Определение № 236 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1378/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. М. П., подадена чрез процесуален представител адв. Н. Г., срещу въззивно решение № 196 от 16.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 347/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което като е отменено решение № 526 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 2340/2021 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив е отхвърлен, като неоснователен предявеният от Ю. М. П. иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на Г. Л. С. да й заплати сумата от 80 000 лева, преведена от Ю. М. П. по банкова сметка на Г. Л. С. с IBAN: [банкова сметка], на 19.09.2016 г., като получена без правно основание, поради извършване на съдебно прихващане на вземането на Ю. М. П. към Г. Л. С. за сумата от 80 000 лева, предмет на предявения по делото иск, с вземането на Г. Л. С. към Ю. М. П. за сумата от 110 000 лева, дължима по силата на подписаното на 14.12.2018 г. споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 7904/14.12.2017 г. на нотариус В. З., с район на действие Районен съд - Пловдив, представляваща обезщетение за намалената цена на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ... по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], район „Ц.“, [улица], ет. .., с предназначение - жилище, апартамент, с площ от 124,60 кв. м., ведно с прилежащи части – таванско помещение с площ от 85,40 кв. м. и изба с площ от 17,12 кв. м. ведно с 3/5 ид. ч. от общите части на сградата, върху който Г. Л. С. е учредила договорна ипотека, като обезпечение по сключен на 20.06.2017 г. между Ю. М. П. и Г. Н. П., от една страна като кредитополучатели и от друга - „БАНКА ДСК“ ЕАД, договор за ипотечен кредит за сумата от 205 000 лева, до размера на по-малкото от двете вземания и са присъдени съдебно деловодни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Г. Л. С., чрез процесуален представител адв. Ив. К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски. Срещу въззивното решение е постъпила насрещна касационна жалба от Г. Л. С., чрез процесуален представител адв. Ив. К.. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по насрещната касационна жалба Ю. М. П. не е подала писмен отговор и не изразява становище. Касационната и насрещната жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, респ. по чл. 287, ал. 2 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: Въззивният съд е приел, че ответницата не е установила да е налице основание за получаване на сумата от 80 000 лева, преведена й от Ю. М. П. на 19.09.2016 г., с платежно нареждане, с което е заверена сметката на Г. Л. С. в „Банка ДСК“ ЕАД. Изложил е, че в представеното от ответницата с отговора на исковата молба споразумение от 14.12.2018 г. не се съдържат уговорки, признания, поети задължения от страна на Ю. М. П. към Г. Л. С. във връзка с учредяването на първата от процесните ипотеки с нотариален акт № 135, том II, рег. № 3441, дело № 313 от 02.09.2016 г., с която ответницата е обезпечила задълженията на ищцата по договора за ипотечен банков кредит, сключен от последната на 30.08.2016 г. с „Банка ДСК“ЕАД за сумата от 160 000 лева. Останалите доказателства по делото, ангажирани от ответницата, включително и представената искова молба по заведен от Ю. М. П. иск по чл. 135 ЗЗД срещу Г. Л. С., С. Г. Т. и С. П. П., също не доказват съществуването на твърдяното в отговора съглашение с ищцата, по силата на което ответницата се е съгласила да учреди ипотека върху собствения си имота срещу получаване на парично обезщетение от ищцата в размер на 80 000 лева, което да компенсира намалената стойност на имота вследствие учредената ипотека. Установеното по делото съглашение по повод учредената върху имота на ответницата втора договорна ипотека, извършено с нотариален акт от 23.06.2017 г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, за обезпечаване на банков кредит от 205 000 лева, получен от длъжника и от Г. Н. П. по договор за кредит от 20.06.2017 г. със същата банка, обективирано в коментираното по-горе споразумение от 14.12.2018 г., не обуславя извод, че такова съглашение е било постигнато между страните и по повод първата ипотека върху имот, учредена на 02.09.2016 г., което твърдение на ответницата подлежеше на пълно насрещно доказване по делото. Независимо, че от представеното по делото извлечение от банковата сметка на Ю. М. П. от 19.06.2016 г. е установено, че сумата от 80 000 лева е преведена на ответницата Г. Л. С. от същата разплащателна сметка, по която е бил условен кредитът от 160 000 лева съгласно чл. 4 от договора за ипотечен кредит от 30.08.2016 г., това обстоятелство, само по себе си, а и тълкувано съвкупно с останалите доказателства, не доказва, че основанието за превода на сумата е било като обезщетение за намалената стойност на имота на Г. Л. С. заради учредяването на ипотеката от 02.09.2016 г. Нещо повече, видно от представения нотариален акт № ..., том.., рег. № .., дело № ../..г., Г. Л. С. е продала имота си на С. Г. Т. на 16.11.2017 г., повече от 1 г. след извършването на процесният превод, което по-скоро опровергава тезата на ответницата, че е имала намерение да продава имота си към момента на учредяването на първата ипотека и в тази връзка е поискала въпросното обезщетение от Ю. М. П.. Друг е въпросът, че относно размера на продажната цена, уговорена с купувача и получена от Г. Л. С. по въпросната сделка, горепосоченият нотариален акт няма характер на официален документ с обвързваща за съда сила по този въпрос, поради което и твърдението на ответницата, че е продала имота си за 9000 лева, се явява недоказано. Съдът е приел за основателно направеното от Г. Л. С. възражение за прихващане с нейно насрещно вземане срещу ищцата за сумата 110 000 лева. Посочил е, че в чл. 3, във вр. с чл. 1 и чл. 2 от споразумението от 14.12.2018 г. се съдържа, от една страна, признание на ищцата Ю. М. П. на неизгоден за нея факт, а именно, че с учредяването на договорната ипотека от страна на Г. Л. С. в полза на длъжниците по ипотечния кредит – т. е. Ю. М. П. и дъщеря й, последните са допринесли за намаляване на пазарната му цена със сумата от 110 000 лева, която сума Г. Л. С. не е могла да получи при продажбата на имота в полза на купувача С. Г. Т., както и при последващата продажба към С. П. П., по вина на длъжниците по ипотечния кредит Ю. М. П. и Г. Н. П.. От друга страна в чл.3 от споразумението е налице изявление от Ю. М. П., че дължи /наред с дъщеря си/ тази сума се на Г. Л. С., като обезщетение за намалената продажна цена на имота й. Според съда, с подписването на процесното споразумение от 14.12.2018 г., имащо характер на договор по чл. 365 ЗЗД, ищцата Ю. М. П. се е задължила валидно спрямо Г. Л. С. да й заплати сумата от 110 000 лева, като обезщетение за намалената продажна цена на имота й вследствие учредената на 23.06.2017 г. с нотариален акт № 39, том ІІ, рег. № 2802, дело № 225/2017 г., от Г. Л. С. договорна ипотека, като обезпечение по сключен на 20.06.2017 г. между Ю. М. П. и Г. Н. П., от една страна като кредитополучатели и от друга - „БАНКА ДСК“ ЕАД, договор за ипотечен кредит за сумата от 205 000 лева. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Касаторът Ю. М. П. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „Длъжен ли е съдът, преди да изведе правните си изводи относно съдържанието на договорна клауза, да извърши тълкуване във връзка с останалите уговорки на относимия договор при спазване всички изисквания на чл. 20 ЗЗД?“; 2. „Може ли съдът да обоснове правни изводи като се позове на част от такава уговорка, без да държи сметка за пълното съдържание на договорния текст, в който се намира, за волята на страните, вложена в него, целите, които преследват с нея както и обичаите в практиката и добросъвестността?“; 3. „Може ли чрез тълкуване на договора, съдът да измени договореното между страните и да създаде или измени права, които страните не са уговаряли в договора и в същото време да пренебрегне изрично уговорени между страните договорки?“ и 4. „При тълкуване, длъжен ли е съдът да тълкува отделни уговорки във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 103 от 06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г. на ВКС, I т. о. Поставените от касатора въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. И четирите въпроса се отнасят до приложението на чл. 20 ЗЗД, обусловили са правните изводи на съда, но не са решени в противоречие с посочената от касатора и служебно известната на настоящия състав практика на ВКС по прилагането на закона, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл. В случая съдът е процедирал в съответствие с даденото разрешение. Евентуалните погрешни изводи на инстанцията по същество при прилагане на нормата на чл. 20 от ЗЗД, биха представлявали основание за отмяна на решението съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, но не подлежат в преценка в производството по чл. 288 от ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Ю. М. П.. При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК и на основание чл. 287, ал. 4 от същия процесуалния закон, не се дължи произнасяне по насрещната жалба и затова тя следва да бъде оставена без разглеждане. На основание чл. 81 ГПК на Г. Л. С. следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 2650 лева /половината от уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 03.02.2023 г./, платими от насрещната страна Ю. М. П.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение