Определение № 318 от 02.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1665/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца Мюсюлманско изповедание против Определение № 654 от 26.02.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 678/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав. Въззивната инстанция е потвърдила Разпореждане № 15050 от 11.12.2019г. /имащо характер на определение/ по т.д.№ 1802/2016г. на СГС, ТО, 20 състав за връщане на основание чл.130 ГПК исковата молба, подадена от Мюсюлманско вероизповедание, с която е предявен иск с правно основание пар.4,ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията срещу Обединени езически вероизповедания /ОЕВ/. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и връщане на делото на първоинстанционния съд за последващи процесуални действия за разглеждане на иска, предявен срещу ОЕВ. Оспорва се правилността на извода на въззивната инстанция за отсъствие на правен интерес от воденето на иска срещу този ответник. Поддържа се, че становището за недопустимост на иска е немотивирано и е изградено при нарушения на съдопроизводствените правила - необсъждане на наведените от ищеца доводи и доказателства и конкретно Устава на ОЕВ. Въведено е оплакване за „практическа липса на мотиви“ и се поддържа, че материалноправната незаконосъобразност се състои в отказ за защита на признато субективно право, претендирано от ищеца, който чрез предявения установителен иск се стреми да отстрани накърняването му. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва, че решаващият довод на САС по спорния въпрос за наличието, респ. липсата на правен интерес от предявяването на установителния иск по пар.4,ал.2 от ПЗР на ЗВ против ОЕВ, се заключава до това, че за разлика от Мюсюлманско Сунитско Хенефитско изповедание, което чрез главно встъпване в процеса претендира спорното правоприемство за себе си, оспорванията от страна на Обединени езически вероизповедания са извънсъдебни и във връзка с права на собственост върху недвижими имоти. Поддържа се, че този извод е необоснован. Твърди се, че всяко оспорване пред съд или извънсъдебно обуславя наличието на правен интерес от конкретното установяване; че когато конкретно субективно право се оспорва не с твърдението, че това право не е включено в правната сфера на даден правен субект, а с оспорване на обуславящото го преюдициално правоотношение, правен интерес е също е налице. Като правни въпроси са поставени: 1/ „Задължителна предпоставка ли е за наличието на правен интерес от предявяване от страна на законно регистрирано вероизповедание на установителен иск с предмет правоприемство/правоприемственост по смисъла на пра.4,ал.2 ЗВ срещу друго законно регистрирано вероизповедание и при липсата на конкретен правен спор с предмет това правоприемство/правоприемственост?“ Поддържа се, че разрешението, дадено от въззивната инстанция в атакуваното определение противоречи на т.1 от ТР №1 от 07.03.2019г. по тълкувателно дело № 1/2018 на ОСТК на ВКС, в която е прието, че правният интерес на ищеца произтича в конкретната хипотеза от това, че е страна по даден вид договор, при основателни съмнения за действителността му, водещо до смущаване на неговото правно положение. Частният касационен жалбоподател счита, че тълкуването, дадено от ОС на ТК на ВКС е приложимо и към настоящата хипотеза, тъй като всяко законно регистрирано вероизповедание може не само да оспорва, но и да претендира за правоприемство по отношение на юридическите лица, посочени в пар.4,ал.2 от ПЗР на ЗВ, т.е. налице е правна връзка, възникнала по силата на закона; че подобно на разгледаната в ТР хипотеза, е налице „съмнение относно преюдициално правоотношение, като в нашия казус правоприемството е преюдициално по отношение на правото на собственост“; 2/ „Има ли значение за наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск с предмет съществуването на едно спорно право или спорно правоотношение, ако оспорването от страна да даден правен субект се обективира само чрез действия, извършени извън съдебно или административно такова?“; 3/ „Налице ли е правен интерес от предявяването на установителен иск с предмет съществуването на едно право или правоотношение, явяващи се преюдициални на пряко оспорено право или правоотношение, щом за установяване на преюдициалното правоотношение е уреден специален исков ред?“ Поддържа се, че отговорът на тези въпроси „относно формата на оспорването - съдебна или извънсъдебна, или на неговите пряк и косвен предмет, е от значение за развитието на правото, тъй като липсва задължителна практика на ВКС и негови решения по чл.290 ГПК”. Препис от касационната жалба не се връчва. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Основавайки се на издадено по реда на пар.4, ал.1 ПЗР на ЗВ удостоверение относно правоприемствеността, ищецът е предявил иск, предмет на т.д.№ 1802/2016г. пред СГС, VІ-20 състав по §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ за установяване на своето правоприемство на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., срещу: Община Берковица, Община Видин, Община Велинград, Община Добрич, Община Дупница, Община Ихтиман, Община Карлово, Община Кърджали, Община Кюстендил, Община Ловеч, Община Монтана, Община Несебър, Община Омуртаг, Община Пловдив, Община Разград, Община Самоков, Община Русе, Община Тетевен, Община Хасково, Община Шумен, Община Ямбол, „ЗАДА" ООД и Администрацията на Министерски съвет. С влязло в сила разпореждане на СГС № 13745 от 26.10.2018г. исковата молба на Мюсюлманското вероизповедание срещу тези ответници е върната на основание чл.130 ГПК и на ищеца са дадени указания да уточни поддържа ли иск по пар.4, ал.2 ПЗР на ЗВ срещу друго вероизповедание по смисъла на пар.4, ал.4 ПЗР на ЗВ. Първоинстанционният съд изрично е посочил в разпореждането, че производството е исково, спорно, ответник по иска може да бъде само това друго вероизповедание, което оспорва твърдяното от ищеца правоприемство между него и съществували в периода до 1949г. религиозни, религиозно просветни и социално-благотворителни юридически лица. След повторно дадени указания, ищецът е посочил с молба от 17.09.2019г. като ответник Обединени езически вероизповедания, мотивирайки интерес от предявяване на иска срещу него с твърдения, че според устава на това вероизповедание, членството в друго вероизповедание не е пречка за членуване и в ОЕВ; че с оглед на безспорния юридически факт, че езическите вярвания предхождат по време възникването на религиозните убеждения, организирани във вероизповедания, е налице основание за ОЕВ чрез това „двойно членство или двойно вярване“ да претендира, че е правоприемник на процесните религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица. Като е счетено, че с тази молба ищецът не въвежда и не поддържа твърдение ОЕВ да оспорва правоприемството между ищеца и посочените в молбата юридически лица, съществували преди 1949г., с разпореждане от 09.10.2019г. на ищеца за пореден път са били дадени указания и последна възможност да уточни дали ОЕВ оспорва правоприемството му по отношение на процесните юридически лица и да посочи какви действия е обективирано оспорването му. С молба от 18.11.2019г. ищецът е посочил, че в устава на ОЕВ са посочени обреди и празници, характерни за исляма, от което следва да се изведе, че ответникът желае да присвои елементи от празничната част на вярванията на мюсюлмани и немюсюлмани; посочил е и, че според учредителите на ОЕВ, главната цел на учредяването на вероизповеданието е да се претендира за собственост на джамии и други имоти, които са собственост на ищеца. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че изложените и в последната молба-уточнение твърдения не обосновават правен интерес от предявяването на иска срещу ОЕВ, тъй като той следва да бъде насочен срещу лице, което претендира не вещни права върху отделни имоти, принадлежали на едно вероизповедание, а правоприемство със съществували религиозни и др. юридически лица в периода до 1949г. Счетено е, че ищецът не излага никакви фактически твърдения, че ОЕВ претендира да е правоприемник на същите юридически лица, съществували до 1949г., а „присвояването на празници“ не съставлява оспорване на правоприемство по смисъла на пар.4 ПЗР на ЗВ. По тези съображения исковата молба, предявена от Мюсюлманско изповедание срещу Обединени езически вероизповедания е върната на основание чл.130 ГПК като е счетено, че делото следва да продължи единствено по установителния иск, предявен от главно встъпилото лице Мюсюлманско сунитско хенефитско изповедание в Република България срещу ищеца по първоначалния иск. Произнасяйки се по частната жалба на Мюсюлманско изповедание, въззивната инстанция е посочила, че пар.4 ПЗР на ЗВ предвижда установяване на факта на правоприемството в исково производство и за спора е от значение отговорът на въпроса дали ОЕВ е надлежен ответник. С оглед становището за спорния исков характер на производството е обоснован извод, че само други, претендиращи същото правоприемство вероизповедания, могат да са ответници; че насрещна страна в процеса може да е само друго вероизповедание, претендиращо същото правоприемство. Така е аргументирана неоснователност на довода на ОЕВ, че различни публични изявления и текстове от Устава на ОЕВ, легитимират последното като надлежен ответник по делото. За неоснователни са счетени и оплакванията, че първоинстанционният съд не е приложил съдебната практика, съобразно която, правоприемството не може да бъде установявано като преюдициално в хода на ревандикационни искове, а само в производство по пар.4 ПЗР на ЗВ. Мотивирано е, че възприетото становище в съдебната практика произтича от законодателно уреденото действието на съдебното решение за правоприемството erga omnes и вписването му съгласно пар.4,ал.3 ПЗР на ЗВ, но тези съображения нямат отношение към пасивната процесуална легитимация на ОЕВ. Счетено е, че делото следва да продължи между първоначалния ищец и главно встъпилото лице, тъй като последното оспорва правоприемството на първоначалния ищец, като предявява самостоятелни права и по този начин има правен спор, който следва да получи своето разрешение. Искането за допускане на частното касационно обжалване е неоснователно: Първия въпрос е неясен, но ако следва да бъде възприет в смисъл дали отсъствието на конкретен правен спор, породен от оспорвано от ответника правоприемство на ищеца по отношение на идентични юридически лица, съществували до 1949г., за което на ищеца е издадено удостоверение по рап.4,ал.1 ПЗР на ЗВ, е предпоставка за наличието на правен интерес за предявяването на установителния иск за правоприемственост по пар.4,ал.2 ПЗР на ЗВ, неоснователността на искането за допускане на обжалването по него произтича от обстоятелството, че той не е разрешен в обжалваното определение в сочения от касатора смисъл. Инстанциите по същество са акцентирали на отсъствие на установяващи и обуславящи правния интерес твърдения на ищеца, че посоченият ответник ОЕВ претендира, заявява права, основани на правоприемство на същите юридически лица, оспорвайки твърдяното правоприемство на ищеца по отношение на тях; че следва да съществува спор относно правоприемство между вероизповедания по отношение на съществувало до 1949г. конкретно религиозно, религиозно-просветно и социално благотворително юридическо лице. Няма основание и за прилагане по аналогия на даденото в т.1 на ТР №1 от 07.03.2019г. на ОСТК на ВКС разрешение на въпроса за наличие на правен интерес за застрахователя от предявяване на иск за прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, по който той е страна и при липса на възникнал конкретен правен спор, свързан с този договор. В тълкувателното решение наличието на правен интерес е изведено от: самото качество на ищеца като страна по договор при основателни съмнения за неговата действителност; от необходимостта да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена договорна връзка; от социалното предназначение на задължителната застраховка, изискващо висока степен на правна сигурност; от превантивния ефект за третите увредени лица, оправомощени да предявят прекия иск срещу застрахователя. Тези съображения са изцяло неприложими към преценката за съществуване на правен интерес от предявяване на установителен иск за правоприемственост по пар.4, ал.2 ПЗР на ЗВ срещу ответник, по отношение на който отсъстват въведени твърдения за оспорване на правоприемството на ищеца, респ. отсъстват твърдения, че ответникът претендира същото правоприемство. Следва да се посочи, че единствените доводи, изложени от Мюсюлманското вероизповедание в подадената пред САС частна жалба, с които се аргументира правният интерес от предявяването на иска срещу ОЕИ са, че „чрез свои публични изяви, ОЕИ заявява, че оспорва претенциите на Мюсюлманското изповедание-предмет на ревандикационни искови производство, което означава, че покрай другото оспорване и на преюдициалното правоотношение с обект правоприемството по отношение на юридическите лица, които докато са съществували, са били носители на оспорваното право на собственост. Доколкото спорното правоприемство не може да се установява инцидентно в процеса, образуван по спор за собственост…, е налице правен интерес от предявения установителен иск против това вероизповедание, тъй като извънсъдебните оспорвания на нашите права се опират на спорното според ОЕИ правоприемство”. Видно е, че ищецът излага фактически твърдения, чрез които посочва своя правен интерес от предявяване на иска по пар.4,ал.2 ПЗР на ЗВ, но не и правния интерес от насочването на иска срещу Обединени езически изповедания като ответник. Релевираните като обуславящи правния интерес „публичните изяви” не са посочени, индивидуализирани и конкретизирани. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по втория въпрос произтича на първо място от това, че съдилищата не са мотивирали становище, че оспорването на правоприемството от надлежния ответник по иска по пар.4,ал.2 ПЗР на ЗВ, спрямо когото ищецът има правен интерес да установи правоприемственост следва да е обективирано чрез действия, извършени „в съдебно или административно производство“. Следователно и този въпрос е хипотетичен, абстрактен, а не обуславящ изхода на спора - т.е. не притежава съществена характеристика на общото основание за допускане на факултативния касационен контрол. Не са налице предпоставките за допускане на обжалването и по третия въпрос, който е неясен, без обоснована конкретика с решаващите изводи на съда. Във въпроса е заложена теза на касатора за „правоотношение, явяващо се преюдициално на пряко оспореното право или правоотношение“, която не е въведена надлежно в предмета на спора, не съответства на мотивите на въззивната инстанция и не е намерила отговор в тях. Самостоятелно основание за невъзможността касационното обжалване на бъде допуснато по последните два въпроса е отсъствието на надлежно въведена допълнителна предпоставка, чието кумулативно наличие, наред с общата, е изискване на процесуалния закон. Основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не се изчерпва с необходимостта въпросът да е от значение за развитието на правото, нито съдържанието на това основание се състои в „липсата на задължителна практика на ВКС“. Следва да се посочи, че наличието на правен интерес от предявяване на иска срещу Обединени етнически вероизповедания е преценявано от съдилищата на базата на заявените от ищеца фактически твърдения /твърденията, основани на прочита на ищеца на учредителния акт на другото вероизповедание и твърдението за присвояване на празници/. Тезата на частния касатор, че съдилищата е следвало да извършат преценка на представените писмени доказателства /устава на ОЕВ/ противоречи на правния принцип, че допустимостта на иска се преценява на база заявените от ищеца фактически твърдения, с които той очертава спорното право и фактите, които счита за релевантни за спора. Правният интерес от предявяване на иска е преценяван от съдилищата чрез отговора на съществения за спора въпрос - дали ищецът въвежда твърдения, че друго законно регистрирано вероизповедание оспорва, или претендира права върху твърдяното от ищеца правоприемство чрез конкретно посочени обективирани действия. По изложените съображения ВКС, ТК, състав на Първо т.о.