Определение № 3811 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1203/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. А. Ш., А. С. Ш., А. З. Б., К. М. Б. и М. М. Б., последните две чрез своята майка и законен представител - А. З. Б., Е. М. Ш. и Х. М. Ш., двете чрез своята майка и законен представител А. М. Т., и А. М. Ш., всички чрез процесуален представител адв. Т. Г., против решение № 1437 от 28.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2367/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която се потвърждава решение № 163 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 70/2021 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, поправено с решение № 376 от 23.06.2022 г. по същото дело, в отхвърлителните части. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата Застрахователна компания „Лев Инс“ АД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител юрк. Р. Ч., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което ответната Застрахователна Компания „Лев Инс“ АД е осъдена на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на смъртта на З. М. Ш., вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 25.07.2020 г., съответно на Е. А. Ш. (съпруга) и на А. С. Ш. (майка) сумите от по 120 000 лева, и на А. З. Б. (дъщеря) сумата от 100 000 лева, ведно със законната лихва върху сумите считано от 18.12.2020 г. до окончателното плащане, като исковете са отхвърлени за разликата до претендираните размери от по 200 000 лв. за всяка една от трите ищци, както и за присъждане на законна лихва върху присъдените обезщетения, считано от 25.07.2020 г., отхвърлени са изцяло исковете на внучките на починалия К. М. Б., М. М. Б., Е. М. Ш. и Х. М. Ш., а така също и иска на брата А. М. Ш., за сумите от по 50 000 лева за всеки един от ищците, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат от смъртта на З. М. Ш.. „Лев Инс“ АД е обжалвало с насрещна въззивна жалба първоинстанционното решение в частите, в които исковите претенции на ищците Е. А. Ш. и на А. С. Ш. са уважени за разликата над сумите от по 80 000 лева за всяка една от тях, а на А. З. Б. – над сумата 70 000 лева, поради което в необжалваните осъдителни части решението е влязло в сила на основание чл. 296, ал. 1, т. 2 ГПК. В производството пред въззивната инстанция не са били спорни предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина. Установено е наличието на застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност”, както и настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Спорни са били единствено въпросите за размерите на обезщетенията за неимуществени вреди на съпругата, дъщерята и майката, както и за дължимостта на такива внуците и брата на починалия. При определяне на размера на обезщетението за първите три ищци, съдът е съобразил възрастта на починалия Ш. към датата на произшествието – 54 години, и възрастта на най-близките му, начинът на причиняване на смъртта, отношенията им, които били хармонични, крепки и наситени с взаимно уважение, доверие и обич. Посочил е, че от показанията на свидетелите Т., Х. и Б., които имат непосредствени впечатления от съвместния живот и отношенията между починалия Ш. и неговите майка, съпруга и дъщеря е установено, че са живели изключително задружно, помагали си и се подкрепяли взаимно, а внезапната му смърт повлияла много негативно на майка му, на съпругата му и на дъщеря му – те се отчаяли, изпитвали силна мъка и тревога. Събраните гласни доказателства сочат категорично, че между тези три ищци и починалия е съществувала силна емоционална привързаност, както и че отношенията им са се характеризирали с дълбока привързаност и с ежедневна взаимна помощ и подкрепа. Въззивният съд е приел, че справедливият паричен еквивалент по смисъла на чл. 52 ЗЗД на претърпените от ищците неимуществени вреди е по 120 000 лв. за съпругата Е. А. Ш. и майката А. С. Ш., а за дъщерята А. З. Б. сумата 100 000 лева. Отхвърлил е исковете досежно другите ищци по съображения, че не е налице даденото в задължителната практика изключение, че правото на обезщетение принадлежи само на най-близките на починалия (ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС) – на внуците (които са били съответно на 9, 5, 3 и 2 години) за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на дядо им, тъй като не е доказано връзката им да е била изключителна, а не типична за традиционните за българското общество отношения между баби и дядовци и внуци. Отношенията между ищеца А. М. Ш. и починалия при процесното произшествие негов брат, са били много близки, задружни. А. М. Ш. е понесъл тежко загубата на брат си, но така изяснените обстоятелства не могат да обосноват извод, че между тях е съществувала извънредна по своята сила връзка, респективно че ищецът е понесъл болки и страдания, които са по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите са формулирали следните правни въпроси: 1. „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК при постановяване на въззивното решение?“ и 3. „Кои са критериите, които съдът трябва да следва за да прецени дали е налице трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и действително претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от загубата му?“. Сочат, че първият въпрос е решен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 53 от 24.07.2020 г. по т. д. № 881/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 107 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2448/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1287/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о., вторият с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а третият с решение № 5 от 28.02.2019 г. по т. д. № 1404/2018 г. на ВКС, II т. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа в евентуалност и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, тъй като същите са обусловили решаващите изводи на съда, но не се разкриват сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от дадените в практиката разрешения. По първия въпрос – съгласно ППВС № 4/1968 г. и посочените в изложението и служебно известни на съда решения по чл. 290 ГПК, в който е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Критериите са специфични за всеки отделен случай и съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело – обстоятелства при деликта, естеството на увреждането, естеството и интензивността на претърпените болки и страдания, тяхната продължителност и последици и пр. Преценяват се всички релевантни факти и обстоятелства, а те не могат да бъдат еднакви при различните съдебни спорове. Въззивният съд е мотивирал изводите си относно размера на присъжданите обезщетения. Съобразил е възрастта на всека една от ищците към момента на настъпване на смъртта на З. М. Ш., как им се е отразила тя в битов и социален план, както и продължителността и интензивността на емоционалните състояния в които са изпаднали. Съдът не е постановил решението си без обосновка. По втория въпрос – също е процедирал в съответствие с трайната практиката, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по наведените от страните доводи и възражения и да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви за значението им за крайния резултат по делото. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда сами по себе си не могат да обосноват достъп до касационно обжалване, те представляват касационно оплакване за неправилност на решението. По третият въпрос – съдът е съобразил Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че: легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, което търпи от смъртта му продължителни болки и страдания; както и че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително търпими от смъртта му вреди, като ППВС № 2/1984 г. е обявено за изгубило сила. Както е посочено в мотивите на Тълкувателното решение особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд се е аргументирал, че по конкретното делото не е установено внуците и брата на починалото лице да са материално легитимирани да получат обезщетение. Както се посочи, обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Наличието на задължителна практика по въпросите изключва бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно. Касаторите отъждествяват очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение