Определение № 293 от 09.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1505/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община] срещу решение № 149/25.04.2023г. по в.гр.д.№ 757/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение на ОС – Смолян под №58 от 24.09.2022 г. по търг.дело №74/2020г. в обжалваната му част, с която [община] е осъдена да заплати на „Дженерис“ АД сумата 333 698,16 лв., представляваща възнаграждение по договор №167/24.07.2008 г. за предоставени от изпълнителя и приети от възложителя услуги, ведно със сумата 9 621,25 лв., представляваща мораторна лихва за забавено плащане на сумата 31 573,86 лв. по издадени от изпълнителя фактури за периода от 27.10.2017 г. до 27.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 333 698,16 лв., считано от датата на исковата молба - 27.10.2020 г. до окончателното й изплащане.

Касаторът поддържа, че решението е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Счита, че при постановяване на акта, въззивният съд не е анализирал в достатъчна степен събраните по делото доказателства и не е установил какво точно е уговорено по процесния договор. Поддържа, че в сключения договор липсват уговорени единични цени и конкретен обем работи, за да се приеме, че е налице конкретно задължение за заплащане на възнаграждение и поради това същият е следвало да бъде тълкуван съгласно чл. 20 от ЗЗД, което въззивният съд не е извършил. Сочи, че съгласно чл. 1 от договора предмет на възлагане са услуги във връзка изграждане, ремонт и рехабилитация на ВиК мрежа, пътна и улична инфраструктура в 13 населени места, а се коментират дейности в шест от тях и очевидно, че не се претендира цялата договорена цена в размер на 1 295 000 евро. Поддържа, че реално уговореното възнаграждение съгласно чл. 4 от договора, раздел 4 „Начин на плащане“ сочи, че то е обвързано със стойността на всеки от проектите, което според касатора е и в съответствие с уредбата по Наредба № 25/29.07.2008г. и Наредба № 32/12.09.2008г. Поддържа, че не може да бъде споделен и е противоречив изводът на въззивния съд, че плащането на консултантските услуги не било обвързано от одобрението и финансирането от ДФ „Земеделие“. Твърди, че самият ищец е върнал доброволно суми, които са в общ размер на 271 719,08 лв., която сума, заедно със стойността на дейностите, извършени след прекратяване на договора, възлизащи на 75 744, 29 лв. с ДДС, е близка до претендираната искова сума, а доброволното връщане на суми е признание за тяхната недължимост. Касаторът подробно посочва в табличен вид за какви суми е кандидатствано по програмата и какви са одобрени, от което прави извод, че при договорено възнаграждение за всички проекти в описания обем, то при намаляването им, следва да се редуцира и възнаграждението със сумата от 7 713 790,89 лв. общо или с 1 269 373,21 лв. по шестте проекта. Предвид горното поддържа, че вземането на „Дженерис“ АД от [община], както е по потвърждение към 31.12.2020г., е само в размер на 31 573,86 лв. С оглед гореизложеното и конкретното уточнение какво е платено по всеки от шестте проекта, касаторът счита, че няма дължимо плащане към ищеца, което се потвърждавало и от подписаните установителен протокол от 18.07.2011г. и окончателен установителен протокол от 29.08.2015г., които въззивният съд не бил обсъдил. Твърди, че окончателният установителен протокол е копиран от първия и установява параметрите, а не извършената дейност. Счита, че са неправилни изводите на въззивния съд и относно прекратяването на договора по подробно изложените доводи. Предвид горното претендира отмяна на решението в обжалваната му част.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат такива по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 от ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси:

1. „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал.2 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?, като поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР 1/04.01.2001г. по т.д.№1/2001г. на ВКС, което не е изгубило действието си, в ТР 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №59/14.04.2015г. по гр.д.№4190/2014г. на ВКС, 4 г.о., решение № 27/28.06.2017г. по т.д.№2430/2015г. на 1 т.о. и останалите изброени решения.

2. „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на какви доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор на същите?“, по който въпрос претендира, че въззивният съд е процедирал в противоречие с цитираните решения, а именно решение №60025/30.07.2021г. по т. д. №2796/2019г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 411/03.12.2015г. по гр.д.№2987/2015г. на ВКС и другите посочени по чл. 290 ГПК.

3. „Следва ли договорите да се тълкуват в точния им смисъл съобразно действителната воля на страните, обстоятелствата, при които са сключени и поведението на страните преди и след сключването им? Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните?“

4. „Задължен ли е съдът да тълкува действителната обща воля на страните съгласно всички обективни критерии, регламентирани в чл. 20 ЗЗД или може да игнорира по собствена преценка някои от тях? Задължен ли е във всички случаи да изследва обстоятелствата, при които е постигната уговорката, последващото поведение на страните, да тълкува уговорката по аргумент за противното или по-силното основание, да изследва всички други обстоятелства, които са от значение за разкриване на действителната воля на страните, както и каква е била действителната обща воля на страните?;

5. „При тълкуване на договорни клаузи следва ли съдът да изследва спорната уговорка с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността?“, като за поставените трети, четвърти и пети въпроси касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №347/11.10.2011г. по гр.д.№290/2010г. на 4г.о., решение №95/29.05.2019г. по гр.д.№2993/2018г. на 4 г.о. и другите описани решения.

6. „Нищожен ли е договор за дейности или работи, извършени извън срока на договор за изработка, сключен по ЗОП?“;

7. „При сключен договор по реда на ЗОП за възлагане на определен вид дейности, когато изпълнителят по договора извърши същите дейности, но извън договорения срок, има ли право на обезщетение и съгласно кои правила?“

8. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за нищожността на правните сделки или отделни техни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор в хипотеза, в която нищожността произтича пряко от сделката, респ. отделните уговорки или събраните доказателства, дори и заинтересованата страна да не е направила възражение за нищожност?“, за който въпрос се позовава на противоречие с ТР 1/27.04.2022г. по т.д.№1/2020г. на ОСТГК на ВКС и цитираните решения.

Ответникът по касационната жалба – „Дженерис“ АД е подал отговор, приподписан от адвокат П. В., в който по подробно изложените доводи оспорва жалбата, претендира недопускане до касация на решението и отхвърлянето й. Претендира и разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал.1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Пловдивският апелативен съд е приел, че не се спори между страните, че между тях е сключен процесния договор за възлагане на обществена поръчка съответно

№167/24.07.2008 г., съгласно който ищецът като изпълнител е приел да извърши възложените му от ответната община дейности, подробно описани в чл.1, ал.2 от договора срещу възнаграждение, уговорено до размера по чл. 3 от договора, съгласно разбивката за видовете дейности, включени в предмета на договора, посочена в Приложение №1 към ценовото предложение на изпълнителя, представляващо неразделна част от договора. Въззивният съд е приел, че възложените дейности се отнасят до предпроектно проучване, изготвяне на инвестиционни проекти, подготовка и окомплектоването на заявления за подпомагане /проекти/, които възложителят, в качеството си на кандидат за финансово подпомагане по мерки: мярка 321 - Основни услуги за населението и икономиката в селските райони и мярка 322 - Обновяване и развитие на населените места от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., е представял пред Държавен фонд Земеделие по реда на приложимите към двете мерки нормативни актове, а именно: Наредба №24/29.07.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка - Обновяване и развитие на населените места от ПРСР за периода 2007-2013 г. и Наредба №25/29.07.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка - Основни услуги за населението и икономиката в селските райони от ПРСР за периода 2007-2013 г., както и до консултантски услуги по управление на одобрените проекти, отчитане на дейността по проекта, окомплектоване на пакета от документи към заявката за плащане и изготвяне на заявка за плащане за всеки от договорите. Приел е, че страните са уговорили дружеството „Дженерис“ АД да извърши посочените в чл.1, ал.2 от договора дейности в [населено място] и селата Стоманово, Селча, Осиково, Грохотно, Беден, Брезе, Гьоврен, Триград, Кестен, Жребово, Михалково и Чуреково, които се намират на територията на [община], като дейностите са подробно описани в девет точки.

