Определение № 392 от 20.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1291/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адвокат П. К., пълномощник на И. Д. К., М. К. К. и Д. К. К., срещу определение № 181 от 02. 05. 2023 г. по в.ч.т.д.№ 274/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение частна жалба, подадена от адв. К. срещу първоинстанционно определение № 87 от 13. 02. 2023 г. по т.д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд, с което на свой ред е оставена без уважение като неоснователна, негова молба за изменение и за допълване на решение № 353 от 06. 12. 2022 г., постановено по т.д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се иска допускането на касационното му обжалване и отмяната му. На първо място се твърди, че съдът неоснователно е приел, че в конкретния случай е приложима редакцията на Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която е била в сила преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 88 от 04. 11. 2022 г., тъй като договорите за правна помощ и процесуално представителство между всеки един от ищците, участващи в делото в лично качество и като правоприемници на К. К., и адвокат К. са сключени преди датата на последното изменение на наредбата. В тази връзка жалбоподателят не споделя извода на съда, че датата на последното открито съдебно заседание по делото е без значение. Според изложеното, в случая не се касае за предварително уговорено и заплатено от страните адвокатско възнаграждение, а за възнаграждение, дължащо се на основание чл. 38 ЗА, в която хипотеза съдът го присъжда след предоставяне на правната услуга. Излагат се твърдения, че към момента на сключване на договора за изпълнителя не е ясно дали ще бъде присъдено възнаграждение, както и какъв ще е неговия размер. Отново според изложеното, размерът на общото адвокатско възнаграждение за осъществена от адвокат К. безплатна адвокатска услуга /по отношение на тримата ищци/ в първоинстанционното производство - т.д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд, възлиза на общо 10740 лв. с вкл. ДДС, изчислено съгласно редакцията на Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, обнародвана в ДВ, бр. 88 от 04. 11. 2022 г. За предоставеното от него безплатно процесуално представителство на И. К. по в.т.д. № 160/2022 г. на Пловдивски апелативен съд адвокат К. счита, че следва да му бъдат присъдени 9420 лв. с вкл. ДДС. На второ място се оспорва изводът на съда, че не следва да се присъждат разноски за осъщественото безплатно процесуално представителство на И. К. по т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд /първото разглеждане на делото в първоинстанционния съд/, поради обезсилване на решението по това дело и присъждане на разноски за първоинстанционното производство с решението по т.д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд – при второто разглеждане на делото от друг състав на първоинстанционния съд. Според изложеното в жалбата съдът не е отчел, че съгласно чл. 2, ал. 4 от Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнагражденията за процесуално представителство се дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане. Според жалбоподателя искането за присъждане на разноски в производството по т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд е направено своевременно и затова съдебният състав на Старозагорски окръжен съд, на който е върнато делото за ново разглеждане, е следвало да присъди разноски в размер на 9420 лв. с вкл. ДДС за представителство на И. К. по т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд. Иска се отмяна на обжалваното въззивно определение и по същество: - да бъде изменено решение № 353 от 06. 12. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Стара Загора по т.д. № 307 по описа на съда за 2022 г. в частта за разноските, чрез осъждането на ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на адв. П. Х. К. разноски на основание чл. 38 ЗА за осъществено безплатно адвокатско представителство по делото в размер общо на 10740 лв. с ДДС, от които 6540 лв. с ДДС – възнаграждение за представителство на И. Д. К.; 2100 лв. с ДДС – възнаграждение за представителство на М. К. К. и 2100 лв. с ДДС за представителство на Д. К. К.; - да бъде допълнено същото решение в частта за разноските, чрез осъждане на ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на адв. П. Х. К. разноски на основание чл. 38 ЗА за осъществено безплатно адвокатско представителство по делото в размер общо 18840 лв. с ДДС, от които 9420 лв. с ДДС - възнаграждение за процесуално представителство по делото на И. Д. К. в качеството ѝ на правоприемник на К. К. К. в производството по т.д. № 172 по описа за 2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, и 9420 лв. с ДДС - възнаграждение за процесуално представителство по делото на И. Д. К. в качеството ѝ на правоприемник на К. К. К. в производството по т.д. № 160 по описа за 2022 г. на Апелативен съд – Пловдив. В изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, и обуславят приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1/ „В хипотезата на присъждане на разноски за осъществено безплатно процесуално представителство по смисъла на чл. 38 ЗА, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение от съда, коя е приложимата редакция на Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - тази, която е била в сила към момента на сключване на договора за правна помощ и процесуално представителство или действащата редакция към момента на приключване на устните състезания по делото и постановяване на съдебния акт?“ 2/ „В хипотезата на обезсилване на първоинстанционно решение от въззивната инстанция и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на същия съд следва ли със съдебния акт при новото разглеждане на делото съдът да се произнесе и по въпроса за разноските в производството, постановеното по което решение е обезсилено, съобразно изхода на спора? Следва ли в посочения случай съдът да се съобрази с разпоредбата на чл. 2, ал. 4 от Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която възнагражденията за процесуално представителство се дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане?“ В писмен отговор насрещната страна ЗД „БУЛ ИНС“ АД, [населено място] оспорва частната касационна жалба като неоснователна, претендира разноски. Подаден е отговор и от третото лице - помагач Б. С. С., [населено място], който също оспорва частната касационна жалба по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК, поради което е допустима. За да отхвърли частната жалба срещу първоинстанционното определение, с което молбата на адв. К. за изменение и допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските е оставена без уважение, като неоснователна, въззивният състав е приел, че: С първоинстанционното решение № 353/06. 12. 2022 г., постановено по т.д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд /второ разглеждане на делото от първоинстанционния съд, след частично обезсилване на първоначално постановеното първоинстанционно решение/, ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъдено да заплати на И. К., в качеството й на правоприемник на К. К., обезщетение в размер 60000 лв., което представлява 2/3 от обезщетението от 90000 лв., представляващо разликата между присъдените с влязлото в сила първоинстанционно решение № 260356/10. 12. 2021 г. постановено по т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд 90000 лв., и претендирания размер от 180000 лв. за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. К. - син на К. К., настъпила при ПТП на 01. 01. 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22. 04. 2019 г. до окончателното изплащане. Със същото решение ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъдено да заплати на М. К., в качеството ѝ на правоприемник на К. К., обезщетение в размер на 15000 лв., което представлява 1/6 от обезщетението от 90000 лв., представляващо разликата между присъдените с влязлото в сила първоинстанционно решение № 260356/10. 12. 2021 г., постановено по т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд 90000 лв., и справедливия размер от 180000 лв., за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. К. - син на К. К., настъпила при ПТП на 01. 01. 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22. 04. 2019 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на Д. К., в качеството му на правоприемник на К. К., обезщетение в размер на 15000 лв., което представлява 1/6 от обезщетението от 90000 лв., представляващо разликата между присъдените с влязлото в сила първоинстанционно решение № 260356/10. 12. 2021 г., постановено по т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд 90000 лв., и справедливия размер от 180000 лв., за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. К. - син на К. К., настъпила при ПТП на 01. 01. 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22. 04. 2019 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ на ищците в общ размер на 5148 лв. с ДДС. Разноските са определени от първоинстанционния съд по съразмерност - съобразно уважената и отхвърлена част от исковете, като според мотивите на въззивния съд към обжалваното му по касационен ред определение, не е налице допусната грешка при пресмятането им. По отношение на приложимата редакция на Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /след изменението на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от същата - ДВ, бр.88/04. 11. 2022 г./, въззивният съд излага следните доводи: договорът за правна защита и съдействие и пълномощното, въз основа на което адвокат П. К. осъществява процесуално представителство на И. К., е представен още при разглеждане на т.д. № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд и е с дата 13. 06. 2020 г., а тези, сключени с М. К. и Д. К., са с дата 26. 04. 2022 г., поради което се касае за представителство и правна защита, уговорени и осъществени преди влизане на измененията в Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ДВ, бр. 88/04. 11. 2022 г./. Според Пловдивски апелативен съд е без значение датата на откритото съдебно заседание, в което е приключило производството пред въззивния съд. С оглед на това въззивният съд не е намерил основание за изменение на определеното адвокатско възнаграждение на адвокат К., поради което и е заключил, че правилно молбата на адвокат К., като пълномощник на И. К., М. К. и Д. К., с която се иска изменение на решение № 353/06.12.2022г. постановено по т. д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските, е оставена без уважение от първоинстанционния съд. В обжалваното си по касационен ред определение въззивният съд е намерил и че същите мотиви са приложими по отношение на размера на определеното от съда възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА на адвокат К. за осъщественото от него процесуално представителство по в.т.д. № 160/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, което възлиза на 2796 лева, определено по реда на Наредба № 1/09. 04. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения преди изменението ѝ /ДВ, бр. 88/04. 11. 2022 г./. По-натам въззивният съд е изложил, че с решение № 250/20. 05. 2022 г. постановено по в.т.д. № 160/2022 г. на Пловдивски апелативен съд е обезсилено решение № 260356/15. 11. 2021 г., постановено по т. дело № 172/2020 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която е осъдено ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на И. К., в качеството й на правоприемник на К. К., сумата от 90000 лв. /разликата между 90000 лв., присъдени с влязлото в сила първоинстанционното решение, и 180000 лв./, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. К., син на К. К., настъпила при ПТП на 01. 01. 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22. 04. 2019 г. до окончателното изплащане, и е върнато делото на Старозагорски окръжен съд за ново разглеждане в тази му част след конституиране на основание чл. 227 от ГПК, като страни по делото, на всички правоприемници на К. К.. В обжалваното си определение въззивният съд посочва разпоредбата на чл. 81 ГПК, съгласно която съдът е длъжен да се произнесе по исканията за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Според него поради обезсилването на недопустимото първоинстанционно решение и връщане на делото за разглеждане на предявения иск от нов състав на първоинстанционния съд, правният спор не е приключил с краен акт, който да го разреши, като по самия иск се е произнесъл първоинстанционният съд с решение № 353/06. 12. 2022 г., постановено по т. д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд. С това решение съдът е присъдил адвокатско възнаграждение на адвокат К. за оказаната безплатна адвокатска помощ на И. К., в качеството ѝ на правоприемник на К. К., на основание чл. 81 ГПК, като според апелативния съд то е определено правилно, съобразно уважената част от претенцията, а не съобразно заявения й размер. С оглед на гореизложеното Пловдивски апелативен съд е счел, че жалбата против определението, с което е оставено без уважение искането за допълване на решение № 353/06. 12. 2022 г. постановено по т. д. № 307/2022 г. на Старозагорски окръжен съд, в частта за разноските, е неоснователна. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно определение. По първия, поставен от частния жалбоподател въпрос е налице практика на ВКС, която настоящият касационен състав споделя, и която е обективирана примерно, но не само, в определение № 1150 от 17.05.2023 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1612/2023 г., III г. о., ГК, цитираните в него определение № 465 от 15. 10. 2015 г. по ч.гр.д. № 4206/2015 г., I г.о., определение № 178 от 20. 05. 2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г., IV г.о., определение № 118 от 17. 03. 2022 г. по ч.т.д. № 390/2022 г., II т. о. и др., определение № 692/25. 09. 2023 г. по т.д. № 1099/2023 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., определение № 50207/11. 10. 2023 г. по т.д. № 1940/2022 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 696/26. 09. 2023 г. по ч.т.д. № 1169/2023 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., определение № 230/24. 06. 2020 г. по ч.т.д. № 660/2020 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., определение № 50199/20. 09. 2023 г. по гр.д. № 2204/2022 г. по описа на ВКС, ГК, Трето г.о. и други. Съобразно разрешенията, дадени в посочените съдебни актове, адвокатското възнаграждение се определя според действащия нормативен акт към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. Наличието на посочената практика и липсата, според състава на необходимост от промяната ѝ, като създадена поради неточно тълкуване, или от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия по смисъла на т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г., изключва допускането на касационно обжалване по този въпрос, на заявеното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато и по втория въпрос на жалбоподателя. Същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като несъответен на действителните обстоятелства по делото. Видно от кореспондиращите на този въпрос оплаквания в частната касационна жалба, от мотивите на обжалваното въззивно определение и от извършените от въззивния и от първоинстанционния съд по делото действия, включително произнасянето по въпросите, с разрешаването на които съдилищата са били сезирани, именно първоинстанционният съд /както това предпоставя въпроса, но противно на обосноваващите го оплаквания в жалбата/, всъщност се е произнесъл по отговорността за разноски при първото разглеждане на делото от първата инстанция, и то – отново и именно съобразно изхода на спора /каквото и въпросът предпоставя/. При това претенцията на адв. К. за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на И. К. при първото разглеждане на делото в първата инстанция е отхвърлена от съда не поради приемане, противно на разпоредбата ал. 4 (Нова - ДВ, бр. 84 от 2016 г.) от чл. 2 на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима в случая, че възнагражденията за процесуално представителство не се дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане, а с оглед конкретния изход на делото – и само върху уважената част от иска /каквато с оглед изхода на делото във въззивната инстанция - обезсилването на постановеното при първото разглеждане на делото в първата инстанция решение по претенцията на И. К. в качеството й на правоприемник на К. К., а не в нейно лично качество, няма уважена/, и това е действителната воля на съда, видна от мотивите към определението му. Тази именно причина за конкретния изход на делото по частната жалба на адв. К. и във въззивната инстанция – дължимост на адвокатско възнаграждение за осъществена правна помощ на И. К. в качеството й на правоприемник на К. К., само съобразно уважената част от претенцията й, при първото разглеждане на делото в първата инстанция, е видна и от мотивите на обжалваното в настоящото производство въззивно определение /в края/, поради което и по начинът, по който е поставен вторият въпрос на касатора, отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК /т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, за да съставлява въпросът годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение