Определение № 744 от 08.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1033/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение № 227/27.09.2012 г. по в. т. д. № 200/2012 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 51/24.04.2012 г. по гр. д. № 644/2011 г. на Великотърновски окръжен съд. С последното е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата 45580 лв., представляваща остатък за плащане по фактура № 828/09.06.2005 г., ведно с искане за заплащане на законна лихва, считано от датата на исковата молба 02.06.2011 г. до окончателното изплащане. Съдилищата по съществото на спора са приели, че посочената в исковата молба сума не се дължи от ответното дружество поради изтичане на 5 годишната погасителна давност на процесното вземане, произтичащо от извършена от ищеца доставка по фактура № 828/08.06.2005 г. и предявяване на исковата претенция за 45 580 лв. на 02.06.2011 г. Съдилищата са счели, че давността не е била прекъсната с изплащане на сумата 5000 лв. на 26.11.2006 г. на каса в [фирма], [населено място] по сметката на ищцовото дружество, тъй като не е било установено че тази сума е внесена от представител на ответника, нито би могло да се приеме, че е налице признание от негова страна по отношение дължимост на цялата сума. Във въззивното решение е цитирана практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., ІІ т. о., както и практика на ВКС и ВС, постановена през 2002 г. и 1957 година, съгласно която признаване на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването на остатъка от задължението. В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор заема становище за недопускане на касационно обжалване, поради отсъствие на формулиран правен въпрос и преразказване на оплакванията от касационната жалба в изложението за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, а с оглед изложените от касатора основания, предвид данните по делото, касационното обжалване е недопустимо на соченото основание. В изложението си, касаторът е развил общи съображения за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по значим за спора материалноправен въпрос - този за признанието на вземането, като предпоставка за прекъсване на погасителната давност, с твърдението, че този въпрос бил решен в противоречие с Решение № 100/20. 06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. ВКС, ТК, ІІ т. о. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 година на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора. В случая, жалбоподателят е формулирал макар и общ правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като въпросът за спиране или прекъсване на давностния срок е бил преценяван и обсъждан от решаващия съд, предвид характера на предявения осъдителен иск и въведеното от ответника възражение. Соченият от касатора правен въпрос, за да представлява общо основание за селектиране на касационната жалба, трябва да е от значение за конкретното дело, неговата обща значимост да е намерила конкретно проявление в настоящото производство, както е в случая. В настоящата хипотеза обаче, жалбоподателят не е доказал основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от дадените в задължителната практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК разрешения по този въпрос, като се е позовал на същото решение, посочено и в изложението на жалбоподателя. В мотивите на въззивното решение съдът е посочил, че не е доказано по безспорен начин извършено именно от представител на ответното дружество /длъжник/ плащане на част от сумата по визираната фактура. Превеждането по сметка на определено дружество на парична сума не би могло автоматично да бъде счетено за признание на задължение, още повече при оспорване от длъжника, че той не е плащал сумата, при експертно заключение за липсата на счетоводни данни при ответника за превеждане на тази сума и при доказано изготвяне на платежен документ за внесена на каса в банка сума в размер на 5000 лв. от неизвестно лице, чиито действия не обвързват правно страната по договора за доставка. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б. ”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличие на фактите, от които то произхожда. Не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвид позоваване на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставеният от жалбоподателя правен въпрос не допринася едновременно и за точното прилагане на закона, и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото. След като е формирана по поставения правен въпрос задължителна съдебна практика от ВКС, обективирана в посоченото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК по същия правен въпрос, и тази практика е съобразена от решаващия съд, и се споделя изцяло от настоящия състав, не се налага допускане на касационно обжалване на соченото основание. А по отношение на заплащането на фактура не на кредитора, а на трето лице, и дали това плащане би могло да прекъсне давността, ако се приеме, че съставлява признание на задължението също не са доказани основанията по т. 3 на чл. 280 ГПК. Съгласно мотивната част на въззивното решение, представените именно от ищеца /касатор/ копия от документи, заверени от него за вярност с оригинала, в които се съдържа информация за извършени преводи от ответника в изпълнение на паричното задължение по визираната фактура на трето лице - търговско дружество [фирма] не освобождават ответното дружество от задължението да заплати стойността на доставката по фактурата, след като не е доказано в рамките на производството, че за това плащане е било постигнато споразумение между страните по договора за доставка. Вярно е че признанието на задължението може да бъде извършено и с конклудентни действия, но те трябва да са такива, че от тях да може да се направи категоричен извод, че длъжникът е потвърдил дълга, а в конкретния случай съдилищата са приели, че такива данни липсват и предвид обстоятелството, че плащане насочено към трето лице не би могло да съставлява факт, водещ до прекъсване на погасителната давност. Съгласно чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на трето овластено от него, от закона или от съда лице, пред каквато хипотеза не сме в настоящия случай. Или при хипотеза за изпълнение на трето лице, без да е доказано наличие на уговорка между страните по договора за доставка, за да е налице признание на дълга, осъществено лично или чрез представител, то трябва да се адресира до носителя на притезанието, до негов представител или да се направи пред държавен орган, сезиран с искане за защита на конкретното субективно право, каквито данни отсъстват. Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение