Определение № 68 от 23.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3316/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 11776/16.06.2021 г. на М. Р. М., чрез пълномощника му адвокат С. З., срещу въззивно решение № 948/21.05.2021 г. по гр. д. № 490/2021 г. на Окръжен съд - Варна. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се, че със съдебното решение е създадена съсобственост между държавата и физическо лице, което е недопустимо. Сочи се противоречие с решение № 15/2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, ІI г.о. Поставя се въпрос: Следва ли да се приеме като годен титул за собственост на държавата акт за държавна собственост съставен по реда на Наредбата за държавните имоти (отм.), в който не е посочено правното основание, който не е пресъставен по реда на Закона за държавната собственост, за да е отбелязан видът на собственост и не е вписан в актовите книги за държавна собственост, в имотния регистър и в кадастралните регистри. Ответникът по касация – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва жалбата като неоснователни и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260074/04.12.2020 г., по гр. д. № 16/2020 г. на Районен съд – Провадия, в частта, с която е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между М. Р. М. и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че държавата не е собственик въз основа на проведена отчуждителна процедура по заповед № 2130/29.12.1987 г. по чл. 98 ЗТСУ на председателя на ИК на Варненски окръжен народен съвет, въз основа на която е издаден акт за държавна собственост № 822/12.04.1994 г., на 1810 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ***, с площ от 2700 кв. м., по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД – 18-67/02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с номер по предходен план 119, квартал 23, парцел *. Въззивният съд е приел за установено, че за дворно място с площ от 6 804 кв.м., съставляващо поземлен имот пл. № *, *, *, *, * и * по плана на [населено място], ведно с изградените в него жилищна сграда с площ от 58.30 кв.м. и стопанска постройка със застроена площ от 74,30 кв.м. е предвидено отчуждаване за изграждане на ДАП. Съгласно представената по делото експертиза, по кадастралния план от 1976г. процесният имот се индивидуализира с имот пл. № * с малки отклонения, като за част от имот пл. № * е отреден парцел УПИ * в кв. 23 по кадастрално регулационния план на [населено място]. Процесният имот попада в общата територия, която е предвидена за отчуждаване със Заповед № 2130/29.12.1987г. по чл. 98 от ЗТСУ. От приетите по делото писма № 507/30.12.1987г. от Окръжен народен съвет - СД „Изграждане на селищни системи“ - филиал гр. Провадия до „Автокомбинат“ Варна и писмо от Районна спестовна каса- гр. Дългопол № 17/13.01.1989 г. до Автокомбинат гр. Варна, се установява, че сумите предвидени за обезщетяване на собствениците по Оценителен протокол, са заплатени на собствениците на имотите, като сума от 12 158,86 лв. е изплатена на собствениците по представената справка за обект „Автобаза“ гр. Дългопол, а на собственика А. Р. е открита влогова партидна сметка за жилищно строителство за сумата от 13, 040 лв. От представените документи следва, че в заплатената на собствениците сума от 12 158.86 лв. попада и дължимото обезщетение, предвидено за отчуждения имот на бащата на ищеца. Отчуждителната процедура по Заповед № 2130/29.12.1987 г. по чл.98 от ЗТСУ /отм./ е изпълнена, като част от процесния имот с площ от 1 810 кв.м. попада в територията на отчуждения терен. Проведената редовна процедура по отчуждаване на недвижими имоти е приключила с надлежно издаден АДС, който легитимира държавата като собственик на имотите, посочени в него, в това число и на идеална част от процесния имот пл. № * с идентификатор *** с площ от 1 810 кв.м. Макар че по делото липсват изрични платежни документи за заплатените обезщетения в полза на бащата на ищеца, фактът на плащането се установява от писмата на спестовната каса. В преписката по отчуждителната процедура не се съдържат данни същата да е обжалвана на каквото и да било основание (включително и поради неплащане) от лицата, чиито имоти са били актувани. Доколкото по делото е установено посоченото в АДС придобивно основание, а именно проведената по Заповед №1357/28.08.1968г. по чл. 95 от ЗТСУ процедура, то актът легитимира държавата като собственик. Действително ищецът е ползвал целия имот, считано от 2000 година. Въпреки това, доколкото по делото се установи, че част от имота, а именно 1 810 кв.м. са станали държавна собственост по силата на надлежно проведена отчуждителна процедура, то ищецът не е придобил тази част по давност,включително с оглед § 1 от ПЗР на ЗС. За периода от 2000г. до дата на предявяване на иска, той е своил само останалата част от процесните 1950 кв.м. ид.ч. от процесния недвижим имот, а именно 140 кв.м. и респективно е придобил само тях по давност. Ето защо предявеният отрицателен установителен иск е основателен само по отношение на 140 кв.м. ид. ч. от претендираните 1950 кв.м. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Дори да се конкретизира въпрос относно възможността за създаване на съсобственост между държавата и физическо лице с постановяване на конкретното въззивно решение, то той не може да бъде преценен като относим, доколкото същият не е обусловил решаващата воля на съда. Следва да се посочи, че с цитираното от касатора решение № 15/2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, ІI г.о., е разгледан въпрос за тежестта на ищеца да докаже фактите, обуславящи правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, поради което същото няма отношение към първия поставен въпрос. Следователно, в този случай не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението. Въпросът, касаещ доказателствената сила на акта за държавна собственост /съставен по реда на Наредбата за държавните имоти (отм.)/, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание по чл.280,ал.1, т.3 ГПК. Той изисква преценка на представните по делото доказателства каквато не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.Съгласно т.4 от цитираното ТР №1/2010г. основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е налице, когато въпросът е от значение за точното прилагане на закона- разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за доказателствената сила на актовете за държавна собственост относно посоченото в тях придобивно основание е налице константна съдебна практика по приложението на чл.5 ЗДС, която е съобразена от въззивния съд. Според нея АДС е официален свидетелстващ документ, който без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на държавата и удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. За последното въззивният съд е приел, че е установено по делото с оглед проведената отчуждителна процедура и заплатеното на собственика обезщетение. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата от 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.