Определение № 50064 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2838/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба (наименована частна жалба), подадена от ищеца Й. П. М., чрез пълномощника адв. Д. И., против решение № 260088 от 18.11.2021г., постановено по въззивно гр.дело № 2214/2019г. на Варненския окръжен съд. С атакуваното решение е прекратено, като недопустимо, производството по предявения от Й. М. против Т. Д. Л. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата 20 000 лева-изтеглени парични средства от банковата сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г., с които ответницата неоснователно се е обогатила. В жалбата се поддържат оплаквания и се излагат доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск и евентуално – за неговата неправилност, поради допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК-вероятна недопустимост на решението. Формулирани са правни въпроси относно вида на акта, с който съдът прекратява производството поради недопустимост на предявения иск; за задължението на съда да съобрази изложените в исковата молба и в уточнителната такива фактически твърдения, на които се основава предявения иск и да го разгледа на предявеното основание; за субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба Т. Л., чрез пълномощника адв. Х. Х., в отговора на жалбата излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Първоинстанционният РС-Варна е бил сезиран с искова молба от Й. М., с която против Т. Л. е предявен иск с правно основание чл.284, ал.2 от ЗЗД за осъждане на ответницата да плати на ищеца сумата 20 000 лева, представляваща част от претенция в общ размер 86 971,50 лева-сбор от изтеглени от ответницата в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г. парични средства от банковата сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД, в изпълнение на договор за поръчка от 17.03.2016г. В условията на евентуалност са предявени и следните искове: по чл. 55 ал.1 пр.3 от ЗЗД - за присъждане на 20 000 лева като получени на отпаднало основание; по чл. 45 ЗЗД-за присъждане на 20 000 лева като обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на неправомерни действия на ответника, в качеството му на упълномощено лице и иск по чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата 20 000 лева - изтеглена от банкова сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД, в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г., с която сума ответницата неоснователно се е обогатила. Инстанциите по същество са уважили иска по чл. 284, ал.2 ЗЗД и са осъдили ответницата да плати на ищеца сумата 20 000 лева, представляваща част от претенция в общ размер 86 971,50 лева, изтеглени от Л. от банкова сметка на ищеца парични средства в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г. С решение № 63/22.04.2021г. по гр.дело № 2380/2020г. на ІІІ ГО на ВКС е отменено решение №248/25.02.2020г. по в. гр. дело № 2214/2019г. на ОС-Варна потвърждаващо решение № 4153/ 10.10.2019г. по гр. дело № 16346/2018г. на РС-Варна и ВКС е отхвърлил предявеният от Й. М. против Т. Л. иск по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. Съставът на ВКС е върнал делото на въззивния съд за разглеждане на предявените от Й. М. срещу ответницата Л. евентуални искове. При новото разглеждане на делото, ОС-Варна, на основание чл.232 от ГПК, е прекратил производството в частта по предявените от Й. М. искове по чл. 55 ал.1 пр.3 от ЗЗД и по чл. 45 от ЗЗД. Приел е, че предмет на разглеждане е предявеният при условията на евентуалност иск на М. по чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответницата да му плати сумата 20 000 лева, като изтеглена от банковата му сметка в „Уникредит Булбанк“ АД в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г., с която ответницата неоснователно се е обогатила. Посочил е, че в изпълнение на указанията на съда за обосноваване на правния интерес от завеждане на евентуалния иск по чл.59 ЗЗД ищецът е уточнил, че в резултат от извършените от ответницата плащания от името на ищеца по договора за изработка от 02.11.2016г. се е стигнало до разместване на имуществени блага - Л. се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, тъй като плащайки по договора за строителство със средства на М. и от негово име, тя е получила имотна облага, тъй като е придобила правото на собственост върху построеното в неин собствен имот със средства на ищеца. Въззивният съд е приел за установено, че страните по спора са били обвързани от мандатно правоотношение; че по силата на даденото от ищеца нотариално заверено пълномощно с рег. № 9632/12.07.2016г. на нотариуса Р.К. в процесния период-от 17.03.2016г. до 07.11. 2016г., ответницата е упражнила правата по пълномощното, като е изтеглила от банковите сметки на упълномощителя претендираната сума 20 000 лева, с които се е разплатила по договор за изработка от 02.11.2016г., сключен между ищеца-възложител, представляван от ответницата и трето за спора лице-изпълнител. По силата на този договор възложителят е възложил, а изпълнителят е приел да извърши строителство на къща в имот в [населено място], обл.В., срещу възнаграждение. Плащането на същото е уговорено и реализирано на етапи и е извършвано от ищеца и от ответницата, като за изцяло изплатените по договора суми са направени и съответни отразявания в него от изпълнителя. Въззивният съд е съобразил, че с решението № 63/22.04.2021г. по гр.дело № 2380/2020г. на ІІІ ГО на ВКС главният иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД е отхвърлен, като неоснователен. В тази връзка е посочил, че доколкото вземането, възникващо на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД, предполага наличието на разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт, предявеният в условията на евентуалност - да бъде разгледан в случай, че съдът намери, че не е налице мандатно правоотношение по силата на договор за поръчка между страните - иск за неоснователно обогатяване се явява недопустим и е прекратил производството по делото. При извършване на дължимата служебна проверка (съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) този състав на Четвърто ГО на ВКС, намира, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, което да налага допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Действително в случая, въззивният съд се е произнесъл с решение, с което е прекратил производството, поради недопустимост на предявения иск. Подобно произнасяне с решение, без да бъде разгледан спора по същество, не прави акта на съда недопустим, но същият има характер на определение. ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, който поставя касатора, уточнен от ВКС (в изпълнение на правомощията му съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК) въз основа на доводите в изложението за допускане на касационно обжалване с оглед конкретния правен спор, а именно: за задължението на съда да се произнесе по иска, като съобрази изложените факти и твърдения, на които ищецът основава своето право и от заявеното в петитума искане за защита. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер 400 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО