Определение № 3618 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 759/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 1363 от 21.11.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по в.гр.д. № 2299 по описа на съда за 2024 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260031/10.05.2024 г., постановено по гр.д. № 5135/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „САГРАДА“ ООД, ЕИК:[ЕИК] насрещен иск за заплащането на сумата 24900 лв. - главница, представляваща частична претенция от сумата от 28 759,96 лв., дължими според касатора по Договор за възлагане на тръжно предложение по тръжна процедура на [община] за избор на изпълнител за строителни дейности, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се решаващите за изхода на спора във въззивната инстанция изводи в насока на това, че по делото не е безспорно доказано възникването между страните на правоотношения по договор за консултантски услуги за подготовка на тръжна документация за обявена обществена поръчка, както и че не е доказано напълно изпълнението на поетите от касатора задължения по договора, като се излагат подробни оплаквания в насока на това, че: - неправилно съдът е приел, че не са налице доказателства, че електронната поща [електронна поща], чрез която е осъществявана комуникация от и с касатора е собственост на дружеството, съответно - че изявленията от и до нея са правени от и по адрес на същото; - процесният договор е неформален и консенсуален, за сключването и действието му е достатъчно постигане на съгласие между страните относно съществените елементи на договора и според касатора тези елементи са безспорно установени по делото от огромното количество разменена между страните кореспонденция по електронен път и останалите събрани по делото доказателства – заключение на СТЕ и свидетелски показания; - от събраните по делото доказателства е установено и качественото и пълно изпълнение от страна на касатора на задълженията му по договора.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Във връзка с поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

1. „Допустимо ли е установяване на авторството на електронни документи, които не са подписани с електронен подпис, чрез уредените в ГПК доказателствени средства и способи за доказване и по-конкретно чрез писмени доказателства и назначаването на съдебно-технически експертизи?“ - противоречие с практиката на ВКС - определение № 169 по ч.т.д. № 672/2017 г. на ВКС, I т.о.

2. „Какви са правният характер и доказателствената стойност на представените на хартиен носител електронни документи, подадени и получени по електронна поща?" – противоречие с решение № 188 от 16.03.2021 г. по гр.д. № 4473/2019 г., Трето г.о., решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г., IV г.о. и решение № 303 от 07.10.2013 г. по гр.д. № 3715/2013 г., IV г.о.

3. „При мотивирането на правните изводи на съда достатъчно ли е да е налице декларативно изявление какво съдът приема за установено по отношение на определено твърдение, даден довод или съответно възражение на страната или следва да се посочва начинът, но който е достигнато до този извод?“ - противоречие с решение № 50005 от 30.10.2024 г. по гр.д. № 3258/2022 г. на ВКС, IV г.о.

Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. „По какъв начин следва да се установи авторството на съобщения, изпратени по електронна поща?“

Като се възпроизвеждат значителна част от мотивите на въззивния съд, събраните по делото доказателства, тяхната трактовка от страна на касатора, както и на съдържанието на т. 4 от ОСТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. се твърди, че по въпроса липсва формирана практика на ВКС, като в случая са възможни различни разбирания. От една страна може да се приеме, какъвто е подходът на въззивния съд, че автор на изявления, направени по електронна поща, може да бъде само лицето, което е регистрирало същата, независимо кой фактически изпраща същите. Другото разбиране би застъпило тезата, че за изпращач, респективно адресат на съобщения, изпратени или получени по електронна поща следва да се счита лицето, от което или от името на което, според конкретните обстоятелства същите фактически се изпращат, евентуално до което същите са адресирани. Касаторът счита, че е налице необходимост от създаването на практика по въпроса чрез процеса на правораздаване по конкретен спор от състав на ВКС, а самият въпрос е от значение за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

2. „Датата на сключване на договор за изработка представлява ли съществен елемент от съдържанието на същия, съответно недоказването на точния момент на постигането на съгласие между страните води ли до недоказаност на възникването на облигационното правоотношение?“

3. „Може ли съдът да приеме за доказано наличието на облигационно правоотношение по договор за изработка, ако са налице достатъчно доказателства за изпълнението му, но не може да се установи точната дата на неговото сключване?“

Излага се, че по горепосочените материалноправни въпроси липсва формирана практика на ВКС, като в случая са възможни различни разбирания. При едното тълкуване, датата на сключване на договор е част от същественото съдържание на същия и недоказването на този момент се отразява на цялостното съществуване на съответното облигационно правоотношение. Възможно е обаче и друго тълкуване, а именно - че за съществуването на едно договорно правоотношение не е необходимо да се докаже точният момент на възникването му ако по делото безспорно се установи неговото съдържание, както и съответното изпълнение от страните по договора на техните задължения. При липсата на практика според касатора е налице необходимост от създаването на такава чрез процеса на правораздаване по конкретен спор от състав на ВКС, а тези въпроси са от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Ищецът по насрещния иск „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД е изложил съображения, че ответникът по същия - „САГРАДА“ ООД му е възложил предоставянето на консултантски услуги във връзка с обявена обществена поръчка с предмет „Избор на изпълнител за извършване на основни строителни дейности по инвестиционен проект „Панагюрище - общински център с устойчива и екологична градска среда и високо качество на живот“ срещу възнаграждение от общо 378 000 лв. без ДДС, като според постигнатото между страните съгласие услугите следвало да се изпълнят в два етапа: I-ви - изготвяне на документацията за участие в посочената обществена поръчка и II-ри - предоставяне на консултации чрез техническа помощ по организация и управление на този проект от подписване на договора за строителство до предаване на обекта в експлоатация. По съгласие на страните посочените два етапа били разделени в два отделни договора, както следва: „Договор за възлагане на тръжно предложение по тръжна процедура с уникален № 00564-2013-0015 на [община] за избор на изпълнител за строителни дейности“ и „Договор за консултантски услуги при управление и контрол на строителни дейности в обект в [населено място]“.

За заплащане на дължимото по втория договор възнаграждение в размер от 50 000 лева, „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД е предявило иск срещу „САГРАДА“ ООД по образуваното пред ОС - Пловдив т.д. № 103/2020 г., като с постановеното по делото на 25.10.2021 г. решение № 260408, потвърдено от Апелативен съд - Пловдив с решение № 166/04.05.2023 г. по в.т.д. № 39/2022 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 1895/04.07.2024 г. по к.т.д. № 1432/2023 г. по описа на ВКС, Първо т.о. така предявеният иск е отхвърлен поради неосъществяването на твърдения източник на спорното право на ищеца - сключен между страните на 25.04.2014 г. „Договор за консултантски услуги при управление и контрол на строителни дейности в обект в [населено място]“.

В настоящия процес „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД претендира заплащане от „САГРАДА“ ООД на възнаграждение по първия договор – „Договор за възлагане на тръжно предложение по тръжна процедура с уникален № 00564-2013-0015 на [община] за избор на изпълнител за строителни дейности“ с твърдението че същият е бил сключен на 06.01.2014 г.

Съдът посочва, че с оглед оспорване на облигационната връзка от „САГРАДА“ ООД в доказателствена тежест на ищеца по насрещния иск е да установи сключване на договор, изпълнение по договора, вид и размер на възнаграждение и съществуване на задължение на ответника да заплати точно претендираната сума и то като цена на възнаграждение по договора, както и че това възнаграждение се дължи.

Според съда видно от приложения по делото и неподписан от страните договор за възлагане на изготвянето на тръжно предложение по тръжна процедура с уникален № 00564-2013-0015 на [община] за избор на изпълнител на строителни дейности от 06.01.2014 г., възложителят „САГРАДА“ ООД възлага, а „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД в качеството му на консултант приема да извърши консултантски услуги, свързани с изпълнението и отчитането на дейностите по разработване, изготвяне и окомплектоване на тръжно предложение за избор на изпълнители по обявена тръжна процедура с уникален № 00564-2013-0015 от регистъра на АОП от [община] с Решение № 33 от 27.12.2013 г. за проект с № BG161P0001/1.4-09/2012/035. В чл. 1, ал. 5 и ал. 6 е посочен срок за изпълнение на задълженията от изпълнителя - не по-късно от 14.02.2014 г., както и че изпълненото по договора се предава на възложителя с приемо-предавателен протокол, а възнаграждението, съгласно чл. 2 е в размер на 41 759,96 лв. без ДДС или 50 111,95 лева с ДДС, платимо по банков път не по-късно от 14.02.2015г.

Според съда твърденият да е сключен договор разкрива белезите на договор за изработка, който по правило е двустранен, консенсуален т.е. писмената форма е за доказване, а не за действителност, и неформален. Съобразно твърденията на ищеца същият е сключен на 06.01.2014 г., като уговорките между страните са оформени в писмен вид, изпратен по електронна поща на ответника на 06.02.2015 г. Доказателства за постигнато между страните съгласие по отношение на основните права и задължения по твърдяното от ищеца да е учредено облигационно отношение и то към посочената дата - 06.01.2014 г., според въззивния съд липсват.

Що се касае до представената комуникация по електронна поща съдът посочва, че за да е налице валидно обвързване на която и да е от страните по делото, следва да е недвусмислено ясно, че същата изхожда от името на съответното дружество, респективно в разменените и прикачени файлове да е безспорно установено, че касае двете дружества. Сочи се, че по делото е допусната съдебно-техническа експертиза, от заключението на която се установява, че не е налице нито едно електронно писмо, което да изхожда от името на „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД. Видно от заключението на СТЕ, електронни съобщения са изпращани от ел. адрес [електронна поща], което няма данни да е електронен адрес, регистриран или използван от дружеството „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД. От заключението на вещото лице е установено също, че нито едно от електронните изявления и прикачените към имейлите файлове не е подписано с електронен подпис, който да може да идентифицира неговия автор. Съдът посочва по-натам, че дори и под условие да се приеме, че осъществяваната комуникация по електронна поща е между страните по спора, то не може да се приеме, че е спазена и писмената форма съгласно чл. 293, ал. 4 ТЗ, тъй като макар и записани по технически начин, за да могат да бъдат възпроизведени, изявленията на страните не са електронни по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЕДЕУУ, а представляват сканирани хартиени носители, останали неподписани и изпратени на електронната поща, в който смисъл са твърденията на ищеца. Но дори и да се приеме, че същият този договор представлява възпроизведен на хартиен носител писмен договор, то авторството би могло да бъде установено само при наличие на електронен подпис - чл. 13 ЗЕДЕУУ, какъвто в конкретният случай липсва.

Въз основа на изложеното съдът е приел, че липсват доказателства за изразено съгласие между страните за твърдения да е сключен договор, доколкото нито е установено полагане на саморъчен подпис от представляващите ги, нито по друг начин е несъмнено установено наличието на воля за това.

Според въззивния състав неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че сключен между страните договор се установява и от извършените плащания от страна на ответника, които са установени от приетата без възражения от страните ССчЕ. От допълнителното заключение на ВЛ по същата се установява, че платените 5 000 лв. с РКО от 03.10.2014 г., 15 000 лв. с РКО от 02.12.2014 г. и 20 000 лв. с РКО от 23.12.2014 г. са осчетоводени от „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД през 2020 г. като постъпили плащания по фактури, издадени от „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД на дружеството ответник по насрещния иск „САГРАДА“ ООД на 15.01.2020 г. с основания „Частично плащане по договор за консултантска услуга - Етап I“ и „Частично плащане по договор за консултантска услуга - Етап II - техническа помощ при СМР“. Възпроизвежда се посоченото от ВЛ, че РКО не съдържат задължителните реквизити за първични счетоводни документи, както и че е опорочен финансовият отчет на дружеството, поради което и следва да се приеме, че счетоводството на „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД не е водено редовно, което пък изключва приложението на чл. 55, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 182 ГПК. Експертът е посочил още, че в счетоводството на „САГРАДА“ ООД не са осчетоводени плащания на посочените суми, за които са съставени РКО на 03.10.2014 г., на 02.12.2014 г. и на 23.12.2014 г. В заключението си експертът сочи, че в периода 01.01.2014 г. - 31.12.2015 г. в счетоводствата на дружествата са осчетоводени шест фактури, издадени от „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД с посочени основания за издаването им „наем багер“, което според съда отново не може да се приеме, че е сторено именно в изпълнение на уговореното по твърдения да е сключен договор за консултантски услуги от 06.01.2014 г., а следва да се коментира като доказателство за съществуващи между страните отношения във връзка с договор за наем на строителна техника. Съдът посочва още, че от приетата и неоспорена от страните ССчЕ е установено също, че между тях са съществували други облигационни правоотношения по договор за заем, по които „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД е предоставял за временно ползване на „САГРАДА“ ООД парични средства, които са върнати. Според съда вярно е, че тези парични средства са използвани от „САГРАДА“ ООД за заплащане на дължимата от него банкова гаранция за участие в тръжната процедура с [община], но също така се установява от приложения и твърдян да е сключен договор на 06.01.2014 г., че подобно задължение консултантът не е поемал, за да се твърди, че предоставянето на тези парични средства е именно доказателство за изпълнението на този договор.

По-натам според изложеното от въззивния съд в мотивите му, дори да се приеме по делото, че договорът е сключен на 06.01.2014 г. и уговореното между страните е съгласно приложения писмен проект на договора, то за преценка основателността на иска за заплащане на дължимото се на изпълнителя - ищец по насрещния иск от значение е изпълнено ли е възложеното, респ. прието ли е от възложителя. Според съда от събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства - показанията на св. Р. Т. се установява, че същият е бил управител на „Пандем“ ООД, като по възлагане от „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД е изработил линеен и мрежови график във връзка с обществена поръчка за ремонт на площада на [населено място]. Свидетелят Х. З. заявява пред съда, че е бил управител на „И.-ХГ“ ООД с основен предмет на дейност пътно строителство. В това си качество е бил поканен от „САГРАДА“ ООД да участва като подизпълнител в проект за реконструкция на центъра на [община]. При проведена среща с управителите на „САГРАДА“ ООД договорили съвместното си участие в проекта и те предложили изготвянето на документацията да бъде възложено на „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД. Фирмата на свидетеля изготвила линейните графици, а „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД изготвило мрежовите графици. Всички документи, необходими за самата процедура ги изпращали на „ГРИЙН ЛАЙФ“ ЕООД по имейл. Когато документите били готови се събрали и ги разписали, след което спечелили поръчката. Според съда от така дадените показания на свидетелите не може да се направи категоричен извод за изпълнение на твърдяното да е възложено с договора от 06.01.2014 г., доколкото същите са противоречиви и взаимно изключващите се, като св. Р. Т. твърди, че неговата фирма е извършила линеен и мрежови график във връзка с обществена поръчка за ремонт на площада на [населено място], а свидетелят Х. З. - че линейният график е бил изработен от представляваното от него „И.-ХГ“ ООД. Същевременно според съда показанията и на двамата свидетели са лишени от конкретика, несъдържащи ясни и точни данни досежно релевантните за правния спор факти досежно вида и обема на договорени между страните по делото услуги, за конкретно извършената работа от изпълнителя, както и че същата е била приета без възражение от възложителя, поради което не са достатъчни за пълно доказване на твърдяното от ищеца изпълнение.

Отново при условията на евентуалност – дори и да се приеме, че е установено дружеството ищец по насрещния иск да е извършило дейностите или част от тях, които твърди да са му възложени, то според съда следва да се посочи, че това изпълнение не може да се приеме, че е извършено по възлагане или на договорно основание, доколкото по делото не се установява налично такова между страните, което е достатъчно предявеният иск да бъде отхвърлен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

По отношение на първия от въпросите на касатора, изложени към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба. Противно на предпоставяното от въпроса, свързано и с оплакванията в касационната жалба и предполагащо в решението си въззивния съд да му е дал отрицателен отговор, от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, частично възпроизведени и в настоящите мотиви е видно, че съдът е обсъдил именно визираните във въпроса на касатора събрани по делото доказателства, включително писмените такива и заключения на СТЕ /както и некредитирани от съда свидетелски показания/. Вследствие на така извършения съвкупен анализ на доказателствата съдът е стигнал до крайния си извод за липса на съгласие между страните за сключване на процесния договор, а основаният на неподписването на електронните изявления с електронен подпис /чл. 13 ЗЕДЕУУ/ негов извод е изложен като допълнение към основните му изводи в насока на това, че не може да се приеме, че е спазена и писмената форма, съгласно чл. 293, ал. 4 ТЗ, тъй като макар и записани по технически начин, за да могат да бъдат възпроизведени, изявленията на страните не са електронни по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЕДЕУУ, а представляват сканирани хартиени носители, останали неподписани и изпратени на електронната поща, в какъвто смисъл са твърденията на ищеца.

При така приетото поставеният първи въпрос от групата такива към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и доколкото е обоснован от касатора със сходни твърдения /като горния такъв/, на първо място не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителните обстоятелства по делото /противоречие на обосновката му със съдържанието на мотивите на въззивния съд и обективираните в тях изводи/. На следващо място по отношение на същия не е налице и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съобразно действителното му съдържание, разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и доколкото в случая не са налице установените там предпоставки за прилагането му.

Вторият въпрос от първата група /към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е обоснован с твърдения, несъответни на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд. Критикува се частта от същите мотиви в насока на това, че „дори и под условие да се приеме, че осъществяваната комуникация по електронна поща е между страните по спора, то не може да се приеме, че е спазена и писмената форма, съгласно чл. 293, ал.4 ТЗ, тъй като макар и записани по технически начин, за да могат да бъдат възпроизведени, изявленията на страните не са електронни по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЕДЕУУ, а представляват сканирани хартиени носители, останали неподписани и изпратени на електронната поща, в които смисъл са твърденията на ищеца“. Твърди се, че противно на приетото от страна на въззивния съд в тази част от мотивите му, съобразно цитирана от касатора практика на ВКС и пар. 11 от ДР на ЗЕС електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕП.

От една страна отговорът, даден от въззивния съд на така поставения въпрос не е самостоятелно обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото видно от цитираната част от мотивите на въззивното решение, изводите в същата са изложени евентуално – дори и под условие да се приеме обратното на главно приетото от съда по отношение недоказването по делото процесната електронна кореспонденция да е между страните по същото.

На следващо място въпросът и обосновката му са и несъответни на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, от които /включително в цитираната им непосредствено по-горе част/ е видно, че в същите е прието не че електронната поща не съставлява електронен документ, а че в случая изявленията на страните /гражданскоправните такива, евентуално насочени към постигането на съгласие, респ. – сключването, наличието или не на договор между тях/, не са електронни такива /изявления, гражданскоправни волеизявления/ по смисъла на ЗЕДЕУУ. Разликата между обосноваващите въпроса на касатора негови твърдения и приетото от въззивния съд е съществена именно с оглед значението им за спорния по делото въпрос за наличието или не съгласие за сключване на процесния договор с претендираното му от ищеца съдържание, което съгласие принципно се постига чрез насрещни и съвпадащи именно волеизявления на страните /чл. 14, ал. 1 вр. чл. 13 ЗЗД/. В допълнение – по така изложените причини приетото от въззивния съд не противоречи на първото посочено от касатора към въпроса му решение на ВКС, а останалите две са със съдържание, неотносимо към настоящия спор, т.е. не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпроса.

Не е налице претендираното противоречие с практиката на ВКС по третия въпрос на касатора от първата група въпроси. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. и в случая изложените от въззивния съд мотиви и обективираните в тях изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция са съобразени с посочената задължителна и казуална практика на ВС и ВКС.

Вторият и третият от въпросите на касатора от втората група /изложени към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/ не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, съобразно разясненията в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Видно е от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд и обективираните в тях решаващи за изхода на делото изводи на съда, че същите са основани не на това, че по делото не е установена датата на сключването на договора съобразно твърденията на ищеца, а основно и главно на това, че вследствие извършения от съда съвкупен анализ на доказателствата по делото /посочен и по-горе към първите два въпроса на касатора от двете, обособени от него групи/, съдът е стигнал до извод въобще за липса на съгласие за сключване на процесния договор – както изрично, чрез подписване на писмен документ и/или разменени електронни съобщения, така и чрез конклудентни действия /плащания и др./, както и евентуално /в случай че се приеме, че договор има и същият е сключен именно на сочената от ищеца дата/ – за недоказаност по делото на изпълнението от страна на ищеца на подлежащите според него на заплащане дейности.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение в установения заплатен размер.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение