Определение № 325 от 26.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 381/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Вомад-06“ЕООД, чрез процесуалния си представител адв.Ат.П. от АК – гр. Пазарджик, срещу решение №378/06.11.2024г., постановено по гр.д.№502/2024г. на Окръжен съд – гр.Пазарджик, с което е потвърдено решение № 299 /27.05.2024 г., постановено по гр. д. № 20235240100316 по описа за 2023 г. на Районен съд - Пещера в частта, с която „ВОМАД-06“ ЕООД, ЕИК 112655452, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], е осъдено да заплати на С. К. К., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. „***“, ет. ***, ап. ***, на основание чл. 49 от ЗЗД, сумата от 14 465лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходите за почистване на терена на собствения на ищцата имот с идентификатор № ***по КККР на [населено място] и възстановяването на съществуващото състояние преди насипването на имота с мраморна шлака от производствения процес на ответника „ВОМАД-06“ ЕООД, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 20.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция бъде изцяло отхвърлена като неоснователна. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпроса: 1.Възможно ли е да бъде изготвено експертно заключение по техническа експертиза без вещите лица да имат достъп до обекта на изследването, както и до техническата документация за него. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №256/21.04.2015г. по т.д.№3557/2013г. на ВКС, І т.о., решение №356/30.03.1955г. по гр.д.№1208/1955г. на ВС, І г.о., решение №1072/06.07.1956г. по гр.д.№4267/1956г. на ВС, ІІ г.о., решение №174/13.01.2016г. по т.д.№3122/2014г. на ВКС, І т.о., решение №131/12.07.2018г. по гр.д.№131/2018г. на ВКС, ІVг.о. и решение №214/29.05.2014г. по т.д.№992/2012г. на ВКС, І т.о. Навеждат са доводи и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба С. К., чрез процесуалния си представител адвокат А. Ч., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен юрисконсулт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че в периода от 2006г. до края на 2021г. ответникът е ползвал недвижим имот с идентификатор № ***по КККР на [населено място], собственост на ищцата от 2021г., като до 2019г. негови работници са изхвърляли мраморна шлака, вследствие на която дейност, имотът е замърсен.В патримониума на ищцата, като собственик на имота, са възникнали имуществени вреди, вследствие това противоправно деяние, представляващи разходите за почистването на имота от мраморната шлака и възстановяването му в предишното състояние.Разпитаните по делото свидетели еднопосочно сочат, че мраморната шлака, отделяна в резултат на специфичната производствена дейност по обработка на скални материали на ответното дружество „ВОМАД-06“ ЕООД, е изхвърляна в процесния имот от работници на ответното дружество при осъществяване на трудовите им функции, доколкото утаителите в имота му са се източвали с тръби и маркучи в имота на ищцата, като мраморната шлака е отивала директно там. Нанасянето на щети по процесния имот чрез замърсяването му с производствени отпадъци - мраморна шлака, е в нарушение на общата забрана да не се вреди другиму, поради което е противоправно и се дължи обезщетяване на нанесените с него вреди. Ищцата е канила неколкократно ответното дружество да изчисти имота, но действия от негова страна не са предприети.По делото е доказан и размерът на вредите, които подлежат на репарация, представляваща необходимите разходи за почистване на терена в имота на ищцата и възстановяване на съществуващото състояние преди насипването с мраморната шлака в размер на 14 465лева, съобразно заключението на вещото лице.Въззивният съд е споделил като обосновани изводите на първоинстанционния съд, основани на подробен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, поради което на основание чл. 272 от ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Приет е за правилен извода на първоинстанционния съд, че не следва да се кредитират в цялост показанията на разпитаната свидетелка Г. по отношение това, че не само ответното дружество, но и други трети лица са изхвърляли мраморна шлака в имота на ищцата, поради което е отхвърлил като неоснователни възраженията на ответника, че не би следвало само той да дължи пълния размер на разходите за почистване на имота.В действителност, освен посочената свидетелка, никой от другите разпитани по делото свидетели, имащи преки впечатления, не сочат, че и трети лица, включително и бащата на ищцата – свидетелят К., а и самата ищца са складирали такива отпадъци в имота преди 2019г. Останалите свидетели са еднопосочни в показанията си, че около 1995 г. - 1996 г. К. и А. Д. - чичо на управителя на ответното дружество, купили сграда, намираща се в стопанския двор в Б., която разработили като каменарски цех, където двамата работили заедно - купували и бичили камъни с вода и продавали плочи.От показанията на свидетеля Х., до техния парцел допреди около 20 години имало силажна яма и тогава там хвърляли мраморната шлака.Същият свидетел сочи, че минавайки покрай имота на К. видял, че той си е направил утайници, като не знае със сигурност дали и Д. си е направил утайник, доколкото не е виждал такъв. Неговите показания съответстват и с казаното от другите двама свидетели – Т. и К., показанията на последния преценени от районния съд при условията на чл. 172 от ГПК, доколкото е баща на ищцата.Т. сочи, че утаителите в цеха на бащата на ищцата се чистели като водата се източвала с помпа, а шлаката оставала отдолу, след което с лопати се изкарвала да се отцеди и се натоварвала и извозвала с камиони извън Б..В тази насока са и показанията на К., който сочи, че синът му имал фирма ЕТ „Кар Инвест“ и двамата от 1999 г. до 2020 г. работили в неговия цех, като закупили машини и направил утаител в частта от имота, която се паднала на него, след като с Атанас Д. разделили дейността си.Боклуците от неговия имот оставяли да се изцедят в друг съседен имот, след което с голям камион изхвърляли боклука на сметището.Поради това въззивният съд е приел, че правилно и обосновано районният съд не е кредитирал в цялост показанията на свидетелката Е. Г., тъй като същите са изолирани, колебливи и недостатъчно убедителни - от една страна твърди, че всички са хвърляли мраморна шлака в имота на ищцата, а от друга, че не е видяла кой е хвърлял шлака там, но „мисли“, че до 2019 г. всички са хвърляли мраморна шлака във въпросния имот.При анализирането им, въззивната инстанция е съобразила и евентуалната нейна заинтересованост от изхода на делото в полза на ответното дружеството, доколкото, същата е първоначално е живяла на семейни начала с брата на ищцата, а след като той е починал, е заживяла на семейни начала с А. Д. - син на Й. Д., който е управител на ответното дружество.Въз основа на свидетелските показания е прието за неоснователно възражението на ответника, че не следва да дължи пълния размер на разходите за почистване на терена от замърсяването му с мраморна шлака, тъй като такива били складирани в имота на ищцата не само от „ВОМАД-06“ ЕООД, но и от третото лице ЕТ „Кар Инвест“, а също и от бащата на ищцата - К. К. и неговият съдружник А. Д.. Приети са за неоснователни доводите на ответника, позовавайки се на сключения между Х. С., в качеството й на наемодател на имота, и лицето Й. Д. – като наемател, договор за наем от 17.01.2013г., че неправилно съдът бил приел, че извършените от работниците действия по изхвърляне мраморна шлака в чужд имот, без съгласието на собственика му, са в нарушение на установения в страната правов ред, тъй като липсвали доказателства за това предходният собственик на процесния имот или ищцата да са дали изрично съгласие ответникът да изхвърля мраморна шлака в имота.С посочения договор за наем С. е предоставила на Д. за временно и безвъзмездно ползване 200 кв. м. от недвижим имот.Следва да се посочи на първо място, че договорът е сключен между физически лица като временното и възмездно ползване е учредено в полза на Й. Д. – лично. Никъде в договора не фигурира ответното дружество като наемател, макар и Й. Д. да е негов управител.На следващо място, в договора липсва каквато и да било индивидуализация на имота, част от който се отдава под наем, въпреки вписаното в договора „описва се наетото помещение или имот“ – посочена е само площ.В този смисъл, от този договор не би могло да се извлекат каквито и да е данни, че именно процесният имот, понастоящем собственост на ищцата, е бил предмет на наемното правоотношение и то за временното и възмездно ползване от ответното дружеството.Липсват каквито и да е уговорки за целта за която е наета тази част от имота, съответно от този договор е невъзможно да се установи, че наемодателката С. го е отдала за да се съхранява там мраморна шлака, вследствие производствената дейност на ответното дружество „ВОМАД-06“ ЕООД. Въззивният съд е приел за неоснователни и доводите, че правото на иск принадлежало единствено на бившите собственици на имота, в частност на Х. С., в качеството й на наемодател на имота, позовавайки се на сключения между нея и лицето Й. Д. договор за наем от 17.01.2013 г., който е продължен за неопределено време и е действал до разпоредителната сделка, с която ищцата е закупила имота и е станала негов собственик.Обстоятелството, че имотът е бил предмет на разпоредителна сделка след замърсяването му от работници на ответното дружество с мраморна шлака, не освобождава ответника от отговорност. Напротив – вредата върху имота е нанесена, като право е на собственика му да иска от делинквента почистването му, като с разпоредителната сделка това право е преминало върху новия собственик, доколкото той е принуден да търпи вредите от увреждащото деяние, както и да извърши разходи за почистването му и възстановяването му в състояние, преди увреждащите действия.Ирелевантно за отговорността на делинквента е и обстоятелството, че ищцата е закупила процесния имот на цена по-ниска от средната пазарна цена за сходен имот. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че по делото са установени по категоричен начин основанията за ангажиране отговорността на ответното дружеството по чл. 49 от ЗЗД, като същото следва да репарира настъпилите в имуществената сфера на ищцата К. имуществени вреди, вследствие извършения деликт, възлизащи на сумата от 14 465лева, съобразно заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза.Приети са за неоснователни оплакванията на ответника, които касаят размера на присъденото обезщетение.Вещото лице Б. изрично е отразило в заключението си, че при огледа на имота е установила, че на места се виждат купчини насипани отпадъци от малки скални парчета и прах, отпаднали от обработения материал, а останалата част от терена е затревена с ниска и средновисока растителност.При частично разкопаване на затревената площ под повърхносттта й също са натрупани такива отпадъци от производствения процес.В този смисъл доводите, че вещото лице не е имало възможност да влезе в имота са неоснователни, а следва да се има предвид, че и заключението не е оспорено пред първоинстанционния съд от страните, нито е поискано изготвянето на допълнителна или повторна експертиза.От страна на ответника не са били ангажирани каквито и да е доказателства, които да оборват заключението на вещото лице, че площта на засипаната с производствените отпадъци част от имота е с различни размери и обем, оборващи посочените в заключението на вещото лице - площ от около 966 кв.м. и обем 1 256 куб. м. или които да внесат съмнение по отношение тези изводи на вещото лице. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора въпрос, тъй като посочените в изложението на касационните основания решения нямат отношение към предмета на настоящото дело и решаващите мотиви на въззивния съд за основателност на предявения иск. По първото от посочените решения е допуснато касационно обжалване по въпроса дали е налице съпричиняване на увреждането от пострадалото лице, когато е знаело, че водачът е употребил алкохол, но въпреки това е поела риска да пътува в управлявания от него автомобил. Второто и третото решение на Върховния съд не попадат в обхвата на т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по т.д.№ 1/2009 г., ОСГТК, тъй като не представляват: тълкувателни решения или постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г./отм./ В четвъртото е разгледан процесуалноправният въпрос до кой момент в исковото производство може да се прави искане за отвод по чл.22 от ГПК, в петото - за доказателствените средства,чрез които може да се установяват командировъчни пари, а в последното за доказателствената сила на частната експертиза. Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно.За да се приеме, че е налице очевидна неправилност, е необходимо да се установи, че съдът е приложил закона в неговия противоположен смисъл, основал е изводите си на норма, която е била отменена, нарушил е основни правила на съдопроизводствения ред или е допуснал груби нарушения на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилно въззивно решение.Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание.Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Касационната инстанция не констатира, че обжалваното решение страда от такъв порок.Въззивният съд е изложил мотиви по всички доводи и възражения на страните.Установил е, че са налице две групи свидетелски показания, като е изложил на кои от тях дава вяра и защо.Приел е за неоснователни оплакванията на ответника по делото за необоснованост на заключението по допуснатата СТЕ, като е изложил подробни мотиви за това. В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените пред касационната инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение