Определение № 1527 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2803/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. С. и Ю. В. С. против решение № 184/09.05.2024г. по т.д.№ 15/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му с която, след частична отмяна на решение № 260020/04.05.2023г. по т.д.№ 95/2020 г. на Окръжен съд - Стара Загора, са отхвърлени предявените от всеки от касаторите искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им - В. Ю. С., настъпила при ПТП от 14.10.2019г., за разликата над размера от 150 000 лева и до присъдените от първоинстанционния съд 200 000 лева на всеки от двамата. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД, предвид неоправдано занижен размер на присъдените обезщетения, в разрив с обществената представа за справедливост. Акцентират на обстоятелството, че в процесното ПТП са загинали и двамата им сина, което обуславя чрезвичайно тежки и непреодолими страдания, като за търпимите от смъртта на сина им И. неимуществени вреди съдът вече е присъдил обезщетение в размера от 200 000 лева на всеки от двамата. Необосновано, според касаторите, е присъждането на различен по размер обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на двете деца, с оглед пълната идентичност в създалите се отношения между всяко от тях и родителите приживе, както и при еднаквите и неразграничими по интензитет и продължителност болки и страдания от загубата на всяко от тях. Наред с това касаторите се позовават на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е мотивирал извода си за справедлив по - нисък размер на обезщетението. В останалата им част касаторите намират мотивите на въззивния акт повърхностни и формални, без навлизане в детайли на установеното и анализ на изводимите от същото последици за съдържанието и интензитета на търпимите вреди. Не са отчетени адекватно обществено-икономическите условия към датата на увреждането, като в тази връзка се цитира съдебна практика, за присъдими - в сходни, според касаторите, хипотези - обезщетения за неимуществени вреди в значително по-високи размери. Наличието на такава практика, както и факта, че за търпимите болки и стадания от смъртта на другия им син, съдилищата са определили различен, по-висок размер на обезщетението, според касаторите е потвърждение на факта, че въззивният съд не е определил адекватен паричен еквивалент на търпимите от тях болки и страдания. Нещо повече, касаторите обосновават довод, че при определяне размера на обезщетенията подлежи на съобразяване високата инфлация и в последващия ПТП период, особено от есента на 2021г. и до момента, като присъжданите лихви не компенсират обезценяването. И тук акцентират на липсата на мотиви, въз основа на кои конкретни показатели съдът отчита икономическата конюнктура в страната, като приложим за определяне размера на обезщетението критерий. Ответната страна - Гаранционен фонд – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий. Намира неотносима цитираната съдебна практика на касационна инстанция, предвид спецификата на конкретно приложимите в спора и правилно съобразени от въззивния съд критерии, в съответствие с конкретно установените факти и обстоятелства. Отговор от третите лица – помагачи на ответника – В. Ю. А. и Ю. О. Д. – не е постъпил. Подадена е и частна касационна жалба от процесуалния представител на ищците – адв. П. К. – против въззивното решение, в частта му с характер на определение, с което е потвърдено определение № 260265/08.08.2023 г. по тд.№ 95/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора, за оставяне без уважение молбата на адв.К., за изменение на решение №260020/04.05.2023 г. по същото дело, в частта за разноските, с присъждане допълнително на 17 988 лева с вкл. ДДС – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищците в първоинстанционното производство. Посочва се формирана от касационна инстанция съдебна практика за определяне на възнаграждението, за осъществявано по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. процесуално представителство, към датата на устните състезания в съответната инстанция, поради което съдът е следвало да приложи редакцията на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение след изменението й, обн. ДВ бр. 88/ 04.10.2022г.. Развит е и довод, че задължителните указания на решение на СЕС по дело С–438/22 г., на което се е позовал съда, са неприложими в настоящия случай, поради законовото препращане към разпоредбите на Наредбата в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.. С позоваване на относими разпоредби от същата, се обосновава дължим размер на възнаграждението - 30 360 лева с вкл. ДДС, при присъдени от първоинстанционния съд по 6 636 лева с вкл. ДДС или общо 13 272 лева с вкл. ДДС. Акцентира се и на несъобразения от съдилищата брой открити съдебни заседания с участие на процесуалния представител. Ответната страна – Гаранционен фонд – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий по първите два въпроса, тъй като произнасянето на въззивния съд не е в разрив с цитираната съдебна практика. По третия въпрос страната счита, че не е удовлетворен общия селективен критерий, тъй като се отнася до предмет, който не е бил въведен с молбата по чл. 248 ГПК – за определяне на възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредбата, поради което и съдилищата не са дължали произнасяне по същия. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касционната и частната касационна жалби са подадена в срока по чл. 283 ГПК, респ. чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищците, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищците Е. И. С. и Ю. В. С. са предявили против Гаранционен фонд искове, с правно основание чл.432, ал.1 ГПК, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на сина им В. Ю. С., настъпила при ПТП на 14.10.2019 г., в размер от по 200 000 лева / частични искове при пълен размер на обезщетението 250 000 лева, при допуснато увеличение на размера в хода на производството /. В настоящата инстанция е пренесен единствено въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. В исковата молба се твърди, че родителите преживяват изключително тежко смъртта на сина си – млад мъж, в началото на съзнателния си житейски път, отговорен, активен, в отлично здравословно състояние, трудолюбив и всеотдаен към семейството си. Твърди се съществувала между ищците и сина им дълбока и силна връзка на обич, взаимна привързаност, взаимопомощ и уважение. Разчитали на починалия да бъде опора в старините им, като със смъртта му изгубили моралната му и физическа подкрепа. Мъката им е допълнително подсилена от факта, че в същото ПТП ищците загубили и другия си син - И., на 18 г.- и така останали без радост и смисъл на живота си. Твърдят, че загубата се е отразила изключително негативно на здравословното им и емоционално състояние, без конкретни твърдения в тази насока. Акцентират на непреодолимостта на болката от тази неочаквана трагедия, изцяло променила живота на семейството. За установяване съдържанието на търпимите от ищците болки и страдания са разпитани свидетелите С. А. С. и А. О. Ф.. Св. С. потвърждава, че Е. и Ю. още не могат да преживеят загубата на двете си деца и жалеят постоянно. На погребението се наложила дори лекарска помощ за майката, която между двата гроба се влачела и плачела. Продължава да плаче и до момента, както и Ю., макар тайно от нея, за да не я разстройва. Стаята на момчетата била облепена с техни снимки, като фототапет. Свидетелят споделя, че Е. и Ю. били перфектни родители, живеели заедно с децата до смъртта им, разбирали се много добре и си споделяли всичко. В. бил много добро момче, лъчезарен, усмихнат. Завършил Транспортното училище, след което започнал работа в Завода за пружини в [населено място], където работели и родителите му. Св. Ф. също сочи, че ищците и починалите им синове живеели заедно. Ищците били добри и грижовни родители, а момчетата били послушни, помагали си взаимно, разбирали се. Родителите приели много тежко смъртта на синовете си, като на погребението било особено тежко. Свидетелят потвърждава наложила се медицинска помощ за майката, с оглед състоянието й в този момент. Твърди, че като последица от сполетялото ги нещастие напуснали работата си, постоянно посещавали гробовете на синовете си и плачели. Свидетелят счита, че са изцяло променени и до момента не са могли да се върнат към нормалния си начин на живот, макар да са си родили детенце. Съдебно-психологическата експертиза по делото установява, че от смъртта на синовете им ищците са преживели психичен шок, т.нар. остра стресова реакция. Към момента на изследването – 2022 г. – се установява нарушен психичен баланс и качество на живот на ищците, нарушено личностно и социално функциониране. Все още се констатират непреработени емоционални преживявания, свързани със смъртта на двете им деца, както и усещания за несигурност за бъдещето, неопределена и неясна заплаха и вътрешна напрегнатост. Препоръчана е консултация с психиатър, за медикаментозно лечение по негова преценка. Първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер от 200 000 лева за всеки от двамата родители. Осъдил е ответника да заплати на адв. К. – процесуален представител на ищците - възнаграждение от по 6 636 лева с вкл. ДДС за защитата на всеки от двамата. С определение № 260265/08.08.2023 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставил без уважение молбата на същата за присъждане на допълнително възнаграждение, като е приел, че приложима за определяне на възнаграждението е Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към датата на сключване на договора за правна помощ – 20.01.2020г., т.е. редакцията й преди изменението, обр. ДВ бр. 88/04.11.2022 г., с размерите според което определя възнаграждението си процесуалния представител на ищците. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил исковете за разликата над 150 000 лева, като изчерпателно е възпроизведено съдържанието на свидетелските показания и заключението на съдебно-психологичната експертиза. Приел е, че от доказателствата се установяват претърпени от ищците силна мъка, болка и страдание ,при изградена приживе между тях и починалите силна емоционална връзка и близост. Приел е, че след трагедията същите са с коренно променена житейска мотивация, с ограничено социално общуване, дните им са помрачени и подчинени на трагедията, като отчаянието и безсилието ще ги сподирят през целия им живот. Квалифицирал е претърпяната загуба като най-тежка и непрежалима и по същество трудно съизмерима с имуществен еквивалент. Загубата ги е лишила от обичта и опората на детето си, от възможността да се радват на израстването му, на създаването на свое семейство, да имат внуци и да разчитат на подкрепата му за в бъдеще. В обобщение, акцентирайки на младата възраст на починалия и на установените в психологически план разстройства на ищците, съдът е приел за справедлив размер на обезщетението 150 000 лева. Конкретни обстоятелства в аспект на приетото занижаване, спрямо определения от първоинстанционния съд размер, не са изложени, освен мотива, че обезщетението винаги се основава на личното преживяване на загубата от този, който претендира вредите, т.е. не би било определимо с презумиране на вреди, извън обективното им проявление, установено по делото. По частната жалба на процесуалния представител на ищците срещу определение № 260265/08.08.2023г. на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че съгласно задължителните указания в решение на СЕС по дело С–438/22г. не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение / насетне в текста сочена като Наредбата /, освен като ориентировъчни за представата на адвокатското съсловие за справедливо заплащане на положения труд, поради което е определил възнаграждение съобразно: защитения материален интерес, фактическата и правна сложност на спора, извършените от процесуалния представител действия, продължителността на производството, фазата на която е приключило за страната, събраните доказателства. По така изброените критерии съдът е приел, че спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, а продължителността на производството в първа инстанция е преимуществено по причина конституиране на страни и осигуряване на правна помощ, без да са извършвани ефективни процесуални действия по съществото на спора. Съобразно съвкупната преценка на всички относими критерии съдът е счел, че определеното от първоинстанционният съд възнаграждение е адекватно и справедливо, като е оставил без уважение частната жалба. За защита на ищците във въззивна инстанция е присъдил адвокатско възнаграждение в полза на адв. К. в размер на по 5 520 лева с ДДС или общо 11 040 лева с ДДС, като е посочил ползвана за ориентир редакция на Наредбата, с изменението й от 08.11.2022г., съобразена фактическа и правна сложност и задължителните указания на решение на СЕС по дело С – 438/22 г.. В изложението към касационната жалба на ищците са формулирани следните въпроси, синтактично и стилистично прецизирани във формулировката им от настоящия състав: 1/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в условията на пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите които съдът следва да отчете за правилно приложение на принипа за справедливост и конкретно – по формално посоченото съобразяване на икономическите условия към 2019г., трябва ли съдът да изложи мотиви кои са конкретните икономически условия за посочения период, като посочи обективни обстоятелства и очертае ясно съдържание и обективни факти, свързани с този критерий, които да могат да бъдат проверени ? Прилагането на един напълно произволен критерий, без никаква яснота на съдържанието, може ли да обоснове промяна в размера на обезщетението при явно отклонение от задължителните, обективни критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г. ? Прилагането на критерий „икономически условия в страната за конкретната година„ ,без да се сочат характеристики и особености на тези условия и при пълно игнориране лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилното приложение на принципа на справедливост ? – допълнителният селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, както и в тази на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се обосновава с ППВС № 4/1968г. и решения по т.д.№ 299/2011 г., т.д.№ 795/2008г., т.д.№ 1154/2013г.,т.д.№ 3040/2014г., т.д.№ 486/2012г. на ІІ т.о., т.д.№ 916/2011г. на І т.о. на ВКС; 2/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застраховател ?; 3/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ?; 4/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968г. ?; 5/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства за правилно приложение на чл. 52 ЗЗД и пълното им игнориране следва ли да обоснове проверка от касационна инстанция за правилно приложение принципа на справедливост ? – допълнителният селективен критерий по 2 - 5 въпроси вкл. е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК с решенията по т.д.№ 486/2012 г., т.д.№ 1948/2013 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 2998/2013г. на І т.о. на ВКС; 6/ Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене, че са загубили сина си, при което липсва позоваване на събраните по делото доказателства,задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост ? – в идентична хипотеза страната се позовава на решения по т.д.№ 486/2012 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 2998/2013 г. на І т.о. на ВКС; 7/ Длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите ? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с решение по т.д.№ 1015/2011 г. на ІІ т.о. ВКС; 8/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпимите морални вреди и да намери „справедлив еквивалент“ на същите ? – в същата хипотеза на чл. 280 ГПК страната се позовава на решения по т.д. № 708/2009 г., т.д.№ 2974/2013г., т.д.№ 14/2009г. на ІІ т.о. и т.д.№ 1002/2017г. на І т.о. на ВКС; 9/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане по пар. 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната към 2018г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това ?; Следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите ? Общественото разбиране за справедливост през последните 3 - 4 години и конкретно през 2019г., предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди ? Нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на обезщетения в по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък ? – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК страната се позовава на ППВС 4/1968 г. и на решенията по т.д.№ 299/2011г., т.д.№ 795/2008 г., т.д.№ 1154/2013 г., т.д.№3040/2014 г., т.д.№ 486/2012г. на ІІ т.о., т.д.№ 916/2011г. на І т.о. на ВКС; 10/ Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към м.октомври 2019г. обосновават си намаляването на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения от 200 000 лева и правилно ли е съобразен този критерий ?; 11/ При намаляване на обезщетението позовал ли се е съдът на неотносими критерии и обстоятелства? Налице ли е мотивиране и излагане на относими съображения, относно правилното прилагане на принципа за справедливост и предпоставки за намаляване на обезщетенията ? – сочи се решение по т.д.№ 3456/2015г. на І т.о. и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; 12/ Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени, и да са отрицателни - доказващи предпоставки за определяне на по-ниско обезщетение?; 13/ Възпроизвеждането на релевантни факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията ?; 14/ Ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968г.– налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилно приложение на принципа за справедливост ? – и тук се сочи решение по т.д.№ 3456/2015 г. на І т.о. и т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; 15/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи ? – допълнителният селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с решение по т.д.№ 1897/2020г. на ІІ т.о. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба на адв. П. К. са формулирани следните въпроси, първите два обединими в общ: 1/ Коя редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да намери приложение, при определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.28, ал.2 вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. - тази в сила към датата на сключване договора за правна помощ, тази към датата на приключване на устните състезания в съответната инстанция, тази към момента на постановяване на съдебното решение или друга ? – допълнителният селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с определение по ч.гр.д.№ 6417/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ При присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., трябва ли да има изрично искане и за съобразяване броя на проведените открити съдебни заседания или е достатъчно да има писмено искане за присъждане на разноски ? – допълнителният селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280,ал.1,т.3 ГПК; 3/ Когато правната и фактическа сложност се определя от множество проведени заседания, приетите множество експертизи по делото, спор по всички въпроси, следва ли като ориентир за присъждане и намаляване на адвокатския хонорар по редакцията на Наредбата, изм. ДВ бр. 88/04.11.2022г.,влязла в сила на 08.11.2022 г.,съдът да прилага решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С–438/2022г.? ;4/ Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2023г. по дело С–438/22г., въпреки липса на възражение за това от Гаранционен фонд ? - по последните два, а и по всички останали въпроси кумулативно се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По допускане касационно обжалване по касационната жалба на ищците: Първата група въпроси касаят липсата на конкретно посочени от въззивния съд аспекти на обществено - икономическите условия към момента на увреждането, спрямо които е определян адекватен размер на обезщетението, независимо от лимитите на застрахователна отговорност – предмет на групата въпроси по п. 9. Касаторите не обосновават относими според тях икономически показатели, които – ако биха били съобразени от въззивния съд – биха обусловили различен правен резултат.В практиката на съдилищата инцидентно се сочат като такива размера на минималната или размера на средната работна заплата за страната или конкретен среден доход на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди, към релевантния времеви момент. От друга страна, доколкото справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общественото разбиране за адекватност на обезщетяването на неимуществени вреди от един и същи вид, присъжданите от касационна инстанция обезщетения, в сходни в съществените си белези хипотези на търпими неимуществени вреди, са възприети като ориентир за правилното съобразяване на критерия „икономическа конюнктура„. Дори да се приеме за обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, поради непосочени икономически показатели, спрямо които е съобразявана конкретната икономическа конюнктура - критерий при определяне на обезщетението за неимуществени вреди - не се явява обоснован допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираната практика на касационна инстанция липсва мотивиране с такива показатели, като не е изведено и императивно изискване за подобна аргументация. Решенията се основават на възприемането на лимитите на застрахователна отговорност, като ориентир за обществено –икономическите условия към момента на увреждането / предмет на деветата група въпроси /, но не и като императивно приложими стойности, доколкото нормативно определеното ниво на застрахователно покритие не е свързано с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице, а определя лимита на отговорността на застрахователя за срока на действие на застрахователната закрила при неограничен брой застрахователни събития и размера му варира с оглед броя на увредените лица / вж. решение по т.д.№ 916/2011 г. на І т.о. ВКС, цитирано от касаторите /. От друга страна, посочените решения не съставляват приложим ориентир за практиката на съдилищата и конкретно на Върховен касационен съд, по обезщетяване на неимуществени вреди в достатъчно сходни с процесния случаи: момента на увреждането е значително по-ранен / 2005г. – 2009г. / спрямо процесния / 2019 г. / момент, което е достатъчно основание за игнорирането им, без да са присъдени и по-високи от настоящите обезщетения, за идентичен вид неимуществени вреди; така с решения по т.д.№ 486/2012г. на ІІ т.о. и т.д.№ 916/2011 г. на І т.о. на ВКС са присъдени обезщетения за търпими болки и страдания от причинени на ищците телесни увреждания; с решение по т.д.№ 1154/2013 г. на ІІ т.о. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на родител, а с решение по т.д.№ 299/2011г. на ІІ т.о. – от смъртта на непълнолетно дете; с решение по т.д.№ 795/2008г. на ІІ т.о. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пълнолетен низходящ, но в размер 90 000 лева към 2005г.. Настоящият състав не установи драстично разминаване в тук определения размер на обезщетението, с присъдими обезщетения за неимуществени вреди от смърт на пълнолетен низходящ, настъпила в периода 2018г. – 2021г., вариращи в диапазона 120 000 лева – 150 000 лева / вж. определения по т.д.№ 2191/22г., т.д. № 2435/2024г. и т.д.№ 1922/2024г. на І т.о., т.д. № 1262/2024г. на ІІ т.о. ВКС и др. /. Безспорно тежката травма на ищците от загубата и на другия техен син е съответно обезщетена с влязло в сила решение, в отделно образувано исково производство, като не съставлява чрезвичайно обстоятелство и по настоящото / съображения по - долу, към 12 – ти въпрос /. Необоснован е допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с формално цитиране на разпоредбата, без обвързаност на въпроса с приложението на конкретна правна норма – неясна, непълна или противоречива и формирана по приложението й противоречива съдебна практика, нито с обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива съдебна практика по приложението й, поради промяна в обществените условия или промяна на законодателството. Въпроси от втори до осми вкл., както и 13-ти и 