Определение № 229 от 20.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1035/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. Х., чрез баща си и законен представител С. Х. Х. и на Д. С. Х., лично и със съгласието на баща си С. Х. Х. срещу решение №260086 от 24.11.2020 г. по в.т.д.№558/2020 г. на АС Пловдив, в поправената с решение №260065 от 22.03.2021 г. за поправка на очевидна фактическа грешка негова част /с характер на определение/, с която след частична отмяна на определение №572 от 05.06.2020 г. по т.д.№46/2019 г. на ОС Кърджали, постановено по реда на чл.248 от ГПК, Д. С. Х. и Д. С. Х. са осъдени да заплатят на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД сумата от 3819.10 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с т.1 от ТР №6/2012 г. по т.д.№6/2012 г. на ОСГТК на ВКС: Дължат ли се на страната разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, когато не е доказано по категоричен начин заплащането на такова. Ответникът по частната касационна жалба навежда доводи за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе, въззивният съд, анализирайки платежно нареждане от 04.09.2019 г., отбелязаното в него основание за плащане и приложените контролни листове, е достигнал до извод, че уговореното в договор за правна защита и съдействие от 10.07.2019 г. адвокатско възнаграждение е било заплатено от „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, поради което тези разноски следва да бъдат присъдени съобразно уважената част от исковете. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С поставения от частните касатори въпрос, израз на поддържаната от тях, но невъзприета от въззивния съд теза /за недоказаност на заплащане от ответника на уговореното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция/, всъщност се оспорва правилността на направените от съда изводи, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди да е налична/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на частните касационни жалби. С оглед изложеното и тъй като в случая частните касатори не са формулирали друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба, настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,