Определение № 60630 от 08.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 54/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. М. В. С. обжалва решение № 12158 от 21.10.2020 г. по в.гр.д. № 4534/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решението на СГС № 4573 от 21.06.2019 г. по гр.д. № 4027/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 4 с-в, за отхвърляне на иска за разликата над присъдените 10 000 лв от двете инстанции, до напълно предявения размер от 30 000 лв., по предявения иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП на 05.04.2012 г. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Изложени са подробни съображения за недостатъчно оценяване на всички релевантни критерии за определяне на дължимото обезщетение. Подробно описва всички засягания на здравето, причинени според него от процесното пътно-транспортно произшествие, като счита, че въззивният съд недостатъчно е оценил претърпените от него неимуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател е поставил на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, като сочи, че е налице неправилно приложение на тази норма. Не били съобразени характера на уврежданията, степента на болките и страданията, периодът на лечение, възстановен ли е напълно или не пострадалият. Практиката на съда в подобни случаи била съвсем различна. Счита, че съдът не е обсъдил всички релевантни критерии, така както са посочени в задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г., с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като излага съображения, че неправилните решения по прилагането на чл. 52 от ЗЗД следва да се уеднаквят. С новия КЗ се засягали правата на пострадалите и следвало този материалноправен въпрос да се разреши. Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не бил посочен нито един правен въпрос. Не можело да се допусне касационно обжалване поради противоречие със закона. Счита, че въззивният съд не се е отклонил от правния въпрос по приложение на чл. 52 от ЗЗД. Оспорва установяването на непозволено увреждане по делото. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 30.10.2020 г. Касационната жалба е от 11.11.2020 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че жалбоподателят М. В. С. е претърпял неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 05.04.2012 г. около 18:30 часа в [населено място], където управлявайки велосипед по [улица], посока от бул. ,.В. В.” към [улица]пострадал при ПТП предизвикано по вина на неустановен водач, управлявал неизвестен лек автомобил, с посока от [улица]към бул. ,.В. В.", който в нарушение на ЗДвП на кръстовището с [улица]предприел маневра ляв завой, отнел му предимството, блъснал го и напуснал местопроизшествието. Тъй като по делото не се установили данни, идентифициращи автомобила или неговия водач, ответникът Гаранционен фонд се явявал материално правно легитимиран по иска на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./. Въззивният съд след анализ на събраните по делото по делото доказателства е приел за установено, че на М. С. са причинени неимуществени вреди – болки и страдания, които са в пряка причинна връзка с претърпяното ПТП. Жалбоподателят е получил фрактура на лява ключица, като същата е лекувана консервативно, посредством мека ортеза „Осморка” в продължение на 25 дни. С помощта на вещото лице, въззивният съд е приел, че в случая болките са били интензивни около 15 дни, след което са намалели по интензитет, като впоследствие било възможно да се появяват при смяна на времето и натоварване. Съдът е приел, че липсват данни за усложнения. Относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил конкретните увреждания на пострадалия М. С.,последиците от тях, и свързаните с тях физически болки и страдания, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията, възрастта на пострадалия при ПТП - 17 г., която се характеризира с много динамичен начин на живот, която динамика несъмнено била ограничена за около месец, но която от друга страна е способствала за бързото оздравяване; наличието на фрактура, която обаче не е лекувана оперативно, а само консервативно; липсата на каквито и да е усложнения; преживените стрес и уплаха; лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2012 г. и като е съобразил принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че размерът на адекватното обезщетение за претърпените от М. С. неимуществени вреди от ПТП е 10 000 лв. Така въззивният съд е приел за основателно оплакването на пострадалия, че първоинстанционният съд е присъдил занижено обезщетение в размер на 5000 лв. Пред въззивната инстанция ответникът в настоящото производство Гаранционен фонд не е поддържал направеното в първата инстанция възражение за съпричиняване. Според въззивния съд, доказателства, установяващи такова, не били събрани, поради което определеният размер на обезщетението от въззивната инстанция не следвало да бъде намаляван. Поради това е прието, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът е отхвърлен за сумата над 5000 лв. до 10 000 лв. и потвърдено в останалата му част по главния иск. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, а именно ако се установи вероятност обжалваното съдебно решение да е нищожно или недопустимо. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав не установи наличие на основания, които да обусловят извод за вероятност постановеното съдебно решение да е нищожно. По отношение допустимостта на решението, с оглед твърдението за наличие на сила на пресъдено нещо между страните, на основание чл. 298, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че между страните е налице влязло в сила съдебно решение от 16.08.2016 г. по гр.д. 17 487/13 г., СГС I-11 състав, с което е разгледан иск на М. С. срещу Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 05.04.2012 г., причинено от водача на лек автомобил „Фолксваген Поло“ с рег. [рег.номер на МПС], за който се е твърдяло, че няма валидна застраховка Гражданска отговорност. В случая макар и да съвпадат страните по делото, то основанието на предявените искове е различно. Съгласно посоченото решение, основанието на иска е отговорността на Гаранционния фонд за водач, който няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“, докато в основанието на разгледания в настоящето дело иск, е отговорността на Гаранционния фонд за действията на неустановен водач на МПС, причинило уврежданията. Следователно липсва забрана за непререшаемост на делото, предвид различното основание, на което са предявени исковете в настоящето дело и по посоченото съдебно решение. Ето защо не е била налице отрицателна процесуална предпоставка за произнасяне на въззивния съд по съществото на спора. А също така не е налице вероятност съдебното обжалваното в настоящия случай съдебно решение да е недопустимо. Извън посочените основания за допускане касационно обжалване служебно, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по отношение, на който въпрос следва да е налице някое от основанията, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК, както може и да релевира основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК. В случая посоченият от касатора правен въпрос е свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД. Преди всичко доводите на касационния жалбоподател по отношение правилното приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД не могат да бъдат обсъдени като обосноваване на основание за допускане касационно обжалване. Въпросите относно правилността на съдебното решение и свързани с обсъждане на доказателствата, не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който касаторът следва да обоснове, следва да е свързан с предмета на делото, да е разрешен от въззивния съд и разрешението да е обусловило изхода на спора. Извън този правен въпрос, обсъждането на доказателствата, както и неправилното приложение на правни норми, не могат да съставляват основания за допускане касационно обжалване. Ето защо в случая поставените въпроси относно правилността на изводите на въззивния съд, не обосновават общо основание за допускане касационно обжалване. В частта от изложението, представено на основание чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, в която касаторът е посочил, че въззивният съд следва да обсъди всички данни относно характера на уврежданията, степента на болките и страданията, периодът на лечението, възстановен ли е напълно или не, касаторът е обосновал правен въпрос, относно критериите за определяне на обезщетение на основание справедливост, съгласно изискванията на чл. 52 от ЗЗД, приложим и в случаите при определяне на обезщетение на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ Въпреки че е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, касаторът не е обосновал допълнително основание. В случая не е налице основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, изразена в посоченото ППВС 4/68 г., както и не е се е отклонил от трайната практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав. За да приеме размер на следващото се на М. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв, въззивният съд е обсъдил подробно начина на настъпване на увреждането, като е приел, че е налице пътно-транспортно произшествие, при което С. е бил участник като управляващ велосипед. Установил е механизма на увреждане посредством уврежданията върху велосипеда, като е приел, че пострадалият е претърпял челен удар. С помощта на вещото лице, въззивният съд е направил изводи, че ударът е бил между велосипедиста С. и движещ се, отминаващ автомобил, в задната странична част на автомобила. Автомобилът е минал в завой на ляво пред велосипедиста и в неговото платно. При удара между автомобила и велосипеда, велосипедистът е паднал на лявата си страна, при което е получил счупване на лява ключица. Подробно са обсъдени претърпените от М. С. вреди, изразяващи се в засягане на здравето, болки и страдания, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждането. Установено е, че засягането на здравето се изразява в получена фрактура на лява ключица, лекувана консервативно, посредством мека ортеза „Осморка“, в продължение на 25 дни. Преценени са болките и страданията, начинът на лечение, периодът, в който болките са били интензивни и после когато са намалели. Преценена е и прогнозата, че може да има болки при промяна на времето. Преценено е, че нормално е изпитал стрес и уплаха. Обсъдена е възрастта на пострадалия 17 г и как увреждането е засегнало начина на живот на пострадалия чрез намаляване интензивността на живота му. Обсъдено е, че младата му възраст е способствала за по-бързото възстановяване. Въззивният съд е отчел и размера на лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в странта апрез 2012 г. Така е достигнал до зивода з аследващ се размер от 10 000 лв. и частично е отменил решението на СГС в отхвърлителнат ачаст, а е потвърдил в осъдителната част, в която част е било обжалвано решението от Гаранционен фонд. Въззивният съд действително е отговорил на включения в предмета на делото правен въпрос за размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Този въпрос е обусловил и конкретния размер на присъденото обезщетение. Но въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г., като е обсъдил всички критерии, релевантни за определяне на обезщетение, спазвайки принципа на обективност, чрез обсъждане на всички релевантни обстоятелства по отделно и в тяхната съвкупност. Липсва допълнително основание за допускане касационно обжалване. При наличие на задължителна съдебна практика по въпроса, обусловил резултата от делото, няма причина решението да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Посочено е формално и без изрично мотивиране на посоченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. По всички изложени съображения решението на въззивния съд не следва да се допуска до касационно обжалване. Съобразно изхода на настоящето дело на ответника по касационната жалба - Гаранционен фонд следва да се присъдят направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. С оглед осъщественото представителство от юрисконсулт на ответника, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 и ал. 2 НЗПП, следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение