Определение № 60691 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 761/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. Н. срещу решение № 12404 от 27. 11. 2020 г. по в. гр. д. № 950/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в частта, с която след частично потвърждаване на решение № 7726 от 10. 12. 2018 г. по гр. д. № 8334/2017 г. на Софийски градски, І ГО, първи състав е отхвърлен предявеният от К. К. Н. срещу „ЗД „Бул инс““ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания, настъпили при ПТП на 13. 06. 2016 г., за разликата над уважения размер от 54 000 лв. до размера от 110 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка изразява становище, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Твърди, че съдът не е отчел в пълнота тежестта на травмите й, тежкото и продължително влошаване на качеството й на живот, интензивните болки, които е търпяла в продължение на една година, остатъчните последици от уврежданията и възрастта й към момента на ПТП – 17 години. Оспорва изводите на съда, че е налице принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат и че този принос е в размер на 10 %. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „ЗД „Бул инс“ АД не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касационната жалбоподателка и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че към датата на процесното ПТП ответникът е бил застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на отговорността на водачите на лек автомобил „Л. Дедра“ с ДК [рег.номер на МПС]. Като е съобразил влязлото в сила решение по НАХД № 1588/2016 г. на Казанлъшки районен съд, съдът е приел, че на 13. 06. 2016 г. на ПП І-51 в землището на [населено място] водачът на посочения автомобил Л. Д. е предизвикал ПТП, при което е пострадала пътуващата на задната седалка на автомобила К. Н. /на същата е причинена средна телесна повреда/, като водачът е осъществил противоправно и виновно деяние, нарушавайки правилата на ЗДвП – управлявал е автомобила с превишена скорост, предприел е ляв завой с тази скорост, при което не е могъл да овладее движението на автомобила и е самокатастрофирал. С оглед осъществения от застрахования при ответника водач деликт, въззивният съд е счел, че е налице основание за ангажиране отговорността на ответния застраховател за причинените на ищцата неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания. В решението е формиран извод, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, причинени при ПТП на 13. 06. 2016 г. възлиза на 60 000 лв., като решаващият състав е намалил същото на 54 000 лв. поради съпричиняване в размер на 10 %. Въззивният съд е посочил, че ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, тъй като е пътувала на задната седалка без поставен предпазен колан, което е установено със събраните по делото гласни доказателства и заключения на съдебномедицински и автотехническа експертизи. Изтъкнал е, че при ПТП тялото на ищцата свободно се е движило в купето на автомобила и е изпаднало от него при преобръщането му, което е предизвикало голяма част от получените телесни увреди. Подчертал, че с оглед установения механизъм на ПТП уврежданията на ищцата – особено в областта на гръдния кош биха били значително по-леки, ако беше пътувала с поставен предпазен колан. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалбоподателка поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК две групи въпроси. Първата група въпроси е свързана с изводите на въззивния съд за основателност на възражението за съпричиняване и с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Формулирани са следните въпроси: „1. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?; 2. За да се произнесе въззивният съд, трябва ли да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото и да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите на решението му?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?; 4. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?; 5. При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?; 6. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; 7. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо доказано нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем?“ Втората група въпроси е свързана с приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди: „1.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г.? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 1.3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси „някакво компенсиране”?; 1.4. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на вредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2006 г. – 2009 г./, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 2.2. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; 2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?; 3. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“ Касационната жалбоподателка се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по посочените въпроси. В изложението се поддържа и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакувания акт. Въпроси № 1 – 4 от първата група в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са значими за изхода на правния спор и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са цитираните от касационната жалбоподателка и служебно известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно посочената практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са оплакванията, в контекста на които са поставени въпросите, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства от значение за основателността на възражението за съпричиняване и доводите на страните. Мотивите на въззивния акт обективират самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото във връзка с твърдяния принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат поради непоставен обезопасителен колан. Въз основа на заключенията на автотехническата и съдебномедицинските експертизи с оглед установените механизъм на ПТП, свободно движение на тялото на ищцата в купето на автомобила и изпадането му от него при преобръщането на МПС, както и предвид експертното мнение за начина, по който са получени уврежданията на ищцата, съответно възможността те да не настъпят при поставен обезопасителен колан, въззивният съд е формирал извод за принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат в размер на 10 %. По тези съображения не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, включително задължителната такава по поставените процесуални въпроси, поради което касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по тези въпроси. Останалите въпроси на касационната жалбоподателка от първата група, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са релевантни за делото, но при произнасянето по тях въззивният съд също не се е отклонил от формираната константна практика на ВКС. Съгласно тази практика, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника-застраховател възражение за съпричиняване, като както бе изтъкнато е извършил преценка на ангажираните в производството доказателства, въз основа на които е приел за доказано, че пострадалата е била без поставен предпазен колан, с който катастрофиралият автомобил е бил оборудван, и това нарушение на правилата за движение по пътищата е в причинна връзка с настъпилите вреди. Поддържаната от касационната жалбоподателка теза за липса на пълно доказване на възражението за съпричиняване е свързана с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Втората група въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иск по 432, ал. 1 КЗ, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпросите е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са и цитираните в изложението. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о, решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о, решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към момента на настъпване на увреждането. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. В мотивите на решението, като се е позовал на събраните по делото доказателства, включително съдебномедицинската и съдебно-психологическата експертиза, решаващият състав е извършил преценката за справедливия размер на обезщетението при отчитане вида и характера на физическите увреждания на ищцата – закрита гръдна травма / счупване на 1-10 десни ребра/, набиране на въздух в плевралната кухина и в подкожието на гръдния кош, дихателна недостатъчност ІІІ-та степен, шок, счупване на дясна лопатка и дясна ключица, съпътстващите основната травма неудобства, притеснения, стрес, проведена рехабилитация, останалите трайни белези, продължителността и интензивността на претърпените от пострадалата болки и страдания, преживения посттравматичен стрес и тревожност. Същевременно въззивният съд е отчел момента на настъпване на уврежданията и е съобразил икономическите условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие като проявна форма на тези условия към този конкретен момент. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК за достъп до касация. Следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационното обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационната жалбоподателка основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК-очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорните въпроси за размера на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди на ищцата и за приноса на пострадалата за вредоносния резултат не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, поради което не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията в изложението на основанията за достъп до касация. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение