Определение № 64 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2118/2021 г.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. Г. срещу решение № 613 /25.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1742 /2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Девненския районен съд, с което са отхвърлени искове по чл. 439, ал. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД на жалбоподателя срещу З. И. Й. за приемане за установено, че А. Г. не дължи на З. Й. сумата 7 419 лева по влязла в сила присъда поради погасяване на вземането чрез извършено прихващане с вземане на „Б. Б.“ Е. към „И.“ Е. и не дължи сумата 91.41 лева лихва върху главницата за периода от 21.05.2019 г. до 04.07.2019 г. Ответникът З. И. Й. оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Сумата 7 419 лева е присъдена по граждански иск в наказателно производство като обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законна лихва от 20.09.2010 г., дължими от А. Б. Г. на ощетеното лице „И.“ Е.. Ищецът А. Г., който е длъжник по изпълнително дело № 782 /2019 г., е упражнил правото си на защита с иск по чл.439 ГПК за установяване в отношенията си с кредитора „И.“ Е., че част от вземането в размер на присъдената главница и лихва, е недължимо. Пасивно легитимиран е конституираният взискател З. Й. – частен правоприемник по силата на договор за цесия с кредитора „И.“ Е.. Възражение за прихващане е направено от кредитора „Б. Б.“ Е. към длъжника „И.“ Е. – страни в производството по изп.д. № 219 /2015 г. Необосновано се твърди, че едностранно отправеното изявление за прихващане с насрещно задължение на „И.“ Е. към „Б. Б.“ Е. – предмет на друго изпълнително дело, на основание чл. 104, ал. 1 вр. чл. 103, ал. 1 ЗЗД погасява задължение на длъжника А. Г. към „И.“ Е.. Липсва задължителното условия за възникване на компенсацията – насрещни задължения на два правни субекта, като всеки от тях е кредитор по едното от тях и длъжник по другото. Т.е. когато две лица си дължат взаимно според разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД и страните по двете правоотношения са идентични. По правило правото на компенсация принадлежи на титуляра на съответното вземане и не може да се упражнява от трето лице. Предпоставките за компенсация не са налице. „Б. Б.“ Е. не е длъжник на „И.“ Е.. Двете дружества не са страни в правоотношения, от които произтичат насрещни задължения по смисъла на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, поради което компенсация с чужд дълг не може да се извърши. Изявлението за прихващане на „Б. Б.“ Е. към длъжника „И.“ Е., е за част от главница по изп. дело № 219 /2015 г. срещу присъдена на „И.“ Е. и дължима от А. Г. по изп. дело № 782 /2019 г. Поради различията в правните субекти и правоотношенията, от които възникват претендираните вземания, изявлението не може да породи компенсационните последици – погасяване на две насрещни задължения до размер на по-малкото от тях. Въззивният съд е приел, че вземането за лихви е установено със съдебен акт – присъда (че спорът за изтеклите лихви е разрешен с влязла в сила присъда). На основание чл. 439, ал. 2 ГПК влязлата в сила присъда по гражданския иск преклудира за ищеца възможността за оспорване на вземането въз основа на факти и обстоятелства, които са могли да бъдат заявени в производството, в което е издадено изпълнителното основание (присъдата). Предпоставка за допустимостта на това производство (по иска по чл.439 ГПК) са факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, въз основа на които длъжникът може да оспори изпълняемото право, които не са преклудирани от силата на пресъдено нещо на постановеното по гражданския иск решение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Дали едно и също вземане може да бъде предмет на компенсация, дори когато по отношение на него страните са повече от две. Допустима ли е компенсация за едно и също вземане със страна, различна от първоначалните страни по вземането, вследствие на проведено наказателно производство. Пита се дали един субект може да извърши прихващане, без да има задължение към своя длъжник, дали може да се извърши компенсация с чужд дълг. Въпросите се свеждат до въпроса: дали може да се извърши прихващане, без да са налице установените в закона предпоставки за това (установени с разпоредбата на чл. 103 ЗЗД). Въпросът не е обуславящ, обуславящ е въпросът са осъществени установените в закона предпоставки за извършване на прихващане, на което въззивният съд, в съответствие със закона и установената практика, е отговорил отрицателно, като (както беше посочено), е приел, че задължителните условия за възникване на компенсацията е наличието на насрещни парични задължения на два правни субекта, като всеки от тях е кредитор по едното от тях и длъжник по другото. Във връзка с твърдение за очевидна неправилност жалбоподателят извежда въпроса: задължена ли е страната в наказателния процес да прави възражение за изтекла давност за лихви върху претенция по граждански иск, преди съдът да постанови окончателен съдебен акт в наказателния процес? Въпросът не е обуславящ по две причини. Първо: той се отнася до частта от въззивното решение, която има характер на определение, с което е оставена без уважение частна жалба на А. Г. срещу част от първоинстанционното решение с характер на прекратително определение. Срещу тази част от въззивното решение е образувано частно производство по ч. гр.д. № 2117 /2018 г. на ВКС, IV г.о., разпределено на настоящия състав, по което е постановено определение № 633 /30.07.2021 г., с което тази част от въззивното решение, имаща характер на определение, не е допусната до касационно обжалване. Това определение е окончателно. С постановяването му тази част от въззивното решение е влязла в сила. Второ: по съображенията, изложени в посоченото определение по ч. гр.д. № 2117 /2018 г. на ВКС, IV г.о.: Обуславящият въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е за допустимостта на иска по чл. 439 ГПК или за преклузията на основанията на този иск (по приложението на чл. 439, ал. 2 ГПК) - дали искът за недължимостта на вземането поради погасяването му по давност, може да бъде основан на факти, настъпили преди приключването на съдебното дирене в производството (в случая в наказателното производство, в което е разгледан гражданският иск за изтекли лихви), по което е издадено изпълнителното основание. В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо преклудира както предявените и отхвърлени, така и непредявените до приключване на съдебното дирене възражения на ответника и че защитата на длъжника по иска с правно основание чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в съдебното производство, по което е издадено изпълнителното основание. Или: въззивният съд не е приел, че ищецът е бил задължен да направи възражение за изтекла давност за лихви върху претенция по граждански иск в наказателния процес, а е констатирал, че не е направил такова, поради което е приел, че е настъпила преклузия на фактите, настъпили до приключване на съдебното дирене. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати 900 лева на ответника по жалбата, представляващи възнаграждение за процесуално представителство от адвокат, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие. Воден от изложеното, съдът