Определение № 676 от 29.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 71/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 1027 / 20.06.2012 год. по гр.д.№ 593 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, съответно: Касаторът - ищец И. И. обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е отменено решение на Софийски градски съд, постановено на 08.04. 2010 год. по гр.д.№ 1556 / 2004 год. и е отхвърлен предявеният от него против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ, за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, причинено по вина на конституирания евентуален ответник Ч. Д., за сумата над 30 000 лева и до присъдените от първоинстанционния съд 60 000 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон - чл.52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение по справедливост, поради неотчитане всички аспекти на търпимите вреди и съобразно всички релевантни критерии, неотчитане инфлационните процеси и икономическите промени в периода от настъпване на увреждането до присъждане на обезщетението, както и незаконосъобразно придаване приоритет на нормативно определените лимити на застрахователната отговорност – в случая съгласно Наредба за задължителното застраховане от 1997 год. / отм. / - чл.9, в съответната й към датата на увреждането редакция. Касаторът сочи и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид непроизнасяне на въззивния съд, за разликата между присъдените в тежест на застрахователя 30 000 лева и до сумата от 60 000 лева, по предявения срещу делинквента Ч. Д. евентуален иск по чл.45 ЗЗД. Жалбоподателят - ответник ЗД [фирма] оспорва решението в частта, в която е оставено в сила първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева. Неправилността - претендирана на всички основания по чл. 281 т.3 ГПК - касаторът извежда от несъобразяването на съда с наличието на влязло в сила решение за обезщетяване на същите вреди, в уважен размер от 30 000 лева, по иск на И. И. срещу работодателя му, предвид квалифициране на злополуката като трудова, на основание чл. 200 КТ. Позовавайки се на ППВС № 7 / 1977 год. и коментирайки разрешението дадено с ТР № 2 / 2012 год. по т.д. № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС, но доколкото счита, че с последното е даден отговор за допустимостта, а не за основателността на предявени искове за обезщетяване на едни и същи вреди спрямо отговарящи на деликтно и договорно основание лица, касаторът счита, че така предявеният срещу него иск е неоснователен, без значение факта на реалното удовлетворяване на пострадалия от предходно осъдения работодател, съобразено от въззивния съд. Писмен отговор на касационната жалба на касатора -ответник е депозирал касатора – ищец, оспорвайки наличието на формулиран ясен и точен правен въпрос, в съответствие с чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното, в съответствие с наведените правни въпроси: За да отмени първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 30 000 лв. и до присъдените 60 000 лева, по иска на И. И. срещу ЗД [фирма], макар да е мотивирал и извод за справедлив размер на на присъдената сума от 30 000 лева, с оглед действително търпимите от ищеца вреди, но отчитайки и икономическата конюнктура към момента на увреждането - 2001 год., между който и момента на постановяване на решението е налице значителен период от време, въззивният съд е обосновал крайния си решаващ извод за основателност на иска за 30 000 лева с изчерпването на застрахователния лимит, съгласно чл. 9 от приложимата към момента на увреждането Наредба за задължителното застраховане от 1997 год. / отм. /. По делото не е представена застрахователната полица и установима действително договорена застрахователна сума, надвишаваща лимитите на застрахователна отговорност според Наредбата. Относно наличието на застрахователно правоотношение въззивният съд е санкционирал поведението на ответното дружество на основание чл.128 ал.2 ГПК, с оглед обстоятелствата по делото / вписаните в протокола за ПТП конкретни данни за наличието на такава и отказа на застрахователя да я представи по делото, но по съображения за несъхраняването й /, като досежно приложимата съгласно договора застрахователна сума не е изложил мотиви. Изначално исковата молба е предявена при различен размер на претендираната отговорност - спрямо застрахователя заявена до размера на 30 000 лева, именно с оглед твърдените от ищеца като приложими лимити на Наредба за задължителното застраховане. Въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по иск с правно основание чл.200 КТ срещу работодателя на пострадалия, предвид липсата на доказателства за изплащане на обезщетението, не се явява пречка за допустимостта и основателността на предявения пряк иск по чл.407 ал.1 / отм. / ТЗ, доколкото не е налице субективен и обективен идентитет между делата и наличието на реално обезщетяване на вредата от работодателя на пострадалия, към момента на постановяване не е доказано .Въпреки отхвърлянето на иска по чл.407 ал.1 ТЗ / отм./, за разликата до необжалвания от ищеца, присъден от първоинстанционния съд размер от 60 000 лева ,въззивният съд не е разгледал иска срещу конституирания евентуален ответник - делинквента Ч. Д.. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът ищец формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва: 1 / Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди ? / сочи противоречие на въззивното решение с ППВС № 4 / 2968 год. /; 2 / Следва ли при определяне на обезщетението по справедливост по чл.52 ЗЗД въззивният съд да изложи подробно разгърнати мотиви относно конкретните обстоятелства, които взема предвид при определянето му или е достатъчно само да ги посочи ? / сочи противоречие с т.19 на ТР № 1 / 2001 год. по т.д. № 1 / 2001 год. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /; 3 / Когато между датата на увреждането и датата на присъждане на обезщетението е изминал значителен период от време, следва ли критерият за справедливост да отчита и промяната в икономическата конюнктура на страната, респ. инфлационните процеси и състоянието им към момента на постановяване на решението или меродавно е същото към момента на увреждането ? / сочи противоречива съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на ГПК отм., в подкрепа на определяне обезщетението и в съответствие с промяната в икономическата конюнктура до постановяване на решението, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК - реш. № 59 / 29.04.2011 год. по т.д.№ 635 / 2010 год. на ІІ т.о. ВКС и реш. № 25 / 17.03.2010 год. по т.д. № 211 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС - в подкрепа на противната теза, с която е съобразено въззивното решение - според касатора основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК /; 4 / Следва ли съдът при определяне на обезщетението по справедливост да се ограничава в преценката си до установените в подзаконов нормативен акт лимити при задължителното застраховане на гражданската отговорност към датата на застрахователното събитие или в съответствие с принципа на чл.52 ЗЗД може да присъди по-висок размер ? / сочи противоречива съдебна практика, като основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, както и формално основание по т. 3, като от приложените към изложението съдебни актове, доколкото липсва изрично цитиране от касатора, мотивиране с приложението на Наредбата е налице единствено в решение № 1629 / 28.12.2009 год. по гр.д.№ 1517 / 2009 год. на САС /; 5 / Следва ли при частично уважаване на прекия иск срещу застрахователя, на основани лимитираната му отговорност, в съответствие с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалия и за разликата до пълния предявен размер, да бъде разгледан иск срещу делинквента, конституиран в процеса като страна по евентуално предявен иск ? / сочи противоречие на въззивното решение с реш. № 25 от 03.04.2009 год. по т.д.№ 504 / 2008 год. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК – основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК /. Настоящият състав намира, че касаторът – ищец обосновава основание за допускане на касационното обжалване единствено по петия процесуално правен въпрос, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с постановено по реда на чл. 290 ГПК реш. № 25 от 03.04.2009 год. по т.д.№ 504 / 2008 год. на ВКС, І т.о., според което, в случай на репариране по пряк иск срещу застрахователя, на претърпените вреди в размер, по-малък от претендирания от пострадалия размер, поради изчерпване лимита на отговорността му, няма пречка да бъде разгледан и уважен за разликата предявеният в евентуалност спрямо прекия иск срещу застрахователя иск срещу делинквента. Такъв евентуален иск за обезщетяване на неимуществени вреди, срещу делинквента Ч. Д. и за сума в размер на 80 000 лева, е предявен, но неразгледан от въззивния съд. Останалите въпроси не обуславят допускане на касационното обжалване, предвид следното: Отговорът на първите три въпроса се явява предопределен от допускане на касационното обжалване по четвъртия правен въпрос, тъй като дори при определяне на справедливо обезщетение в размер, надвишаващ присъдената сума от 30 000 лева, в случай на основателно ограничаване отговорността на застрахователя до този размер / съобразно договорена застрахователна сума и приложимите към настъпване на застрахователното събитие лимити на застрахователна отговорност – съображения за което ще бъдат изложени по-долу /, искът срещу застрахователя не би могъл да бъде уважен в по-голям размер. По четвъртия правен въпрос касационното обжалване не следва да се допуска в никоя от визираните хипотези на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Касаторът – ищец поставя този материалноправен въпрос ирелевантно на действително договорената по задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ между ответниците сума, а само в аспект на нелимитирането на присъдимото обезщетение до размерите указани в чл.9 от Наредба за задължителното застраховане 1997 год. / отм. /. Впрочем, както се посочи по-горе, самият той първоначално претендира срещу застрахователя размер от 30 000 лева, занижен спрямо този към делинквента, именно с оглед ограничената му отговорност и сочейки приложение на лимитите по Наредбата. Ищецът не твърди, нито доказва в процеса по – висока застрахователна сума, като обстоятелство за което и като ползващо го носи доказателствената тежест в процеса. Въззивният съд не е обосновал извод, че размерът на обезщетението дължимо от застрахователя е съобразимо единствено с оглед лимитите и независимо от размера на договорената застрахователна сума. По отношение съобразяването й, ведно с установените в Наредбата лимити и в качеството им на минимална долна граница за определяне на отговорността, при допустимо договаряне и на по-висок размер, впрочем визирано в самата Наредба - чл.9 ал.4 – е налице задължителна съдебна практика – решение, постановено по чл. 290 ГПК - № 138 / 07.11.2011 год. по т.д.№ 976 / 2010 год. на ВКС, І т.о. .Въззивното решение ,с оглед всички съобразени за определянето на обезщетението обстоятелства и доказателствата за тях, не противоречи на това решение ,наличието на което изключва само по себе си допустима хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Впрочем решение № 1629 / 28.12.2009 год. по гр.д.№ 1517 / 2009 год. на САС, мотивирано с приложението на Наредбата, не е в сочения от касатора смисъл, а с оглед мотивите му в цялост следва да се възприема именно в унисон с цитираното решение - задължителна съдебна практика, а именно: че тълкуване на чл.9 от същата, като ограничаващо максималния размер на присъдимо застрахователно обезщетение до размера на установените с нормата лимити, би въвело Наредбата, като подзаконов нормативен акт, в противоречие със закона, на основание който и съгласно чл.7 ал.2 ЗНА е издадена. Липсва основание за допускане на касационното обжалване по същия въпрос и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Не се касае за непълна, неясна или противоречива правна норма, по чието тълкуване е създадена съдебна практика, при обоснована от касатора необходимост от преодоляване, с оглед промяна в законодателството или развитието на обществените отношения. От друга страна липсата на такава, доколкото въпросът е поставен с оглед приложението на установени в подзаконов нормативен акт лимити, не оправдава създаването й тепърва, с оглед законодателното разрешение за въвеждането на лимитите на отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ в КЗ. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК на касатора – ответник, инкорпорирано в самата касационна жалба, по същество не е отчетливо формулиран,но е изводим релевантен според страната материалноправен въпрос по основателността / не по допустимостта / на последващото, спрямо уважаването с влязло в сила съдебно решение на иск по чл.200 КТ на И. И. срещу работодателя му, предявяване на иск за обезщетяване на същите вреди срещу застрахователя на делинквента. Касаторът счита, че от една страна въззивното решение е в противоречие с ППВС № 7 / 1977 год., предпоставящо единствено евентуално съединение на искове срещу застраховател и делинквент / хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /. От друга и доколкото ТР № 2 / 2012 год. по т.д.№ 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС не е дало отговор относно основателността в случай на предявяването им срещу две различни лица, отговарящи на различно правно основание за обезщетяване на търпимите ,едни и същи, вреди, според касатора е налице необходимост от отговор на въпроса в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Пред въззивния съд въпросът е бил поставен във връзка с допустимостта на първоинстанционното решение, но доколкото въззивният съд е изложил мотиви и в аспект на основателността на исковете, то същият покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК - включен е в предмета на спора и е обосновал решаващите изводи на въззивния съд относно допустимото разглеждане и уважаването на иска, поради недоказано обезщетяване на пострадалия от осъдения му работодател. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – не се касае за предявени в условията на общо съдебно производство кумулативно съединени искове с правни основания чл. 200 КТ и чл. 407 ал.1 ТЗ / отм. /, каквото разрешение е дадено в цитираното Постановление и не е дадено в ТР № 2 / 2012 год. на ОСТК, с изричното мотивиране, че предметът на тълкувателното дело не го обхваща. По-важното е, обаче, че и ППВС № 7 / 1977 год., и ТР № 2 / 2012 год. на ОСТК на ВКС дават отговор за допустимостта / при кумулативно - ППВС 7 / 1977 год. или при последващо, в различни производства - ТР № 2 / 2012 год. ОСТК на ВКС / предявяване на искове на пострадалия спрямо застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ и делинквента - по чл.45 ЗЗД, докато конкретния казус предпоставя преценка за кумулирането на искове за обезщетяването на търпими неимуществени вреди срещу работодателя, при условията на чл. 200 КТ и застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, по чл. 407 ал.1 ТЗ / отм./. Следователно противоречие ,обуславящо допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е изводимо, а по т.3 на същата разпоредба - необосновано, с оглед наличието на непротиворечива и последователна задължителна съдебна практика, която настоящият състав споделя и с която въззивното решение е съобразено: реш № 823 от 14.03.2011 год. по гр.д.№ 1022 от 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш.№ 321 от 26.04.2010 год. по гр.д.№ 4161 / 2008 год. на ВКС, ІV г.о., реш.№ 230 от 12.07.2011 год. по гр.д.№ 1907 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш. № 304 от 07.11.2011 год. по гр.д.№ 1749 / 2010 год. ВКС, ІІІ г.о., реш .№ 30 от 17.03.2012 год. по гр.д. № 1176 / 2010 год. на ВКС, ІV г.о. – разглеждащи различни хипотези на последващо предявяване на допустими искове спрямо делинквент, застраховател и работодател. В цитираните решения са разгледани и въпросите за преценката на основателността, с оглед факта на реално последвало обезщетяване на пострадалия, идентично на възприетото от въззивния съд. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне единствено по касационната жалба на ищеца, при недължима от същия държавна такса, на основание чл. 83 ал.1 т.4 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение