Определение № 50440 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 1194 от 17.11.2021 г. по в. гр. д. № 954/2021 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 260008 от 11.09.2020 г. по гр. д. № 10637/2018 г. на Софийски градски съд, с което С. Б. А. е осъден да заплати на основание чл.30, ал.3 ЗС на Н. В. Ш. следните суми: 35 069,77 лева, представляващи главница; 9 781,27 лева, представляващи лихва за периода 15.03.2013 г. - 10.12.2015 г. и 958 лева лихва за периода 11.12.2015 г. - 11.01.2018 г., които представляват половината от заплатени на 11.01.2018 г. от ЗАД „А.“ АД на С. Б. А. суми по застрахователна полица № .............../18.05.2012 г. за застраховка „Каско и Злополука“ за кражба на лек автомобил „БМВ 530 ХД“ с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.08.2018 г. до окончателното изплащане, като иска в частта, в която се претендира лихва за сума над 958 лева до 7318,13 лева е отхвърлен като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на С. А. срещу Н. Ш. по чл.30, ал.3 ЗС за сумата от 6360,13 лева, представляващи съдебни разноски по гр. д. № 8206/2015 г. на СГС, ТО, VI-14 състав и въззивно гр. д. № 5780/2016 г. на САС, ГО, първи състав.

Въззивният съд е приел, че страните са били в брак през периода 18.05.1996 г. - 11.12.2012 г., като по време на този брак, на 18.05.2012 г., ответникът е закупил лек автомобил, марка „БМВ 530 ХД“, който регистрирал на свое име. След прекратяването на брака, на 14.12.2012 г., е извършена кражба на процесния автомобил. По иск на С. А. с влязло в сила решение ЗАД „А.“ е осъдено да му заплати сумата от 70 139,55 лева, представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 03068046408/18.05.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 11.12.2015 г. до окончателното изплащане и сумата от 19 562,55 лева, представляваща лихва за периода 15.03.2013 г. - 10.12.2015 г., както и разноски в размер на 14324,31 лева, от които 8 628,58 лева за първа инстанция, 2 398,17 лева и 3297,56 лева за въззивна инстанция. На 11.01.2018 г. ЗАД „А.“ е превело по банкова сметка на процесуалния представител на ответника – адв. Н., сумата от 120 877,97 лева, от която 70 139,55 лева главница, 19 562,55 лева лихва за периода 15.03.2013 г. - 10.12.2015 г., 14 636,26 лева – лихва за периода 11.12.2015 г. - 11.01.2018 г. и 16 539,1 лева – разноски за първа и втора инстанция, след прихващане на дължими към насрещната страна разноски.

От правна страна съдът е приел, че с оглед въведеното от ответника възражение за опровергаване на презумпцията на чл.21, ал.3 СК, спорен въпрос по делото е дали е налице съсобственост между бившите съпрузи, т. е. дали автомобилът е бил съпружеска имуществена общност, или индивидуална собственост на ответника, респ. дали полученото за него обезщетение следва да бъде разпределено между ищцата и ответника. В тежест на ответника, който твърди индивидуална собственост, е да обори презумпцията на чл.21, ал.3 СК и да докаже, че е придобил автомобила със свои лични средства.

След обсъждане на писмените доказателства и двете групи свидетелски показания по делото въззивният съд е приел, че не е доказано твърдението на ответника автомобилът да е бил закупен по време на фактическата раздяла между съпрузите. Обстоятелството, че на името на ответника през време на брака е имало открита банкова сметка, от която е извършено плащането, както и че фактурите са издадени на негово име, не означава, че той е станал собственик, тъй като съгласно чл.21, ал.1 СК придобитото е общо на двамата съпрузи. Според чл.21, ал.2 СК, съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството. В случая С. и Н. са живеели заедно в общо жилище с децата си, като са се разделили едва след есента на 2012 г. С. е заплащал разходите за ток, вода, телефон, двамата заедно са се грижили за децата. Дори и всеки поотделно да е осигурявал средства за децата, отглеждането им от двамата родители в един дом представлява съвместен принос.

Прието е, че съгласно чл.30, ал.3 ЗС, всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Ответникът е получил на 11.01.2018 г. от застрахователя на автомобила сумата от 120 877,97 лева, включваща присъденото застрахователно обезщетение за автомобила, лихви и разноски. Тъй като автомобилът е бил съсобствен след прекратяване на брака, ответникът дължи на ищцата 1/2 част от получените суми по застрахователния договор: 35069,77 лева главница, 9781,27 лева лихва за периода 15.03.2013 г. -10.12.2015 г. и 7 318,13 лв. лихва за периода 11.12.2015 г. - 11.01.2018 г.

Прието е за основателно възражението на ответника за прихващане на дължимите от него суми с насрещното му вземане за половината от стойността на разноските, които е дал за водене на делото срещу застрахователя. С оглед представените по делото решения от 05.10.2016 г. по гр. д. № 8206/2015 г. на СГС, ТО, VI-14 състав и решение от 17.11.2017 г. по гр. д. № 5780/2016 г. на САС, ГО, първи състав, присъдените в полза на С. А. съдебни разноски са 14324,31 лева за двете инстанции. От тази сума съдът е приспаднал разноските, които са дължими на застрахователя – 1 604,05 лева, при което общият размер на направените разноски от ответника за доказване на правото му на застрахователно обезщетение и обезщетение за забава по застрахователния договор за процесния автомобил възлиза на сумата от 12 720. 26 лева. Половината от тази сума или 6360,13 лв. е тежест на ищцата по настоящото дело Н. Ш.. Тази сума съдът е приспаднал от вземането на Н. Ш. по предявения иск срещу него, прилагайки чл.76, ал.2 ЗЗД.

Прието е за неоснователно твърдението на ответника С. А., че заплатеното от него адвокатско възнаграждение по предходното дело е в по-голям размер. Съдът е обсъдил удостоверение от 18.06.2019 г. на „Първа инвестиционна банка“, според което по сметка по чл.39 от Закона за адвокатурата с титуляр И. Н., процесуален представител на С. А. по гр. д. № 8206/2015 г. на СГС, ТО, VI-14 състав, ЗАД „А.“ е превело сумата от 120877,97 лева и от тази сума по лична сметка на адвоката е преведена сума от 52169,17 лева. Прието е, че не е установено основанието, на което по сметка на адв. Н. е преведена сумата от 52 169,17 лева, но дори и тази сума да представлява договорено в повече адвокатско възнаграждение, за което липсват доказателства, тази сума не е част от съдебните разноски, претендирани и установени в съдебното производство, поради което ищцата не дължи нейното заплащане. Обстоятелството, че единият съсобственик е изразил воля да заплати допълнително възнаграждение на упълномощения от него адвокат, разноските за което не е потърсил в съдебното производство, не поражда задължение за другия съсобственик. Ищцата дължи единствено заплащане на половината от разноските, присъдени в съдебните производства, които след прихващането с разноските за застрахователя възлизат на 6 360,13 лева, до който размер възражението за прихващане е доказано, а в останалата част, до пълния размер от 35678, 58 лева следва да бъде отхвърлено.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. Б. А..

Жалбоподателят поддържа, че по делото има достатъчно доказателства, от които може да се направи извод, че процесният автомобил е придобит по време на фактическата раздяла между страните, поради което след развода не е възникнала съсобственост върху него. От значение за развитието на правото и точното прилагане на закона бил и въпросът за разноските по делото. Според жалбоподателя платените от него разноски за двете инстанции са 21836,35 лв., а не 14 324,31 лв., колкото е приел въззивният съд. Сумата от 21 836,36 лв. е формирана като сбор от заплатено адвокатско възнаграждение от 8200 лв. по договор № 453123 от 10.12.2015 г. пред СГС; адвокатско възнаграждение от 7200 лв. по договор № 634557/10.04.2017 г. пред САС; внесена държавна такса в размер на 6086,35 лв. по сметка на СГС и 350 лв. разноски за вещо лице.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Пребиваването на съпрузи в едно жилище критерий ли е за изключване на трайна фактическа раздяла, ако между тях е налице прекъсване на емоционална, физическа, икономическа и духовна връзка;

2. Колко време след настъпването на фактическата раздяла между съпрузите може да се придобие вещ, така че да се приеме, че тя е лична собственост на съпруга, на чието име е придобита и другият съпруг няма принос в придобиването.

3. Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника.

Ответницата Н. В. Ш. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело за парично вземане с цена над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса съдържат питането по какви критерии се преценява дали е налице фактическа раздяла между съпрузите и дали презумпцията на чл.21, ал.3 СК за съвместен принос е опровергана, когато едно имущество е придобито по време на фактическа раздяла. По тези въпроси има практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. В Тълкувателно решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК, се приема, че недвижимите и движими вещи и правата върху вещи, придобити през време на брака до прекратяването му, освен вещите, придобити по наследство и дарение и вещите за лично ползване и упражняване на занаят, стават общи на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и в случаите, когато те са придобити през време на фактическа раздяла на съпрузите. Когато обаче фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да било принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия, съпругът, на чието име са придобити, може с установителен иск по чл. 97 ГПК да установи, че тези имущества не са общи по смисъла на чл. 13, ал. 1 СК, че те принадлежат лично на него. Тези разяснения не са загубили значение и продължават да се споделят в практиката на ВКС - решение № 43 от 5.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 802/2012 г., II г. о., решение № 105 от 31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3751/2018 г., I г. о., решение № 186 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1303/2013 г., I г. о., решение № 48 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3081/2019 г., I г. о., решение № 49 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3909/2016 г., II г. о., решение № 143 от 6.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2693/2014 г., II т. о. Във всяко конкретно дело съдът преценява дали спорното имущество е придобито при условията на фактическа раздяла, при съвкупна преценка на доказателствата по делото. Случаите са различни и не може да се изведе едно общо правило, като не може да се отговори еднозначно на въпроса дали пребиваването на съпрузите в едно жилище изключва трайната фактическа раздяла. Всичко зависи от съвкупната преценка на доказателствата по делото. Посочените от жалбоподателя решения на ВКС не обосновават противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да доведе до допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В решение № 43 от 5.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 802/2012 г., II г. о., съдът е приел, че трайната фактическа раздяла между съпрузите е настъпила през 2004 г. и е продължила до прекратяване на брака през 2010 г., като е отчетено обстоятелството, че през 2003 г. съпругът е заминал да живее и работи в чужбина. Спорният имот по това дело /право на строеж/ е закупен през 2007 г., по време на фактическата раздяла. Фактите по това дело са съвсем различни от настоящите и не може даденото в него разрешение да се пренесе към настоящия спор. Решение № 156 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1073/2012 г., III г. о., не разглежда въпроса за придобиване на имущество по време на фактическа раздяла, а за наличието на трансформация на средства, дарени от родител на единия съпруг, които са вложени в придобито по време на брака имущество. Същото се отнася и за решение № 8 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2018 г., II г. о., в което отново спорът е за пълна трансформация на лични средства на единия съпруг в придобито по време на брака имущество, без да се поставя въпросът за придобиване по време на фактическа раздяла. Последното решение, посочено от жалбоподателя – решение № 177 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 4590/2013 г. на ВКС, III-то г.о., не е приложено към изложението и не се открива в информационната система на ВКС.

Въпрос № 3 също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Действително, въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК и не е обсъдил задълбочено оплакванията във въззивната жалба във връзка с противоречивите свидетелски показания по въпроса за фактическата раздяла. Показанията на свидетелите обаче са възпроизведени в обжалваното решение и доколкото казаното от свидетелката М. Г.-А. за началото на фактическата раздяла не е основано на лични впечатления, съдът в съответствие с практиката на ВКС е основал решението си на показанията на другата свидетелка В. К..

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с направеното от С. А. възражение за прихващане, формирано от половината от разноските, които той е направил при водене на делото срещу застрахователя. Правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК по това възражение и начина на определяне размера на свързаните с него разноски не е формулиран, затова и касационното обжалване на въззивното решение в тази част не може да бъде допуснато. Следва да се има предвид и това, че на С. Б. А. са присъдени разноски във връзка с воденето на исковете 208, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД срещу застрахователя в размер на 14 324,31 лева за двете инстанции. Присъдените на застрахователя разноски са 1604,05 лева, при което след прихващане застрахователят реално дължи на С. А. разноски в размер на 12 386,35 лв. Тази сума той следва да търси от застрахователя, а не от бившата си съпруга. По реда на чл.30, ал.3 ЗС той може да търси от бившата си съпруга само половината от онези разноски по водене на делото срещу застрахователя, които са направени от него, но не са присъдени не по негова вина, например заплатен адвокатски хонорар, който е намален поради прекомерност на основание чл.78, ал.5 ГПК. Според самия жалбоподател действително направените от него разноски са 21 836,35 лв. От тази сума по делото срещу застрахователя реално са присъдени 12 836,35 лв. /тях той ще търси от застрахователя/, т.е. налице е остатък от 9116,35 лв. Половината от тази сума или 4553,17 лв. евентуално се дължи от неговата бивша съпруга на основание чл.30, ал.3 ЗС, но съдът по настоящото дело е уважил възражението за прихващане в по-голям размер - 6360,13 лв., т.е. ако се изхожда от твърденията на самия жалбоподател С. А., на него са му признати разноски по чл.30, ал.3 ЗС в размер по-голям от този, който действително му се дължи.

И на последно място – не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалваното решение не се открива грубо нарушение на закона или явна необоснованост.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,