Определение № 331 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4623/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Л. Н. чрез неговия пълномощник адв. И. М. против въззивно решение № 19 от 05.07.2021 г. по в.гр.д. № 243/2021 г. на Апелативен съд–Пловдив. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е нищожно или е недопустимо като постановено по недопустим иск, тъй като е налице друго висящо дело по иск за обезщетение за неимуществени вреди, предявен против застрахователя, по което ищецът ще получи дължимото му обезщетение, или ще го получи в производство по несъстоятелност на същия застраховател. На следващо място са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят сочи, че присъденият размер на обезщетението е неоснователно завишен и не съответства на претърпените от ищеца болки и страдания, а също и че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпване на вредите, тъй като управляваното от него МПС е било без обозначаващи светлини, което е направило невъзможно своевременното му възприемане на пътя. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 ГПК за проверка на неговата валидност и допустимост, както и поради очевидна неправилност. Ответникът по касация Д. В. Г. не е взел становище по касационната жалба и основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260537 от 14.12.2020 г. по гр.д. № 2612/2019 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която предявеният от Д. Г. В. против Л. Л. Н. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 55 000 лв. до 75 000 лв., и в тази част е постановено друго по същество на спора, с което Л. Н. е осъден да заплати на Д. В. допълнително обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 09.10.2016 г., в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2016 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 09.10.2016 г. ответникът Л. Н. при управление на моторно превозно средство, в нарушение правилата за движение- чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2. 26 на хиляда и без да има необходимата правоспособност, виновно е причинил на ищеца Д. В. няколко средни телесни повреди, изразяващи се в счупване на телата на втори и седми шийни прешлени, както и на израстъците на седми шиен прешлен, с разкъсване на междупрешленни дискове и на ниво между пети и шести шийни и на шести и седми шийни прешлени, с наличие на херния на диска между пети и шести шийни прешлени, довело до трайно затрудняване на движенията на врата; счупване на лявата малка пищялна кост, довело до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник; счупване на дъгата на дясната ябълчена кост, довело до счупване на челюст, за което е осъден с влязла в сила присъда. След обсъждане на заключението на назначената по делото съдебно-медицинска експертиза е приел, че в резултат на неправомерното поведение на ответника на ищеца са били причинени и множество леки телесни повреди-контузия на главата, шията и гръдния кош, контузия на лява китка и лява глезенна става, счупване на носните кости, счупване на 3-то и 4-то леви ребра, линеарно счупване на череп, както и охлузвания по глезените и дланите. Ищецът е претъпял две оперативни интервенции. Непосредствено след ПТП е изпитвал от умерени до значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали в процеса на лечение. Към момента на изготвяне на експертизата ищецът е напълно възстановен от получените травматични увреждания, но са налице ограничени движения в областта на шията, които ще останат завинаги. Причинените травматични увреждания и свързаните с тях болки, страдания и неудобства са дали негативно отражение на общото му физическо и емоционално състояние, довели са до влошаване здравословното му състояние за продължителен период от време. Лечението на ищеца е проведено в болнично заведение и в домашна обстановка. През възстановителния период той се е нуждаел от грижите на близките си, променил се е начинът му на живот, от активен и деен човек се е превърнал в изнемощял и потиснат. Във връзка с определяне на размера на дължимото обезщетение съдът е преценил като правно-релевантни, обосноваващи завишаване размера на присъденото от първата инстанция обезщетение следните обстоятелства: броят и характерът на уврежданията на ищеца-пет средни телесни повреди, както и множество леки телесни повреди; претърпените две оперативни интервенции, първата от които непосредствено след инцидента, на 12.10.2016 г., при която са извършени задна шийна стабилизация, предна шийна декомпресия на коренчета на ниво С 5/6, както и фиксиране на телата на прешлените С2 и С7 с шийни изкуствени дискове, а втората-на 11.11.2016 г. за наместване на фиксация на дясната ябълчна кост; характерът и интензитетът на претърпените болки и страдания, които са били умерени до силни в началото и постепенно в процеса на лечението са затихвали до пълното им изчезване след приключване на лечението; двукратният болничен престой от 09. 10-26.10.2016 г. /15 дни/ и от 31. 10.-03.11.2016 г. /3 дни/; невъзможността на ищеца да се самообслужва и необходимостта от чужда помощ в продължение на не по-малко от 2-3 месеца след инцидента; цялостното негативно отражение върху общото му физическо и психо-емоционално състояние и начина му на живот; ограниченията на движенията в областта на шията, настъпили в резултат от шийната стабилизация, които ще останат завинаги; напредналата възраст на ищеца. Съобразил е и това, че извън останалите трайни ограничения на движенията в областта на шията, ищецът се е възстановил напълно. При отчитане на тези обстоятелства и на обществено-икономическите условия на живот към 2017 г., е приел, че сума в размер на 75 000 лв. се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за репариране на всички настъпили до този момент неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с инцидента. Обсъдено е и възражението на ответника за съпричиняване на вредите, обосновано с твърдение, че ищецът е бил неправоспособен водач, който в нарушение на чл. 156 ЗДвП управлявал мотокултиватор с ремарке; че при управлението му не е спазил правилата за движение по пътищата, като не се движил възможно най-близо до дясната граница на платното за движение; че мотокултиваторът не бил оборудван с техническо устройство, даващо жълта мигаща или проблясваща светлина, нямал светлоотразителни устройства или части, които обстоятелства, съчетани с движение в тъмната част на денонощието, са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Това възражение е намерил за неоснователно, като е приел, че не е установено липсата на правоспособност на ищеца за управление на процесния мотокултиватор да е обусловила по някакъв начин настъпването на вредите, както и че не е доказано мотокултиваторът да не се е движил възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, или че не е бил обозначен с необходимите светлоотразителни устройства. Затова въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 51, ал.2 ЗЗД за намаляване на определеното обезщетение. Тезата за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение жалбоподателят извежда от обстоятелството, че е налице висящо дело, образувано по иск на Д. В. против застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на лекия автомобил, управляват от ответника, за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, което е спряно до приключване на производството по несъстоятелност на застрахователното дружество, като счита, че при уважаване на този иск или в производството по несъстоятелност ищецът ще получи още веднъж обезщетение за същите неимуществени вреди, което е недопустимо. Въпросът за съотношението между иска по чл. 45 ЗЗД против прекия причинител на вредата /делинквента/ и прекия иск против застрахователя /чл. 432, ал.1 КЗ, чл. 226, ал.1 КЗ- отм./ е изяснен в поредица актове на ВКС със задължителен характер-ППВС № 7/77 г., ТР № 2 от 06.06.2012 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, ТР № 1 от 30.01.2017 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях е прието, че основанията за отговорност на застрахователя и на прекия причинител на вредата са различни. Независимо, че деликтното право и прякото право принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, от различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се, и се погасяват в един и същи момент. Затова с упражняване на деликтното право от увредения не се погасява прякото му право срещу застрахователя и обратното, като изборът на предпочетен ответник е въпрос на преценка на увреденото лице. Доколкото вредата се смята за обезщетена не когато е установена с влязло в сила решение, то всяко едно от тези права следва да се счита за погасено само след окончателно удовлетворяване на увреденото лице, което настъпва с реалното плащане пълния размер на тази вреда, съответно плащане до размера на застрахователната сума, ограничаваща договорната отговорност на застрахователя в хипотезата на предявен пряк иск, но не и с уважаването на който и да е от двата иска-по чл. 45 ЗЗД или прекия иск по чл. чл. 432, ал.1 КЗ. Само когато застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата, защото задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск е еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател. С оглед цитираната практика, наличието на висящо производство по иск по чл. 432, ал.1 КЗ, предявен от ищеца против застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност” не сочи на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, постановено по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД против ответника като пряк причинител на увреждането. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. По смисъла на чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Както е пояснено в ППВС № 4/23.12.1968 г., понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените физически и морални страдания, техните степен и интензитет, прогнозите за в бъдеще и други. Съдът е съобразил решението си с тези постановки на практиката, като е изложил в мотивите си релевантните фактически обстоятелства и е мотивирал присъденото обезщетение съобразно принципа за справедливост с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което решението не е очевидно неправилно. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът