Определение № 50841 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1746/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Л. М., чрез адв. Т. С., срещу въззивно решение № 266821 от 03.12.2021 г. по в. гр. д. № 2417/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отменено изцяло решение № 305902 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 73906/2018 г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго, с което Л. Л. М. е осъден да заплати на Г. С. Ц., на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД, сумата 24 640 лева, представляваща двойния размер на платен от ищеца задатък по сключения с ответника предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 05.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 20.11.2018 г. до окончателното погасяване на задължението. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1/ „Налице ли е основание за отказ от договора от страна на купувача когато цената е определена общо за целия продаваем се имот, чиято площ е по-голяма от тази посочена в предварителния договор и документите за собственост на продавача? Има ли купувачът правна възможност при такова фактическо положение да се позове на разпоредбата на чл. 210, ал. 2 ЗЗД и да развали предварителния договор, включително и/или без продавачът да е искал увеличение на цената?“; 2/ „Допустимо ли е упражняването от страна на купувач на правото да иска разваляне на договора по чл. 210, ал. 2 ЗЗД, след като същият е знаел преди сключването на нотариалната сделка, че действителното пространство на продавания имот е по-голямо от предвиденото в договора с повече от 1/10 и въпреки това не извършил покупката или е налице злоупотреба с права?“; 3/ „Кои са необходимите предпоставки, които трябва да се установят за успешното провеждане на иска по чл. 93, ал. 2 ЗЗД?“; 4/ „Следва ли за успешното провеждане на иска по чл. 93, ал. 2 ЗЗД страната-купувач, дала задатъка, да е изправна, да е изпълнила изцяло задълженията си по договора, както и да е готова да престира договорената с предварителния договор продажна цена? Ако страната дала задатъка е неизправна, следва ли да бъде уважен искът й по чл. 93, ал. 2 ЗЗД?“ – по първите четири въпроса във връзка с приложението на чл. 93, ал. 2 ЗЗД и чл. 210 ЗЗД се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 100 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 6207/2013 г. на ГК, IV г.о. и решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ГК, IV г.о; 5/ „Неизправна ли е страната-продавач получила задатъка по предварителен договор за продажба на недвижим имот, която се е снабдила с необходимите документи за сключване на окончателен договор, предоставила ги е на нотариуса в нотариалната кантора за изготвяне на проект на нотариален акт, нотариусът е изготвил такъв проект, уговорен е бил ден и час за изповядване на нотариалния акт, явила се е на уговорения ден, но страната-купувач дала задатъка не е пожелала да сключи окончателния договор, тъй като е поставила нови изисквания към продавача, които не се уговорени от страните в предварителния договор? Неизправна ли е страната-продавач ако не е изпълнила тези нови изисквания на страната-купувач, ако същите не са уговорени в предварителния договор?“; 6/ „Какви са критериите по чл. 20 ЗЗД, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи при спор на страните?“ 7/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните доказателства и доводите на страните и да се произнесе по възраженията, направени от ответника? Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правно-релевантни факти, да обсъди всички допустими и относими доказателства заедно и поотделно, възраженията и доводите на страните, и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, съгласно чл. 235 ГПК, за което да изложи съображения, както и възможността да се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без същият да е обсъдил наведените в отговора на исковата молба и отговора на въззивната жалба доводи и свързаните с тях доказателства?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на IV г.о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV г.о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на IV г.о., решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г.о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о. и решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на IV г.о.; 8/ „При постановяване на решението следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, съобразно изискването на чл. 12 ГПК?“; 9/ „Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях?“ – сочи се противоречие с решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о.; 10/ „Как следва да кредитира съдът показанията на свидетели, които са имали със страна по прехвърлителна сделка само еднократен и професионален (във връзка със сделка допир)?“. Ответникът Г. С. Ц., чрез адв. П. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил като безспорно по делото, че на 05.10.2018 г. страните са постигнали съгласие в срок до 30.10.2018 г. да сключат окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, като продавачът се задължил да прехвърли правото на собственост, а купувачът приел да заплати цената от 123 200 лева. Установено е още, че според договореното в чл. 3. 1, при сключването му купувачът е заплатил на продавача задатък в размер на 12 320 лева. Остатъкът от продажната цена в размер на 110 880 лева, страните уговорили да бъде заплатена при сключване на окончателния договор в срок до 30.10.2018 г. Освен това договорили, че ако сделка не бъде осъществена по причина на продавача, същият заплаща на купувача задатъка в двоен размер в срок от седем дни от настъпване на условието за заплащане /чл. 14/. От показанията на свидетеля Д. /предоставил посреднически услуги на продавача/, въззивният състав е установил, че купувачът бил направил два огледа на имота и знаел, че същият е с малко по-голяма квадратура. От същите показания е отбелязано, че се потвърждава фактът, че на 10.10.2018 г. купувачът е отправил искане за вписване на имота с действителната му площ - по-голямата, като му било обяснено, че не може да се извърши корекция. Чрез показанията на свидетеля Х. съдът е приел за установено, че на датата на сделката 30.10.2018 г. документи, удостоверяващи правото на собственост на продавания имот са били предоставени на нотариуса, а не и на купувача. От страна на Д. било потвърдено, че е извършено заснемане на имота, но документ за това не бил представен на купувача или неговия адвокат. Пред въззивната инстанция е допусната техническа експертиза, която въззивният състав е кредитирал по реда на чл. 202 ГПК. Отбелязано е, че чрез последната се установява, че след оглед и измерване на имота е установено, че неговата действителна застроена площ е 61. 60 кв. м., а по документи за собственост, с които продавачът се легитимира – 39. 12 кв. м. / нотариален акт за покупко-продажба от 16.02.2016 г./. Установено е още, че имотът не граничи с бул. П. С., който е посочен като граница/съсед на имота в акта за собственост, с който се легитимира продавачът. Съдът е възприел заключението като компетентно и безпристрастно изготвено. Съдът е намерил за установено в производството, че поведението на продавача е причина за отказ от страна на купувача да сключи окончателен договор за покупко-продажба, съответно, че в производството е установено неизпълнение на задължения по договора от страна на продавача, което е довело до разваляне на договора от страна на купувача. Отбелязал е, че нормата на чл. 210 от ЗЗД предвижда възможност за купувача да развали/откаже от договора, ако пространството на имота, посочено в договора, се окаже с повече от 1/10 или по- малко от действителното пространство. С оглед събраните доказателства, включително изслушаната пред въззивната инстанция техническа експертиза, съдът е приел, че действителната площ на имота е 61. 60 кв. м., т. е. тя е с повече от 1/10 от посочената в документа, легитимиращ продавача като собственик. В тази връзка е констатирал, че са налице условията за отказ/разваляне на договора от страна на купувача, тъй като на последния не са представени документи, удостоверяващи идентичност между имота, на който същият е извършил оглед и имота, който е описан в сключения предварителен договор. Отбелязано е също така като установено в производството, че непосредствено след сключване на предварителния договор /на 10.10.2018 г./ купувачът е поискал съдействие от страна на продавача за документално оформяне на посоченото различие в площта, необходимо за законността на сделката. Купувачът е поискал съдействие от продавача за снабдяване с необходимите документи за сделката, в т. ч. и за снабдяване с документ, от който да се установи с какъв резултат е приключил съдебния спор, във връзка с който е налице вписана искова молба по партидата на имота, за снабдяване с документи за удостоверяване липсата на задължения за консумативи в продавания имот. Въпреки това до купувача не е достигнала информация за посочените обстоятелства и с покана изпратена до продавача на 23.10.2018 г. същият отново е поискал документи за тях с оглед наближаващата крайна дата за сключване на окончателния договор. Констатирано е, че въпреки това, както се установява и от съставения от нотариус Д. констативен протокол, продавачът не е изпълнил своите задължения по договора, не е осигурил документи за посочените обстоятелства своевременно на купувача. Напротив до посочената крайна дата 30.10.2018 г. на купувача не са били предоставени документи, удостоверяващи правото на собственост на продавача върху описания имот, не са представени документи, удостоверяващи вписано заличаване на исковата молба, не са представени документи, удостоверяващи действителната площ на закупувания имот и/или документи за отстраняване на това несъответствие; за отстраняване несъответствието в посочените граници на имота и в помещенията, които се включват в него; не са представени документи за удостоверяване липсата на задължения за консумативи в имота. Според съда формираният по-горе извод не се опровергава от обстоятелството, че купувачът е извършил оглед на имота при подписване на предварителния договор. Съдът е намерил, че макар на купувача да е била предоставена възможност да извърши оглед, същият не е могъл да установи с точност неговата действителна площ при сключване на предварителния договор. Нему е дадена информация, че е налице малко разминаване между площта на имота по документ за собственост, с който продавачът се легитимира и действителната такава. В производството не било установено на купувача да е бил представен документ – схема или контролно заснемане, чрез което същият да получи пълна и конкретна информация за конкретния количествен показател на разминаване между двете пространства – по документ и в действителност, за да бъде прието от съда, че същият е дал информирано съгласие по този така съществен елемент от сделката. Поради тези съображения, съдът е стигнал до извода, че купувачът има право да се откаже от договора. Позовал се е на разрешенията в решение № 1572/18.9.1962 г. по гр. д. № 1023/1962 г. на ВС, ІV г. о., съгласно които правилото на чл. 210 ЗЗД намира приложение не само когато е сключен окончателен договор за продажба на недвижим имот. Доколкото по делото било установено, че процесният апартамент е с площ, в значителна степен по-голяма от обявената - повече от 1/10, то по аргумент от разпоредбата на чл. 210, ал. 2 ЗЗД въззивният състав е приел, че за ищецът е възникнало правото да се откаже от съглашението и да иска връщане на задатъка /капарото/ в двоен размер. Правото му според съда произтича и от поведението на продавача да не изпълни поети задължения, свързани с обезпечаване документалната осведоменост на купувача за имота, неговото състояние, характеристики, площ, граници, чист вещен статут. Поради разминаване между изводите на двете инстанции, въззивният съд е преценил, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По отношение на първите два въпроса, наведени в изложението, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите са фактически, а не правни, като чрез поставянето им касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. От една страна питанията съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросите са относими изцяло към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. За да го обоснове касаторът твърди противоречие с решение № 100 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 6207/2013 г. на ГК, IV г.о. и решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ГК, IV г.о. С последните се дават правни разрешения по въпросите съответно: „Следва ли да се приеме за прекратен договор, въз основа на предложение за неговото прекратяване, неприето от страна на другата страна и неподписано от нея, като с отправеното предложение се е целяло уреждане по друг начин на последиците от прекратяването на договора?“ и „ Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в безпристрастността му?“. Такива въпроси не са били разрешени с въззивното решение, а същите не съответстват и на поставените в изложението въпроси, поради което няма как да обосноват извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК нито с първите два въпроса по изложението, относими към нормата на чл.210, ал.2 ЗЗД, нито към трети и четвърти въпрос по изложението, относими към нормата на чл.93, ал.2 ЗЗД. Формулираните от касатора трети и четвърти въпрос, които касаят предпоставките за уважаване на иска по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, са обуславящи решаващите изводи на съда, но във връзка с тях не се установява поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК по изложените по-горе съображения, доколкото касаторът се позовава на същите два съдебни акта - решение № 100 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 6207/2013 г. на ГК, IV г.о. и решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ГК, IV г.о. За пълнота на изложението следва да се посочи, че така поставените въпроси по приложението на чл.93, ал.2 ЗЗД не са решени в противоречие с трайната практиката на ВКС, формирана по приложение на цитираната норма. Въззивният съд е съобразил, че за да бъде уважен предявеният иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, е необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила задатъка; отказ (разваляне) от договора на другата страна – тази, която е дала задатъка, като последната трябва да е изправна – да е изпълнила задълженията си по договора или да е готова да престира; спазване на особените изисквания, предвидени в договора. Решаващите изводите на въззивния съд съответстват на практиката на ВКС, обективирана в решение № 34 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 1456/2020 г., IV-то г.о., решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г., III г.о., решение № 120/31.07.2019 г. по гр. д. № 992/2018 г. на ІІІ-то г.о. и множество други решения на ВКС, с които е разяснен фактическият състав на вземането за двойния размер на задатъка по чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД. Поставените под номер пет питания не отговарят на условието да съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на което да се даде тълкуване от ВКС с акт по чл. 290 ГПК, тъй като не представляват правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а съдържат изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Чрез навеждането на тези въпроси касаторът по същество преповтаря изложението на фактите от касационната жалба, които според неговото убеждение са релевантни за спора. Същевременно отговорът им е предпоставен от анализ на доказателствата и установените в процеса факти и обстоятелства посредством тях, който не може да бъде извършен в тази фаза на производството. Ето защо доколкото поставените въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Шестият, наведен в изложението правен въпрос, относно критериите по приложението на чл. 20 ЗЗД, не е обуславящ правните изводи на съда, като същият е зададен теоретично, а не в контекста на решаващите изводи на съда, и отново няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че в практиката на ВКС последователно се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Въззивното решение не влиза в колизия с тези правни разрешения. Спрямо формулираните под номер седем, осем и девет процесуалноправни въпроси, настоящият състав намира, че същите на практика се припокриват по между си по смисъл и съдържание и обобщено се свеждат до приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Така поставени, въпросите са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи следното: трайно застъпеното тълкуване в практиката на Върховния касационен съд по този въпрос / пр. Решение № 208 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 983/2020 г., IV г. о., ГК/, което се споделя и от настоящия състав, е, че въззивният съд, който е втори по ред по съществото на материалноправния спор, дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, както и излагане на правни съображения - логически следствия от дадени условия (в този смисъл и решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.). В мотивировъчната част горните логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи дължи последователно изграждане на правни заключения. Както е изяснено напр. в решение № 74/25.07.2019 г. по гр. дело № 2999/18 г. на IV г. о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства), чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Изчерпателното мотивиране на съдебното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. В случая въззивният съд не е дал различно правно разрешение, което да обосновава извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Наведеният от касатора последен – десети, въпрос, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Чрез формулирането му касаторът на практиката отново изразява оплакванията си за неправилен анализ на събраните доказателства. Както беше посочено по-горе, същите са без правно значение в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се съобрази още, че в случая за част от въпросите касаторът не е обосновал и допълнително основание за допускане на касационно обжалване (с изключение на въпроси от първи до четвърти, седми и девети, във връзка с които е цитирана съдебна практика) по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – не е посочил задължителна практика на ВКС или друга съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение да противоречи, а това е негово задължение, съгласно приетото в т. 2 и т. 3 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страната не е отправила искане за присъждане на такива. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,