Определение № 524 от 05.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2881/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Еко България“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 1277 от 30.05.2019 г. по в. гр. д. № 5826/2018г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ГО, I-16 състав решение № 4501 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 13094/2015 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу Н. К. В. от [населено място] иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 38 819.93 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в невъзможност „Еко България“ ЕАД да получи сумите по изпълнителен лист от 30.01.2015 г., издаден по т. д. № 7714/2014 г. на СГС, VI-2 състав, поради заличаване на длъжника „Рамо груп“ ЕООД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е налице „разпиляване“ на имуществото на заличеното дружество „Рамо груп“ ЕООД от страна на ответника Н. В., негов едноличен собственик и управител, и че от действията и бездействията на същия, свързани с ликвидацията на това дружество, не са настъпили вреди за ищеца „Еко България“ ЕАД като негов кредитор. Според касатора, решаващият състав не е отдал значение на съществения факт, че ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 267 ТЗ да му изпрати писмена покана, да го включи в разпределението и да задели съответната сума за удовлетворяване на спорното вземане съгласно изискването на чл. 273, ал. 3 ТЗ. Като неправилно преценява и становището на въззивната инстанция, че не е защитил адекватно интересите си чрез предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД за атакуване на сделката, с която ответникът е продал имот на дружеството-длъжник, както и чрез искане за възобновяване на производството по ликвидация на същото по реда на чл. 273, ал. 2 ТЗ. В касационната жалба са развити подробни съображения в подкрепа на тезата, че бездействието на ответника, в качеството му на ликвидатор, е в тясна връзка с възникналата за „Еко България“ ЕАД вреда, тъй като при пропорционално разпределение на получената от продажбата на имота на длъжника „Рамо груп“ ЕООД сума между всички негови кредитори, в т. ч. и „Еко България“ ЕАД, претърпяната от последното вреда би била значително по-малка по размер, а реалното настъпване на вредата е аргументирано с липсата на друго имущество на длъжника, което да бъде разпределено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. Противоречията между изводите на съда в мотивите на решението и неговата решаваща воля, изразена в диспозитива на решението, обуславят ли неправилност на съдебния акт и/или водят до неговата необоснованост. Тези различия водят ли до невъзможност да се извлече действителната воля на съда и/или до неразбираемост на неговата воля; 2. Допустимо ли е отхвърляне на иск за вреди, предявен на основание чл. 45 ЗЗД с мотив за недоказаност на вредите, поради това, че ищецът имал правна възможност да предяви иск по реда на чл. 135 ЗЗД или по реда на чл. 273, ал. 2 ТЗ, но не го е сторил; 3. Противоправното бездействие на ликвидатор да покани кредитор или да вложи сума в негова полза по реда на чл. 273, ал. 3 ТЗ, необходимо и закономерно условие ли е за настъпване на увреждане за този кредитор, съответно за ангажиране деликтната отговорност на ликвидатора, при заличаване на дружеството преди удовлетворяване вземането на този кредитор; 4. Липсата на достатъчно имущество на дружество-длъжник за удовлетворяване на всички негови задължения изключва ли личната деликтна отговорност на ликвидатора при противоправно бездействие от негова страна да покани кредитор да предяви вземането си или да вложи сума в негова полза по реда на чл. 273, ал. 3 ТЗ; 5. В този случай претендираната вреда следва ли обективно, необходимо и закономерно от противоправното бездействие на ликвидатора или би настъпила и при извършване на действията, които ликвидаторът неправомерно не е извършил, в случай че дружеството-длъжник не разполага с имущество за удовлетворяване на всички негови задължения; 6. Погасява ли се вземане на кредитор с вписването на заличаването на длъжника в Търговския регистър при Агенция по вписванията след проведено производство по ликвидация, в което вземането на кредитора не е удовлетворено – изцяло или частично, а ликвидаторът е бездействал да покани кредитора да предяви вземанията, съответно не е вложил сума в негова полза по реда на чл. 272, ал. 3 ТЗ; 7. Кредитор с неудовлетворено вземане в производство по ликвидация, което независимо от това е приключило и дружеството-длъжник е заличено, има ли основание да предяви иск за вреди на основание чл. 45 ЗЗД срещу ликвидатора на длъжника, който не е поканил кредитора да предяви вземанията си и/или не е вложил сума в негова полза по реда на чл. 273, ал. 3 ТЗ преди да е изчерпал възможностите по чл. 273, ал. 2 ТЗ или по чл. 135 ЗЗД; 8. Може ли да се приеме при иск по чл. 45 ЗЗД, че кредитор е допринесъл за настъпването на вредите, като не е предявил вземането си в производството по ликвидация по чл. 272, ал. 1 ТЗ, въпреки че ликвидаторът е бил длъжен на основание чл. 272, ал. 3 ТЗ да включи кредитора в разпределението, но не го е сторил; 9. Невключването на известен кредитор в разпределението на имуществото на длъжника в производство по ликвидация основание ли е за ангажирането на деликтната отговорност на ликвидатора за вреди при заличаване на длъжника и невъзможност на кредитора да удовлетвори вземането си“. Касаторът счита, че отговорите на първите два въпроса „са довели до очевидната неправилност на решението“, както и че всички поставени от него въпроси за от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касация – Н. К. В. от [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за отхвърлянето й като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 02.12.2019 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установена следната фактическа обстановка: Ответникът Н. К. В. е бил едноличен собственик, управител и ликвидатор на „Рамо груп“ ЕООД; Производството по ликвидация на същото дружество е започнало по решение на едноличния собственик на капитала от 31.07.2014 г., вписано в Търговския регистър на 18.09.2014 г.; отправена е покана по реда на чл. 267 ТЗ до всички кредитори на дружеството, която е обявена в Търговския регистър на 30.09.2014 г.; На 05.05.2015 г. е вписано заличаване на „Рамо груп“ ЕООД въз основа на подадена от ответника, в качеството му на ликвидатор, декларация по чл. 273, ал. 1 ТЗ, че „всички задължения на дружеството са уредени, а остатъкът от имуществото разпределен“; В хода на производството по ликвидация, на 17.04.2015 г., ответникът е продал собствения на дружеството недвижим имот – ПИ 058006 в землището на [населено място], с площ от 2 381 кв. м., за сумата 22 500 лв., която сума е била разпределена съответно: 21 000 лв. – на „Одит плюс“ ООД (на основание „покана на кредитор по договор за кредит – главница плюс лихва“), 1000 лв. – на „П.М. Инженеринг“ ООД (на основание „покана на кредитор, фактура и споразумение“), 3 лв. – за погасяване на банкови такси, 450 лв. – изтеглени на каса от Н. К. В. и 47 лв. – останала крайна наличност по банковата сметка на длъжника; Ищецът „Еко България“ ЕАД е кредитор на заличеното дружество „Рамо груп“ ЕООД с вземане в размер на 38 749.93 лв. по изпълнителен лист от 30.01.2015 г., издаден въз основа на решението от 28.08.2014 г. по в. а. д. № 302/2012 г. на АС при БТПП, който не е участвал при разпределението на сумата от продажбата на собствения на заличеното дружество имот, тъй като не е предявил вземането си в производството по ликвидация и не е бил поканен за това от ликвидатора. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция за основателност на предявения иск по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в невъзможността на ищеца да удовлетвори вземането си към заличеното „Рамо груп“ ЕООД. На първо място, решаващият състав е приел за недоказано твърдението на ищеца, че в периода на ликвидацията ответникът, в качеството на ликвидатор на „Рамо груп“ ЕООД, е разпилял имуществото на дружеството чрез продажба на единствения му недвижим имот на цена, по-ниска от пазарната, както и че е разпределил получената от продажбата цена в своя полза вместо да погаси задължението към кредитора „Еко България“ ЕАД по изпълнителния лист от 30.01.2015 г. Изводът, че цената, на която е извършената продажбата, не е занижена, е направен въз основа на приетото във въззивното производство ново заключение на оценителната експертиза, като съдът е изложил подробни съображения защо кредитира именно това заключение, посочващо като справедлива пазарна цена на имота сумата 19 300 лв., а не първото заключение, според което такава цена е сумата 35 000 лв. За доказано въззивният съд е преценил твърдението в исковата молба за допуснато нарушение от страна на ответника, в качеството му на ликвидатор на „Рамо груп“ ЕООД, на задължението по чл. 267 ТЗ за отправяне на писмена покана до ищеца. Съобразявайки формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение № 5 от 01.06.2017 г. по т. д. № 3674/2015 г. на I т. о.), изясняваща въпроса за „известните“ кредитори по смисъла на чл. 267 ТЗ, съдебният състав е приел, че ищецът представлява именно такъв кредитор, доколкото арбитражното решение, с което е присъдено процесното вземане, е връчено на дружеството-длъжник на 09.09.2014 г., т. е. преди датата на откриване на производството по ликвидация 18.09.2014 г. Според въззивната инстанция, дори да се счете, че ответникът, в качеството му на ликвидатор, не е узнал за влизане в сила на арбитражното решение, то доколкото именно той е упълномощил процесуалния представител на „Рамо груп“ ЕООД за арбитражното производство, същият е знаел за арбитражния спор и поради това е бил длъжен на основание чл. 273, ал. 3 ТЗ да включи ищеца като кредитор със спорно вземане в разпределението и да задели имущество за обезпечаване на това вземане. Независимо, обаче, от допуснатото от страна на ликвидатора противоправно бездействие, Софийски апелативен съд е приел, че претенцията за присъждане на обезщетение срещу него не може да бъде уважена, тъй като не е доказано по несъмнен начин наличието на два от задължителните елементи на деликта, а именно – настъпването на претендираната от ищеца вреда, както и пряка причинна връзка между вредата и противоправното поведение на ответника. Като факти, обосноваващи този извод, са посочени: непроявена от страна на самия ищец дължима грижа за собствените му работи, изразяваща се в непредявяване на вземането му към дружеството в ликвидация, независимо от надлежното вписаната в Търговския регистър покана до всички кредитори; наличие на съществуващи възможности за защита на интересите на ищеца – предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на продажбата на собствения на заличеното дружество имот за относително недействителна и възобновяване на производството по ликвидация по реда на чл. 273, ал. 2 ТЗ; липса на достатъчно имущество към датата на приключване на ликвидационното производство, от което ищецът да е могъл да се удовлетвори при конкуренция с останалите кредитори, като се отчете, че вземането му не е привилегировано. Съдът е посочил, че при евентуално предявяване на вземането на ищеца би се установило, че имуществото на дружеството не е достатъчно за удовлетворяване вземанията на всички негови кредитори, което би обусловило спиране на производството по ликвидация и откриване на производство по несъстоятелност, без да е ясно каква част от вземането би била удовлетворена в рамките на това производство и каква част би се погасила на основание чл. 739 ТЗ. Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На първо място, не може да се счете за осъществено поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, обобщени във въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. За да отхвърли претенцията по чл. 45 ЗЗД, решаващият състав е счел, че не са осъществени два от елементите на фактическия състав на деликта, т. е. че е изпълнена само част, а не целият фактически състав. Следователно, направеният извод за противоправно поведение от страна на ответника и отхвърлянето на претенцията поради недоказаност на действителното настъпване на вредата и поради липса на причинна връзка между нея и противоправното поведение на ответника, не сочи на твърдяното от касатора противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт, нито обосновава невъзможност да бъде установената действителната воля на съда, в какъвто смисъл са поставените в тази връзка въпроси. Правилността или неправилността на преценката за наличие/липса на посочените два елемента (вреда и причинна връзка) не може обаче да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, какъвто е възможен само при разглеждане на касационната жалба по същество. На второ място, поставените от касатора множество въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Преди всичко следва да се посочи, че въпросите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно указанията в задължителната съдебна практика (т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените въпроси нямат характер на правни въпроси, тъй като същите са относими именно към правилността на въззивното решение. Произнасянето по тези въпроси предполага преценка относно това, дали в случая са осъществени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане и по-конкретно – дали безспорно установеното противоправно бездействие от страна на ответника е достатъчно, за да бъде ангажирана отговорността му по реда на чл. 45 ЗЗД. Както беше посочено вече, тази преценка е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Отделно от това, напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване е липсата на аргументация в подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът отново е развил оплакванията си срещу направените от въззивния съд изводи за отсъствие на реално настъпила за ищеца вреда и за липса на причинна връзка с противоправното поведение на ответника, като в заключение е посочил, че „въззивният съд е дал неправилно разрешение на поставените по-долу материалноправни въпроси, отнасящи се до основанията за предявяване на иск по чл. 45 ЗЗД и положителното произнасяне по него“, които са от значение за точното прилагане на закона. Следователно, касаторът не само не е изпълнил задължението си да аргументира надлежно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но го е заявил и само частично. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответника разноски за настоящото производство в размер на сумата 1800 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и изплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба документи – фактура № 6872/06.11.2019 г. и извлечение от сметка от 08.11.2019 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК