Определение № 320 от 26.09.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3263/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ш. А. срещу въззивното определение на Апелативен съд София по ч.гр.д. №3493/17 г.. С него е потвърдено първоинстанционното определение за отказ да бъде освободена от държавна такса в размер на 10 000 лв. частната жалбоподателка като ищца по искове с пр. осн. чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, заведени срещу [фирма], [фирма] и НК „Железопътна инфраструктура” ДП. С исковете се претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина и на съпруга на ищцата, настъпила на 10.12.16 г. при публично известния инцидент в района на железопътната гара на [населено място], обл. Шумен. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното определение противоречи на опр. по ч.гр.д. №382/11 г. на трето г.о. на ВКС, в което е изразена константната съдебна практика, че при произнасяне по искане по чл.83, ал.2 ГПК преценката е винаги конкретна с оглед на конкретния размер на таксата или разноските и на конкретните обстоятелства, които препятстват възможността на страната да внесе сумата за такси и разноски. Следва да се прецени въз основа на конкретните обстоятелства дали дължимият размер на таксата и разноските в случая би лишил страната от достъп до правосъдие; необходима е конкретна преценка на съда дали конкретния ищец има възможността да понесе разноските за конкретното заведено от него гражданско дело – опр. по т.д. №195/08 г. на ВКС, ТК. В процесния случай, според касаторката, съдът не е отчел установените обективни факти – тежкия инцидент на ЖП гара [населено място], лишил я от съпруг, син и дом, загубата на цялото й движимо имущество, намиращо се в унищожената й къща и разходите, които следват от тази загуба. Въззивният съд е подходил формално, посочвайки, че ищцата има 20 000 лв. на влог и 10 дка земеделска земя, поради което е в състояние да заплати държавна такса от 10 000 лв. Не е съобразил, че в конкретния случай този размер на държавната такса, при личното и имуществено положение на ищцата, препятства достъпа й до правосъдие по съдебен спор със социална насоченост и значимост на защитаваните права. ВКС намира, че соченото противоречие по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е налице и касационно обжалване на въззивното определение следва да се допусне. По същество на частната касационна жалба: според ВКС основателни са доводите в жабата, че цялостното анализиране на личното и имуществено положение на ищцата, според изложеното по-горе, обосновава извод, че заплащане на държавна такса по делото дори в минимален размер би накърнило малкото останали и жизнено необходими за посрещане на ежедневните й потребности средства. В конкретния случай следва да се отчете и това, че тя е страхово обременена психически, безработна е и няма източник на доходи понастоящем, нито подкрепата на загиналите най- близки й хора. Поради изложеното въззивното определение е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което на осн. чл.83, ал.2 ГПК частната жалбоподателка като ищца да бъде освободена от заплащане на държавна такса по заведените от нея искове. Затова ВКС на РБ, трето г.о.