15-ти, са обобщими до приложение критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и задължението на съда за мотивирането му с всички относими критерии, въз основа на всички установени по делото факти и обстоятелства, които ги обуславят. Касаторите, обаче, не сочат необсъдено от съда, но релевантно към определяне размера на търпимите неимуществени вреди обстоятелство, подкрепено с к о н к р е т н о доказателство по делото / съобразявайки съдържанието на събраните свидетелски показания и експертни заключения /, което доказателство да не е съобразено от съда. Не кореспондира със съдържанието на въззивното решение твърдението за липса на мотиви, като се отчете, че същото е по начало предпоставено от обхвата и качеството на доказването, проведено от страните. Мотиви за действително установените проявления на търпимите от ищците болки и страдания са изложени, както и анализ на последиците им за ищците - емоционален дискомфорт, психическата неустойчивост, социална непълноценност, личностна несигурност, непреодолима мъка. Конкретната преценка относно адекватността на размера на дължимото обезщетение е въпрос по правилността на решението. Дори да се приеме, че въпросите покриват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не е обоснован допълнителен селективен критерий, тъй като решението не е в противоречие с цитираната съдебна практика, даваща отговор по приложението на критерия във всяка отделна хипотеза и непозволяваща унифициране на отговор на правен въпрос по съобразяването на едно или друго, релевантно за определяне размера на обезщетението обстоятелство. Не е обосновано и противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 год., които не изчерпват релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, а изискват комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост, с мотивирано изложение на приети за релевантни, при определяне на справедлив размер на обезщетението, конкретни обстоятелства във всеки конкретен случай, каквото мотивиране въззивното решение съдържа. Касаторите по същество изискват универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства. Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. От въпросите, обединени в п. 9, само първият, в първата си част е относим към решаващите мотиви на въззивното решение, доколкото се отнася до дължимото съобразяване на обществено – икономическите условия към датата на деликта, във връзка с което касаторите се позовават на значението на въведените от законодателя лимити на застрахователна отговорност. С решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – реш. № 1 /26.03.2012 год. по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. ВКС, реш.№ 95/24.10.2012 год. по т.д.№ 916/2011год. на І т.о. на ВКС, реш.№ 155/11.12.2012год. по т.д.№ 711/2011год. и др., е възприето, че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди, съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД, а не с лимитите на отговорността на застрахователя. Последните са само ориентир при отчитане на конкретните икономически условия, т.е. не биха могли да се съобразяват като приложими конкретни стойности, поради което и проста съпоставка между същите и размера на присъдените обезщетения, каквато по същество изисква поставеният въпрос, не обосновава неправилност на въззивния акт, поради несъобразяване на конкретните обществено - икономически условия. В останалата си част въпросите обвързват отговора с конкретен времеви период / при погрешно посочена 2018г. и относимата към деликта 2019г. /, което изключва характеристиката им на правни въпроси, тъй като изисква отговор в съответствие с обективни факти от действителността, а не по приложението на правна норма или правен принцип. Последното е достатъчно за квалифициране на въпросите като фактологични. Независимо от това, по изложените по-горе съображения към първата група въпроси, решението на въззивния съд не е в драстично отклонение от формираната обществена представа за справедливо обезщетяване към релевантния времеви момент – 2019г.. По идентични съображения – обвързване с конкретен времеви период и факти от обективната действителност към същия – не удовлетворява изискването за правен и 10 – ти въпрос. Единадесети и четиринадесети въпроси изискват отговор по правилността на въззивното решение, какъвто съдът дължи в друга фаза от касационното производство, след преодоляване на стадия по селекция на касационните жалби, и на различни от основанията по чл. 280 ГПК основания – по чл. 281, т. 3 ГПК. Дванадесети въпрос е формулиран в относимост към касационния довод, че частичното отхвърляне на исковете не е обосновано от съда с приложението на конкретни, относими към намаление размера на обезщетението, критерии. Въпросът не кореспондира с мотивите на въззивното решение, в което присъденият по - нисък размер от приетия за дължим от първоинстанционния съд, при идентичност на съобразените обстоятелства и обосновани въз основа на тях критерии, е мотивиран с доказването. Съдът е приел, че не може да презумира съдържанието на търпимите болки и страдания, извън обективно установеното по делото тяхно проявление, резултат от проведеното доказване / при преобладаващи оценъчност и квалификации в свидетелските показания /. С оглед доказателствата, в случая са присъдени обезщетения в размер, който е приет за адекватен в практиката на касационна инстанция за аналогични случаи – загуба на пълнолетен низходящ в периода 2018г. – 2021г. / вж. мотиви към първата група въпроси / - 150 000 лева, от който съставите са се отклонявали, както в намаление – до 120 000 лева, така и в завишение - само при наличието на особени обстоятелства, предпоставящи по-високо обезщетяване, но касаещи загубата на същия низходящ. В случая, такова особено обстоятелство се визира загубата и на другия син на ищците, в същото ПТП, за която загуба те са обезщетени с влязло в сила решение, в друго исково производство, заведено паралелно с настоящото. Понесеният от ищците риск, от различното по успех доказване в двете производства, е могъл и е следвало, с оглед и принципа за процесуална икономия, вкл. в интерес на самите ищци, да се избегне с общо предявяване на исковете. Самият процесуален представител на ищците – адв. К. - се позовава на общи по всеки от исковете факти, но противно на изводимата от това логика, ги е предявила в отделни производства, претендирайки да се съобрази правния резултат от производството по исковете за обезщетяване на вреди от смъртта на другия пълнолетен син на ищците - като критерий за обществената представа за справедливост - и по настоящия спор. Подобен довод е в противоречие с императивното правило на чл. 298, ал. 1 ГПК. По идентични на изложените по първата група въпроси съображения не се явява обоснован сочения в евентуалност допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и по всички останали въпроси. По допускане на частната касационна жалба: Първият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване – отговор на същия е чужд на решаващите мотиви на въззивното определение, според което съдът не е обвързан от задължителните минимални размери на адвокатски възнаграждения по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно задължителните указания на СЕС в решение по дело С–438/22г., поради което е без значение коя от редакциите й страната намира приложима. В подкрепа на това становище и приложимостта му и в хипотеза на определяно по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение е формирана богата и непротиворечива практика на касационна инстанция / определения по ч.т.д.№ 1555/23г., ч.т.д.№ 2606/24г., ч.т.д.№ 2686/24г.,ч.т.д.№ 1638/24г., всички на ІІ т.о., т.д.№ 92/23г., ч.т.д.№ 2834/2024г., т.д.№ 682/23г. на І т.о. на ВКС и др., вкл. определение по ч.т.д.№ 2801/2022г. присъединено към настоящото /. Вторият въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е отказал да съобрази продължителността на първоинстанционното производство, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, изрично коментирайки обстоятелството, че преимуществено е предпоставено от конституирането на страни / третите лица – помагачи на ответника / и предоставянето на правна помощ. Нито е изискал от процесуалния представител на страната изрично писмено позоваване на броя на съдебните заседания, в които е участвал. Третият от въпросите е нелогично формулиран, доколкото обстоятелствата в хипотезиса му нямат връзка с приложението на Наредба № 1/2004г. за минималните размери за адвокатските възнаграждения, а относно неприложимостта на последната, съгласно решение на СЕС по дело С – 438/22г. важат съображенията по първия от въпросите / както и мотивите по ч.т.д.№ 2801/2024г., приложено към настоящото дело /. Същите важат и по отношение поставения четвърти въпрос, макар в съществената част от хипотезиса си - липса на възражение от ответника за прекомерност, по чл. 78, ал. 5 ГПК – въпросът да е правно несъстоятелен, тъй като такова е обективно изключено да се упражни предходно на определяне на възнаграждението от съда, по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., но допустимо след определянето му от съда, в какъвто смисъл е и предходно цитираната практика на касационна инстанция. Дори да се приеме, че със съответните им корекции, трети и четвърти въпроси удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, невъзможно - предвид формираната и цитирана практика на касационна инстанция - е обосноваването на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ,т. 3 ГПК. Предвид изложеното, касационно обжалване по подадената от процесуалния представител на ищците частна касационна жалба не следва да се допусне. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение