Определение № 2886 от 06.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 983/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 9 от 03.01.2023 г. по гр.д.№ 2724/ 2022 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски градски съд от 14.06.2022 г. по гр.д.№ 14169/ 2020 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Л. И. Д. 8 500 лв - обезщетение за неимуществени вреди от повдигнато срещу него обвинение, за което е оправдан с присъда по НОХД № 4502/ 2014 г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва от 22.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, 118,90 държавна такса и разноски за първоинстанционното разглеждане на делото и 414,70 лв. и 755 лв адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното разглеждане на делото. Като основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол ПРБ повдига следните /уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ правни въпроси: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава; и как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено от разпоредбата на чл.52 ЗЗД в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а третият въпрос счита за разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решения на Върховния касационен съд /ВКС/ по гр.д.№ 837/ 2021 г., IV г.о., гр.д.№ 3365/ 2021 г., IV г.о. и гр.д.№ 412/ 2022 г., IV г.о. Ответната по касация страна Л. Д. оспорва жалбата с доводи, че формулираните от касатора правни въпроси са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Сочи, че по други дела, образувани по касационни жалби на ПРБ, в които са повдигнати същите въпроси, касационното обжалване не е допуснато. Поради това моли обжалването да не бъде допуснато, като при условията на евентуалност излага и доводи за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 15.05.2012 г. било образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл.209 ал.1 НК срещу неизвестен извършител. На 22.06.2012 г. и 25.06.2012 г. ищецът бил разпитан по досъдебното производство в качеството му на свидетел, а на 24.10.2012 г. той бил привлечен като обвиняем за това че на 16.02.2012 г., като извършител и в съучастие с Г. С., с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у трето лице, с което му причинил имотна вреда в размер на 455 лв. На 24.10.2012 г. ищецът бил задържан за срок от 72 часа, а на 30.10.2012 г. бил разпитан в качеството му на обвиняем. Искането на Прокуратурата за вземане спрямо него на мярка за неотклонение „задържане под стража“ било отхвърлено от съда, взета му била мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 500 лв. На 06.03.2014 г. срещу него и Г. С. бил внесен обвинителен акт по който било образувано НОХД 4502/ 2014 г. на Софийски районен съд. По това дело с присъда от 16.11.2018 г. ищецът бил признат за невинен по повдигнатото обвинение, а взетата спрямо него мярка за неотклонение „парична гаранция“ била отменена. Срещу присъдата бил подаден протест, оттеглен на 05.06.2020 г. след запознаване с мотивите към нея. В периода 2006 - 2017 г. ищецът бил няколкократно осъждан с влезли в сила присъди и решения за различни престъпления. Състоянието на ищеца по време на провеждането срещу него наказателно дело, е отговаряло от една страна на адаптационно разстройство, а от друга е било придружено от хронична злоупотреба с алкохол. Повдигнатото обвинение и наказателното производство са имали неблагоприятен ефект върху психиката на ищеца, като с голяма вероятност са довели до адаптационни нарушения. Обичайно адаптационото разстройство продължава до 6 месеца, но за по-дълъг период може да продължи да персистира. Не може обективно да се потвърди или отхвърли наличието на безсъние, повишена тревожност и безпокойство у ищеца като последица на от наказателното преследване, за което е оправдан. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че искът е доказан по основание, а спорът между страните бил концентриран само до неговия размер. Във връзка с този спор посочил, че от значение за размера са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение и нейният срок, негативните последици, претърпени от лицето като промени в здравословно състояние, личен и социален живот. Ищецът изпитвал притеснения по повод образуваното производство, неговия изход, което означавало наличие на негативно въздействие върху психиката му, за което се дължало обезщетение. Не се установявало да е търпял вреди над обичайните, каквито не е и твърдял в исковата молба. Ищецът бил обвинен в извършване на престъпление, за което се предвиждало лишаване от свобода от една до шест години и производството срещу него продължило 7 години и половина. Само 5 от проведените 28 съдебни заседания били отложени по причини или искания, касаещи негово положение. Ищецът бил на 38 години към датата на започване на процесното наказателно производство и в периода на провеждането му страдал от адаптационно разстройство и хронична злоупотреба с алкохол, но това се дължало и на обстоятелството, че той е бил подсъдим по още четири наказателни дела. Затова следвало да се определи обезщетение в размер на 8 500лв. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е посочил в мотивите към обжалвания акт всички установени по делото обстоятелства, имащи отношение към търпените от незаконно обвиненото лице неимуществени вреди и е изложил съображения какво значение им отдава при определяне на размера на дължимото обезщетение. За определянето на този размер съдът се е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г. Взел е предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Разрешенията, които е дал, не са противоположни на тези, направени в решенията на отделни състави на ВКС, на които ПРБ се позовава в изложението си по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК. Дали преценката на въззивния съд по размера на дължимото обезщетение е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но дадените от него правни разрешения по поставените от жалбоподателя въпроси са в съответствие със задължителната и незадължителната практика на ВКС. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и