Определение № 102 от 29.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. И. В. и С. Д. В. срещу определение № 33 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 423/2018 г. на Върховния касационен съд, І г.о., с което е оставена без разглеждане като недопустима касационната жалба на жалбоподателите срещу решение № 5280 от 14.07.2017 г. по гр. д. № 13450/2014 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по делото. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Ответникът по частната жалба Н. К. Д. счита частната жалба за неоснователна. Ответникът М. И. Г. не взема становище по нея. Върховният касационен съд, IІ г.о., преценявайки данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че решението, чието касиране се иска, е постановено по предявен иск по чл. 75, ал. 2 ЗН за обявяване за нищожна съдебна делба на жилищен и тавански етаж от двуетажна сграда, построена в УПИ І-159 от кв. 12, по плана на [населено място], [община], извършена по гр. д. № 6297/1995 г. на Софийския районен съд със страни М. И. Г. и Н. К. Д.. Жалбоподателите, ищци в производството, навеждат твърдения в исковата си молба, че делбата е нищожна тъй като те са действителните съсобственици на таванските помещения, но не са участвали в нея. Констатирано е, че с оглед представеното в първоинстанционното производство удостоверение за данъчна оценка на имотите, данъчната оценка на таванския етаж е в размер на 673,90 лв., а тази на жилището е в размер на 2813,30 лв. Изложени са решаващи мотиви, че искът по чл. 75, ал. 2 ЗН е оценяем като цената му по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК е равна на данъчната оценка на имота, която е под 5000 лв., поради което и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК постановеното въззивно решение не подлежи на касационна проверка. Определението е правилно. Приетото в него относно процесуалната недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение е в съответствие с процесуалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК – в редакцията след изменението, обн. в ДВ, бр. 50/03.07.2015 г., приложима с оглед датата на подаване на касационната жалба – 29.09.2017 г., не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Искът по чл. 75, ал. 2 ЗН за установяване нищожност на делбата е оценяем като цената му се определя съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 2 ГПК и е в размер на данъчната оценка на имота, която в конкретния случай е под 5 000 лв. Въз основа на данъчната оценка е определена цената на иска и от първоинстанционния съд и е събрана дължимата държавна такса. Предявеният иск не е вещен, нито в конкретния случай е съединен с вещен иск, поради което постановеното по него въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид гореизложеното, настоящият състав намира частната жалба за неоснователна, а обжалваното определение за законосъобразно по съображенията, изложени в него, към които препраща съгласно правилото на чл. 278, ал. 4, вр. чл. 272 ГПК. То следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,