Определение № 1072 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1631/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4006/21.02.2023 година, подадена от С. Н. И., срещу решение № 36/09.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 702/2022 година. С обжалваното решение на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 260 330/31.12.2021 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, V-ти първоинстанционен състав, постановено по гр. д. № 287/2021 година, като е отхвърлил предявеният от С. Н. И. срещу Р. М. К. иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 26 186.00 лева. В подадената от С. Н. И. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от С. Н. И. срещу Р. М. К. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Р. М. К. е подала отговор на същата с вх. № 8614/12.04.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 36/09.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 702/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. С. Н. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 23.01.2023 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 4006/21.02.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви, че по делото били представени от С. Н. И. извлечения от банкова сметка, по която той бил титуляр, окомплектовани на листа 5–10 от делото, които били относими към спора, с чието разрешаване съдът бил сезиран. От тях било установено следното движение на суми от сметката с посочен получател Р. М. К. по посочена сметка: на 28.04.2016 година-500.00 лева, с вписано основание „трансфер“, а вляво името на И.; на 16.06.2016 година-700.00 лева, с вписано основание „захранване“; на 21.06.2016 година– 2600.00 лева, с вписано основание „захранване на сметка“, а вдясно името на И.; на 12.07.2016 година–5100.00 лева, с вписано основание „превод“; на 12.07.2016 година- 12 676.00 лева с вписано основание „захранване на сметка“; на 12.07.2016 година- 1000.00 лева с вписано основание „прех. по нар на вл -ля“, като срещу този текст вляво било записано името на И.; на 25.08.2016 година–2600.00 лева с вписано основание „захранване на сметка“; на 03.11.2016 година–1010.00 лева, с вписано основание „захранване на сметка“. При така приетото да установено, от правна страна се налагали следните изводи: По иск за връщане на даденото в тежест на ищеца било да докаже единствено даването, а в тежест на ответника било да докаже на какво основание е получил даденото. Основанието в областта на неоснователното обогатяване било наличието на валидно правоотношение между лицето, което давало и лицето, което получавало нещо. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД – първоначална липса на основание, на която на практика се позовава С. Н. И., била налице, както когато ищецът докажел даването, а ответникът не докажел претендирано от него основание, така и когато ответникът докажел основанието, на което бил получил даденото, но ищецът докажел, че това основание било нищожно. В разглеждания случай Р. М. К. била оспорила, че дължи връщане на търсената от нея сума. Релевирала като относими към уважения евентуален иск доводи, че не било доказано, че С. Н. И. й бил дал сумите, формиращи исковата сума, а като евентуално поддържала възражение за изпълнен нравствен дълг по издръжка на семейството им с И., с когото била живяла на семейни начала. В отговора на въззивната жалба С. Н. И. поддържал, че възраженията на К. срещу иска били преклудирани и при доказано с банковите извлечения превеждане на суми по нейни сметки тя следвало да докаже основанието за тези преводи. Възражението, основано на факти, осъществили се преди срока за отговор на исковата молба, въпреки признанието на С. Н. И., че с Р. М. К. са били в близки отношения в периода 2012-2019 година, действително било преклудирано и не подлежало на разглеждане (чл. 133, във връзка с чл. 131, ал. 2 от ГПК). Затова въззивният съд не разглеждал и не приемал като основание на престацията, в предмета на делото, съзнателното изпълнение на нравствен дълг (чл. 55, ал. 2 от ЗЗД ). Параметрите на делото били очертани след доклада по делото и Р. М. К. не можела пред въззивната инстанция, пред която не можели да се твърдят нови обстоятелства (чл. 266 от ГПК), да си служи с нови защитни възражения, основани на факти, посочени в исковата молба, при положение че възраженията й се преклудират с изтичане на срока за отговор. Допустимо било, в израз на недоволството си от обжалвания акт, да навежда свои доводи (изводи) относно доказателствената стойност на документи, съставляващи доказателства по делото. В случая фактът на предаване на сумата, чието връщане се търсело с разглеждания иск, подлежало на доказване от С. Н. И. (чл. 154, ал. 1 от ГПК), тъй като той не бил обявен за безспорен между страните. В защитата си срещу иска Р. М. К. била оспорила доказателствената стойност на представените от С. Н. И. извлечения от сметка. Тя поддържала, противно на приетото в първоинстанционното решение, че тези извлечения не били годни да установяват, че спорните суми реално били преведени по нейни сметки. Заверените от представителя по пълномощие на С. Н. И. извлечения от сметка на ищеца отразявали движението по тази сметка, без да имало изискване същите да били придружени с подпис и печат на банката, и в случая не били оспорени вписванията по движението по сметката. Заверката от адвоката не променяла съдържанието на документа и доказателствената му сила, а се отнасяла към доказателствената сила на преписа от документа (чл. 32 от ЗА). Доколкото извлеченията не представлявали официален свидетелстващ документ, удостоверяващ получаването на сумите, наредени от титуляра на сметката, въззивният съд не можел да приеме въз основа само на тях, че сметките на Р. М. К. били заверени със съответните суми (чл. 75, ал. 3 от ЗЗД; чл. 305 от ТЗ ). Затова с представените по делото банкови извлечения от банковата сметка на С. Н. И. не било доказано получаване на суми от Р. М. К. (не се касаело за извлечение от нейните сметки, удостоверяващи постъпването на съответните суми, във връзка с каквито извлечения била постановена практиката, цитирана в първоинстанционното решение. Поради това и в приложение на последиците от доказателствената тежест, указана от първоинстанционния съд, въззивният съд отнасял недоказаният факт във вреда на носещия тежестта на доказване (чл. 154, ал. 1 от ГПК)-на С. Н. И.. Той не бил поискал събиране на доказателства за установяване на посочения факт на получаване на сумите (без съдът да бил адресат на задължение по чл. 146, ал. 2 от ГПК да съобщава каква е доказателствената сила на приложените извлечения и доказват ли твърдения факт на плащане, т. е., че представените доказателства не са достатъчни за установяване на твърденията), поради което въззивният съд приемал, че евентуалният иск, основан на плащане по банков път на сума в общ размер на 26 186.00 лева по сметки на Р. М. К., бил неоснователен и следвало да се отхвърли. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Н. И. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това представлява ли годно писмено доказателство, с което да се докаже преминаването на пари от една банкова сметка към друга банкова сметка банковото извлечение, издадено от банката на кредитора и съдържащо банкова сметка и трите имена на наредителя, вальор, описание на операцията, банковата сметка и трите имена на получателя?; за това длъжен ли въззивният съд да даде указания към ищеца, че не са доказани твърденията му в исковата молба, в хипотезата когато не е депозиран отговор на исковата молба и за първи път с въззивната жалба са наведени доводи, че установените от първата инстанция факти са спорни?; за това длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, необходима за установяване на основополагащ факт от значение за решаване на делото, при положение, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за погрешно установяване на този факт от първата инстанция? и за това може ли съдът да основе своите изводи без да изложи съображения защо отхвърля всички доказателства по делото като недостоверни?. По отношение на тези въпроси се твърди наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Първият и последният от така поставените от С. Н. И. въпроси са свързани, като се отнасят до извършената от въззивния съд преценка на представените от него като доказателства извлечения от сметки. Същите обаче не обосновават допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. На първо място въззивният съд не е приемал, че извлеченията от сметки не представляват годно писмено доказателство и ги е преценявал в съвкупност с останалите доказателства. Във връзка с това е приел, че доказателствената сила на извлеченията се отнася само до извършеното от С. Н. И. нареждане до банката, да преведе посочената сума по сметката на Р. М. К.. Тези извлечения обаче не удостоверявали реалното получаване на сумата от Р. М. К., тъй като не установявали, че банковата й сметка е заверена с посочените в тях суми. На второ място съдът не е отхвърлил извлеченията от сметки като недостоверни доказателства, а само е посочил кои от правнорелевантните за спора факти се установяват с тях. Предвид на това така както са формулирани двата въпроса не са във връзка с правните изводи на състава на Софийския апелативен съд в обжалваното решение и въз основа на тях не може да бъде допуснато касационно обжалване на същото-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Вторият от поставените от С. Н. И., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, доколкото съдът има правомощието да указва на страната, че за не сочи доказателства за дадени правнорелевантни факти от значение за спора, но не и да й указва, че тези факти не се установяват с представените за доказването им доказателства. Третият от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поставен неточно, доколкото в производството пред Софийския апелативен съд С. Н. И. не е имал качеството на жалбоподател, а такъв е била Р. М. К.. Във въззивното производство не са въвеждани нови факти и обстоятелства по чл. 266, ал. 2 от ГПК, които да налагат допускане на експертиза в тази инстанция. Всички факти и обстоятелства, а съответно и доказателствата за тях са били представени пред първоинстанционния съд, поради което ако е трябвало да се допусне експертиза за установяването на част от фактите или на един от тях, това е трябвало да се направи пред този съд. Независимо от това дали искът е бил оспорван или не С. Н. И. е трябвало да го докаже, като е носел доказателствената тежест да установи правно релевантните факти с допустимите за това доказателства още пред първата инстанция. Той обаче не е поискал допускането на експертиза в нито един момент пред тази инстанция. Съгласно т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В конкретния случай нито във въззивната жалба на Р. М. К., нито в отговора на същата от С. Н. И. са изложени твърдения, за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което да налага допускането на експертиза. С оглед на това и този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Н. И. е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от С. Н. И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 36/09.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 702/2022 година, по подадената срещу него от С. Н. И., касационна жалба с вх. № 4006/21.02.2023 година и такова не трябва да се допуска. С изхода на делото С. Н. И. ще трябва да заплати на К. В. И. сумата от 2750.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение