Определение № 1796 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2756/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез адвокат Д. Е., обжалва решение № 458 от 18.04.2024 г. по в.гр.д. № 2756/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 78 от 13.07.2023 г. по т.д. № 77/2022 г. на Софийски окръжен съд, IV първоинстанционен търговски състав, с което е отхвърлен предявения от настоящия жалбоподател против Д. Й. С. иск с правно основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ за заплащане на сумите 27 926,86 евро, дължима предсрочно изискуема главница по договор за периода от 19.10.2015 г. до 27.10.2019 г, сумата в размер на 8 500,64 евро, дължима възнаградителна лихва, съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за периода от 19.10.2015 г. до 27.10.2019 г, сумата в размер на 1772,21 лв дължима мораторна лихва съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за периода от 19.11.2015 г. до 27.10.2019 г, сумата в размер на 391,03 евро, дължими такси съгласно чл. 4 от договора за периода 21.10.2015 г. до 27.10.2019 г, сумата от 101,590 евро, дължими застраховки по договора и сумата от 481,44 евро дължими нотариални разноски съгласно чл. 10, т.2 от договора, солидарно с Е. Х. С.. В касационната жалба сочи основания за отмяна на решението на въззивния съд в обжалваната част, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението, представено съгласно изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се позовава на правното основание съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно необосновано. Въззивният съд необосновано бил приел, че Д. С. не е приел наследството на починалото лице Й. С. и изводът относно неприемане на наследството бил явно необоснован. Сочи и следните правни въпроси, които били основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли съдът да проведе процедура по чл. 51 ЗН, в хипотезата, при която по делото ответната страна, спрямо която следва да се прецени дали да се прилага чл. 51 ЗН, не е извършила отказ от наследство, който да е вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН и в съдебно заседание - лично заявява, че не е направила отказ от наследство, и признава извършени разпоредителни сделки с имущество от наследствената маса - преди и след навършване на пълнолетие? Ако не се прилага от съда чл. 51 ЗН и при посочената хипотеза следва ли да се счита, че лицето е приело наследството съгласно презумпцията за приемане на наследство по чл. 48 Закона за наследството? 2.Следва ли изявлението на страната - наследник, относно липсата на отказ от наследство на починалото лице, в частност декларацията, че отказ от наследство не е извършен и съгласно чл. 175 ГПК да се приема като признание на неизгоден факт, а именно че наследството е прието конклудентно? 3.След като по реда на чл. 176 ГПК в обясненията си страната - наследник на починалото лице, изрично заявява, че не е направила отказ от наследство на наследодателя си и не оспорва приемането на наследство, следва ли съдът да приеме за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелство по делото приемането от наследство и да не разпределя доказателствена тежест за този факт? Твърди и противоречие на постановеното въззивно решение с решение № 437 от 17.01.2012 г. по гр.д. № 70/2011 г. на ВКС, III гр.о. По поставените правни въпроси твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Излага подробни съображения. Ответникът по касационната жалба Д. Й. С. не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от „Юробанк България“ АД срещу решение от 13.07.2023 г. по т.д. 77/22 г., СОС, IV състав, с което исковете на банката с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ за заплащане на сумата от 75 675,62 лв, сбор от левовата равностойност на 38 692,33 евро и 481,44 лв, от които 27 926,86 евро – незаплатена главница по сключен с Е. Х. С. и Й. С. С. договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29651 от 05.12.2007 г., дължима за периода от 19.10.2015 г. до 27.10.2019 г., 8500,64 евро, възнаградителна лихва, дължима на основание чл. 3, ал. 1 от договора за кредит за периода от 19.10.2015 г. до 27.10.2019 г, 1 772,21 евро, съставляваща наказателна лихва, дължима на основание чл. 3, ал. 3 от договор за кредит за периода от 19.11.2015 г. до 27.10.2019 г., 391,03 евро такси, дължими на основание чл. 5 от договора за кредит за периода от 21.10.2015 г. до 27.10.2019 г., 101,59 евро дължими застраховки и 481,44 лв нотариални такси, заплатени от банката на основание чл. 10, т. 2 от договора. Прието е за установено, че „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Юробанк И Еф Джи България“ АД, от една страна, а от друга Й. и Е. С., са били обвързани от договорно правоотношение, породено от договор за банков кредит, сключен на 05.12.2007 г., по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателите банков кредит в евро, който видно от изявленията на ответниците в о.с.з. на 14.12.2023 г. и от изслушаната ССчЕ, кредитополучателите били усвоили. За неоснователно е прието възражението на ответниците, че след като по делото не са представени общи условия и подписани погасителни планове, може да се направи извод за липса на редовно сключен договор за банков кредит. Установено е, че договорът за банков кредит от 05.12.2007 г. е сключен в писмена, законоустановена форма, двустранно подписан, като нямало спор, че изявленията на страните са автентични. Нямало спор и по обстоятелството, че кредитополучателите са усвоили кредитната сума. Нямало спор, че са подписвани и погасителни планове. Поради това въззивният съд е приел, че между страните бил валидно сключен договор за банков кредит, който е породил действие, а съдържанието му се определяло от договорените права и задължения, обективирани в самия договор. Според въззивния състав, наличието на Общи условия би имало значение за съдържанието на договорното правоотношение, но не и за валидното възникване на облигационна връзка. С оглед установеното съдържание на договора, въззивният съд е приел, че при установяване усвояване на кредитната сума за кредитополучателите, както е по процесното дело, възниквало задължение да върнат сумата при договорените в договора за кредит условия. По делото е установено, че след сключването на договора за банков кредит, кредитополучателят Й. С. е починал. Негови наследници по закон се явявали другият кредитополучател, съпругата му Е. С. и ответникът Д. С., негов син. По делото нямало спор, че Е. С. е приела наследството, оставено от Й. С.. Тя отговаряла по исковете и на собствено основание, като кредитополучател, договорил своята солидарна отговорност по отношение на банката, наред с другия кредитополучател. Прието е, че по отношение на Д. С. по делото не се установило да е приел наследството, на основание чл. 48 от ЗН, оставено от Й. С. и да е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове. Според въззивния съд, това било така, защото към момента на откриване на наследството Д. С. е бил непълнолетен. Д. С. бил [дата на раждане], а Й. С. починал на 08.10.2015 г. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ЗН недееспособните приемат наследството само по опис. Приел е, че по делото нямало спор, че Д. С. не е приел наследството от своя баща по опис. Относно установяване на приемането на наследството на Й. С. от Д. С., че твърденията са за извършена разпоредителна сделка по време, когато наследникът е бил непълнолетен и бил представляван от своята майка, въззивният съд е посочил, че съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2021г. по т.д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС, непълнолетното лице не може да приема наследство с конклудентни действия. Приел е, че извършената разпоредителна сделка с наследено имущество от страна на непълнолетното лице не водила до извод, че същото с конклудентни действия е приело оставеното му наследство, съгласно чл. 49, ал.2 от ЗН. Установено е, че в хода на процеса Д. С. е навършил пълнолетие - на 10.08.2022 г. - преди образуване на въззивното производство по делото. Срокът за приемане от негова страна на наследството по опис бил изтекъл - чл.61, ал.1 от ЗН. По делото не се установило вече като пълнолетен, изрично или с конклудентни действия, Д. С. да е приел наследството, открито със смъртта на Й. С.. Доколкото ответникът С. бил пълнолетен пред въззивната инстанция, въззивният съд е приел, че не следи служебно за защита на неговите права и законни интереси, както би било, ако ответникът би бил дете - непълнолетен. Поради това въззивният съд е посочил, че не дължи, както е при пълнолетен ответник, указания, на основание чл. 51 от ЗН за приемане на наследството от призования към наследяване. При непълнолетен наследник, страна по делото, съдът следвало да укаже по чл.51 от ЗН възможността за приемане на наследството по опис. При пълнолетен ответник съдът не дължал служебно такива указания. Въпросът дали наследникът е приел наследството, оставено от негов праводател, бил въпрос на материалноправна легитимация и било в тежест на заинтересованата страна да докаже приемането на наследството или да поиска от съда да развие процедура по чл.51 от ЗН. Въззивният състав е посочил, че изрична била и практиката по сходни казуси, съобразно която съдът не дължал служебно развиване на процедура по чл.51, ал.1 от ЗН, а само по искане на заинтересовата страна/ решение № 101/2019 г. по гр.д. № 2260/2018г. на ВКС, IV гр.о.; определение № 751/2019 г. по гр.д. № 1779/2019 г. на ВКС/. Поради това, в процесния случай е прието, че въззивният състав не дължал указание до ищеца, че има право на производство по чл.51,ал.1 от ЗН за установяване на обстоятелството дали вече пълнолетният Д. С. е бил наследник на кредитополучателя Й. С.. Този въпрос касаел материалноправната легитимация на страната и основателността на предявения иск и било в тежест на ответника да докаже приемане на наследството от страна на наследника. Установено е, че банката-ищец е посочила доказателства за установяване на този факт - поставила е въпрос по чл.176 от ГПК, а дали тези доказателства действително доказвали приемането на наследството бил въпрос, на който съдът дължал отговор със своето решение, а не преди това. Въззивният състав е посочил още, че пред въззивната инстанция банката не е направила оплакване за пълнотата на направения от първата инстанция доклад, поради което и въззивният съд не е имал правомощие да разпределя доказателствена тежест за относими към спора факти, които не касаели императивни материалноправни разпоредби. Дали наследството от пълнолетен ответник било прието или не, не бил такъв факт. С оглед изложеното, въззивният състав е достигнал до извод, че по делото не се доказано Д. С. да е приел наследството, оставено от неговия баща Й. С. като непълнолетен - по опис или като пълнолетен - чрез някои от законоуредените способи. След като този факт не бил установен по делото, според въззивния съд, следвало да се приеме, че към момента, Д. С. не е наследник на Й. С. и не е встъпил в неговите права и задължения, съответно липсвало основание да отговаря като наследник на Й. С. и по отношение на банката-ищец за задълженията на своя баща. Поради това въззивният състав е заключил, че предявените от банката против Д. С. искове следвало да бъдат изцяло отхвърлени, като неоснователни. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение на соченото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Съгласно практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи не са изложени от касатора. Въведените от касатора основания за отмяна на решението са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Въведените доводи от касационния жалбоподател представляват оплаквания относно нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С оглед на поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в предмета на делото – осъдителен иск, предявен от кредитор срещу наследници по закон на длъжник, е включен правният въпрос относно приемането на наследството от наследник, който в хода на производството е станал пълнолетен. Въззивният съд в случая е преценил, че отсъства служебно задължение на съда да даде възможност на наследника по закона да заяви дали приема наследството на своя наследодател в определен от съда срок, след като е приел, че липсва приемане на наследството с конкулдентни действия, което да е провело правно действие, доколкото изявленията на непълнолетния наследник за приемане на наследството с конклудентни действия не следва да се приеме, че са породили правни последици. Поставеният правен въпрос следва да се уточни с оглед правомощието на касационната инстанция, така както е разяснено в т. 1 то Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: Относно задълженията на съда съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ЗН, при предявен иск срещу непълнолетен наследник, който в хода на производството е станал пълнолетен. По отношение на така формулирания правен въпрос следва да се приеме, че е необходимо да се извърши проверка за съответствието му с разрешенията съгласно задължителната практика, съгласно Тълкувателно решение 1 от 23.01.2024 г. по тълк.д. 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на задължителна и трайна практика, така както е посочена, изключва наличието на соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Останалите поставени въпроси ще бъдат разгледани с решението по делото. По изложените съображения Върховният касационен съд