд е определил и изчислил размера на дължимото обезщетение за ползването на имота, не сочат на „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК, и не могат да обусловят допускане на касационното му обжалване, като същите могат да бъдат разгледани само с касационното решение по чл.293 от ГПК при евентуално допускане на такова. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на всяка от ответните страни по жалбата направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на по 800 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,