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 2, договорът влиза в сила от датата на подписването му и е със срок на изпълнение, както следва: 84 календарни дни, съгласно предоставената оферта - по отношение на изпълнението на дейностите по чл.1, ал.2, т.1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7 от договора, 39 месеца за изпълнение на дейностите по чл.1, ал.2, т.8 и 9 от договора. Въззивният съд е приел, имайки предвид докладите, уведомителните писма и приемо-предавателните протоколи, отнасящи се до дейностите по консултация и подготвяне на документи за отчитане дейностите по проектите, че срокът за изпълнение на договора изтича на 25.03.2015г., като същият не е прекратен преди това.

ПлАС е анализирал уговорения размер на плащането по чл. 3 и начина на плащане, регламентиран в чл. 4 от договора. Въззивният съд е приел, че страните не спорят, че са изпълнени дейности по процесния договор в хода на действието му, като спорът е относно количеството и качеството на дейностите, дали всички дейности са извършени по време на действието на договора или след прекратяването му, както и дали се дължи възнаграждение в пълен размер. Пловдивският апелативен съд е приел, че от приложените доклади и подписани протоколи се установява, че ищецът е изработил проекти по мярка 321 - Основни услуги за населението и икономиката в селските райони и по мярка 322 - Обновяване и развитие на населените места от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., които са подробно описани на стр. 10-19 от решението. Въззивният съд е коментирал съдържанието на протокола от 18.07.2011г., сключеното споразумение от 09.10.2012 г. във връзка с неодобрени за финансиране проекти, по което страните са приели, че извършените дейности, които са отчетени с доклади, но неодобрени, следва да бъдат заплатени от общината, като са посочили дължимите суми по двата неодобрени проекта, общата сума по тях, както и намалението й на 140 065,85 лв., а също така и подписаният Окончателен установителен протокол от 29.08.2015 г. Въззивният съд е обсъдил представените от сключените с ДФ Земеделие като трето неучастващо лице документи, а именно: договори за отпускане на финансова помощ по проектите, ведно с приложения към тях – таблици за одобрени разходи по проектите, писма за наложените финансови корекции и др. Приел е, че с решение №03-РД/2996/21.09.2021 г. е наложена финансова корекция на [община] в размер на 434 414,28 лв. за нарушение на ЗОП при възлагане на обществената поръчка по изпълнението на СМР по договор №21/321/00113, като същото е обжалвано, но няма постановен окончателен съдебен акт.

Въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице К., съгласно което изплатени по процесния договор по всеки един от 6-те проекта са суми в общ размер 1 653 030,62 лв., като е установено и че ищецът е върнал на общината 271 719,08 лв., без да е ясно за кои точно дейности са приспаднати тези суми. Приел е, че съгласно експертизата общият размер на неразплатените суми по 6-те проекта на база представените доклади за приемане на извършените дейности възлиза 284 627,90 лв. без ДДС или 341 553,48 лв. с ДДС, като в това число и сумата 63 120,24 лв. без ДДС - за консултантски услуги по протоколи и доклади, подписани след 27.10.2011г., които са във връзка с отчитането и окомплектоването на дейността по проектите по договора. Въз основа на допълнителното заключение на експертизата въззивният съд е приел, че общата сума за кандидатстване по заявленията за подпомагане по шестте проекта е 22 122 099,97лв., първоначално одобрената от ДФ „Земеделие“ сума за финансиране е в размер на 19 923 498 лв., а окончателно заплатената сума за шестте проекта, съгласно анексите по договорите с ДФ „Земеделие“ от 11.09.2014 г., е в общ размер на 15 869 277,05 лв., като са посочени конкретните суми по всеки един от 6-те проекта, както и че общата сума за кандидатстване по договора с общината, отнасяща се до дейностите на „Дженерис“ АД, възлиза на 1 639 998,14 лв., първоначалното одобрение от ДФ Земеделие е налице за 1 300 834 лв., а окончателно платената от ДФ Земеделие на общината по шестте проекта, съобразно анексите към договорите от 11.09.2014 г., сума е в размер на 1 087 063,26 лв. Приел е, че общата стойност на издадените и осчетоводени от ищеца и общината фактури по процесния договор е 1 845 601,48 лв., в т.ч. 104 020,02 лв. ДДС, като фактурите и кредитните известия са описани в заключението. Кредитирайки допълнителното заключение на вещото лице въззивният съд е приел, че общият размер на неразплатените суми по шестте проекта, предмет на настоящето дело, съгласно представените доклади за приемане от възложителя на извършените от изпълнителя дейности и уведомителните писма на общината, възлиза на сумата от 333 698,16 лв., от които 31 573,86 лв. по фактури и 251 770,25 лв. без ДДС или 302 124,30 лв. с ДДС - нефактурирани суми по доклади, за които са налице изрични уведомителни писма с ангажимент за плащане от [община].

Въззивният съд е приел, че изпълнителят се е задължил да извърши дейностите качествено и в срок, според изискванията на възложителя, но липсват уговорки за специални изисквания на общината във връзка с изпълнението им, поради което възраженията относно одобрени проекти от ДФ Земеделие и сключени договори за отпускане на безвъзмездна финансова помощ, съответно за заявени суми по проектите, за одобрени суми по тях и за окончателно заплатени суми, са неоснователни, тъй като консултантските услуги на изпълнителя не са обвързани от одобреното и изплатено възнаграждение от ДФ „Земеделие“ по сключените между него и общината договори по двете мерки 321 и 322, както и от наложените финансови корекции, нито от отпуснатата помощ за конкретните процесни услуги. АС-Пловдив е приел, че няма уговорка цената на всеки един проект да зависи от одобрената му стойност, което следвало и от уговорения начин на плащане в чл. 4 от договора. Предвид горното въззивният съд е приел, че сумата от 333 698,16 лв. се дължи на изпълнителя за извършената от него работа по договора по шестте проекта.

Посочил е, че възражението на общината за погасяване на сумите по давност е неоснователно, тъй като страните са подписали на 29.08.2015 г. страните окончателен установителен протокол, с който са признали вземането на длъжника и съгласно чл. 116 от ЗЗД давността се е прекъснала и е започнала да тече нова давност. Падежът за заплащане на остатъка от възнаграждението, настъпва на 13.09.2015 г. съгласно чл.4, т. 5 от договора и към 13.09.2020 г. давностният срок следва да изтече, но с приемане на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ДВ бр.28 от 24.03.2020 г./ е предвидено специално законово основание за спиране на давностните срокове, по чл.3, т.2 за срока от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., поради което е заключил че давностният срок за процесните суми изтича на 14.11.2020 г., а исковата молба е предявена на 27.10.2020 г. Предвид горното е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По първите два поставени процесуалноправни въпроса, свързани със задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и твърденията на страните и посочване на това кои факти се приемат за установени и въз основа на какви доказателства, т.е. обема на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия, които са обуславящи за всяко производство, е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др., включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, а волята му за уважаване на исковите претенции е изложена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените трети, четвърти и пети материалноправни въпроси, свързани с тълкуването на договора, не се преценяват от настоящия съдебен състав като разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Относно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, включително цитирана от касатора, че критериите за тълкуване на договорите са законово установени в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, която изисква отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, което е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС, включително по реда на чл.290 ГПК, намерила израз в решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, и мн.др. Въззивният съд не се е отклонил от практиката при тълкуване на клаузите на сключения договор, като е приел, че в сключения между страните договор липсват уговорки за специални изисквания на общината във връзка с изпълнението на дейностите, поради което възраженията й относно одобрени проекти от ДФ Земеделие и сключени договори за отпускане на безвъзмездна финансова помощ, съответно за заявени, одобрени и окончателно изплатени суми по проектите, са неоснователни, тъй като не е уговорено, че консултантските услуги на изпълнителя са обвързани от одобреното и изплатено възнаграждение от ДФ „Земеделие“ по сключените между него и общината договори по двете мерки 321 и 322, нито и от наложените финансови корекции. Съобразявайки съдебната практика, в т.ч. и по посочените от касатора съдебни решения, въззивният съд е тълкувал уговорката за плащане по договора във връзка с всички други уговорки и неговата цел, обичаите и добросъвестността, приемайки, че плащането на извършената работа не е уговорено под условие. Въззивният съд е съобразил, че общият смисъл на договора не е плащане на изпълнението само в случай на получено изцяло външно финансиране по всички описани проекти / за всички селища/, а възлагане на определена проучвателна и проектна работа. Съобразено е и че част от проектите, за които е сключен договора, не са с одобрено финансиране, но именно поради това страните са сключили допълнително споразумение от 09.10.2012г., в което подробно са посочили по неодобрените за финансирани проекти, по които е налице прието изпълнение по цитираните доклади, че се дължи от общината възнаграждение, което изпълнителят се е съгласил да е редуцирано общо до размер на 140 065,85 лв., но не са уговорили, че с неодобрението отпадат въпросните задължения, а напротив, че общината следва да заплати за извършената и приета работа. Следователно и тези въпроси не могат да обусловят допускане на решението до касация, тъй като не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, ал.1 от ГПК, а не е налице и бланкетно поддържания и необоснован от касатора с конкретни доводи втори допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

По поставените от касатора материалноправни въпроси относно това дали е нищожен договор по ЗОП за дейности след срока му и дали изпълнителят има право на възнаграждение при извършени дейности извън уговорения срок, също не се установява наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1 от ГПК. По приложението на разпоредбата на чл. 43, ал. 2 ЗОП /отм./ в редакцията, действаща към датата на сключване на договора, предвиждаща че изменение на договор за обществена поръчка се извършва с допълнително споразумение към договора и се допуска по изключение, когато в резултат на непредвидени обстоятелства се налага промяна в сроковете на договора или частична замяна на дейности от предмета на поръчка за строителство или услуга, когато това е в интерес на възложителя и не води до увеличаване стойността на договора, е налице константна практика на ВКС, включително и цитирана от касатора. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 10 от 10.02.2017г. п гр.д. № 53083/2015г. на IV г.о., решение № 82 от 19.02.2011г. по т.д. № 658/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 241 от 09.03.2017г. по т.д. № 2799/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., забраната по чл.43 ал.1 ЗОП /отм./ има за цел да гарантира обществения интерес от правилното и законосъобразно разходване на публичния финансов ресурс. В случая, обаче, въззивният съд не е действал в противоречие с цитираната практика, тъй като не се установява да е налице прекратяване на договора с факта на изтичане на срока за неговото изпълнение при липса на твърденията за обективиране на такова волеизявление от възложителя, изискващо се от клаузата на чл. 13, ал.1 от същия. Изводът на Пловдивски апелативен съд, че договорът не е прекратен ipso facto с изтичане на 39 месечния срок за изпълнение се потвърждава от волята на страните по установителния протокол и допълнителното споразумение от 09.10.2012г., и не противоречи на цитираната практика, тъй като е съобразен с конкретно уговореното по сключения договор. По тези въпроси не е налице и бланкетно соченото от жалбоподателя основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсват доводи защо въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в какъвто смисъл за указанията, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

По последния поставен въпрос, с ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения относно задължението на съда служебно да следи за нищожност на правните сделки, като е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение, тъй като не е възприел несъобразените с конкретните данни по делото твърдения на касатора, че договорът е прекратен автоматично с изтичане на уговорения 39 месечен срок за изпълнение, като в тази връзка следва да се имат предвид и гореизложените съображения. Предвид горното и по този въпрос не се установяват предпоставките по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК за допускане на касация на решението.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Не се установява и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на което се позовава бланкетно касаторът, тъй като за наличие на горното е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответното дружество е заявило искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, но е представено само пълномощно за адв. П. В., без договор за правна защита и доказателства за реално заплатени суми, поради което такива не се следват.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.