Определение № 3451 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3681/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото З. Я. Г. и Е. М. Г. (малолетен, действащ чрез майка си – първата ищца), подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. П. К. срещу решение № 191/19.05.2023 г., постановено по възз. търг. дело № 163/2023 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 260216/19.10.2022 г. по търг. дело № 75/2021 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), предявените от жалбоподателите срещу ЗЕАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ осъдителни искове с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетения за вреди, претърпени вследствие смъртта на М. Г. Г., починал на 17.11.2019 г. в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП), осъществило се на 12.11.2019 г. на железопътен прелез на км 8+830 в междугарието К.-А., причинено от И. Г. Г. при управление на л.а. „опел астра“ с рег. [рег.номер на МПС], са отхвърлени, както следва: искът на З. Г. за обезщетение на неимуществени вреди – за разликата над присъдената сума 100 000 лв. до сумата 160 000 лв., искът на Е. Г. за обезщетение на неимуществени вреди – за разликата над присъдената сума 150 000 лв. до сумата 180 000 лв. и искът на Е. Г. за обезщетение на имуществени вреди, изразяващи се в лишаване на малолетния ищец от издръжка от баща му – за разликата над присъдената сума 848.86 лв. до пълния му предявен размер от 43 200 лв., ведно със законните лихви върху тези разлики, считано от 20.10.2020 г. до окончателното им плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост при определяне размерите на застрахователните обезщетения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите-ищци, което е инкорпорирано в касационната им жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) дължи ли се обезщетение за компенсиране на имуществени вреди, представляващи лишаване от издръжка на малолетно дете, при безспорно доказани грижи и издръжка за семейството от страна на загиналия и желано, очаквано дете, и как следва да се определи размерът на издръжката – следва ли да се имат предвид и официалните статистически данни за необходимите средства за издръжка на едно лице и фактът, че необходимите за издръжка средства постоянно нарастват; 2) при доказателства за трудова заетост на загиналия и реализиране на доходи от непостоянна трудова заетост, може ли да се обоснове правилен извод за постоянно предстояща безработица или е правилно да се отчете факта на действително реализирани доходи; следва ли да се отчете доказаният факт на трудова заетост и реализиране на доходи, с които семейството реално се е издържало; 3) допустимо ли е да се доказват непостоянни доходи със свидетелски показания, и при установени безспорно доходи от сезонна работа, може ли да се обоснове правилен извод за постоянно предстояща безработица; 4) как се определя липсваща от родител издръжка и как следва да се отчитат постоянно нарастващите средства, необходими за издръжка; 5) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 6) длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата, и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; 7) длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика; 8) длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства за правилното приложение на чл. 52 от ЗЗД и пълното им игнориране следва ли да обоснове предпоставки за проверка от касационната инстанция за правилното приложение на принципа за справедливост; 9) длъжен ли е съдът да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, и достатъчно ли и формално сочене, че загубата винаги е травма за близките, без обсъждане на конкретните за съответния случай факти, при което очевидно липсва позоваване на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи; 10) за да се гарантира правилното приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/23.12.1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи обстоятелства, като ги прецени в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 11) при присъждане на обезщетение на малолетно/непълнолетно дете в крехка и ранима възраст, следва ли да се отчете, че то търпи морални вреди в по-висока степен поради лишаване завинаги от грижите, вниманието и радостта, които родителят може да му даде като необходима морална подкрепа в живота; 12) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение; 13) релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната, и тези към 2018 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това; 14) общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2020 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди; и 15) нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер (в случая 40-50% по-нисък) от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия, освен ако към средата на 2018 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че с обжалваното въззивно решение тези правни въпроси (с изключение на четвъртия) били разрешени в противоречие с практиката, включително задължителната такава на ВС и ВКС. По отношение на четвъртия правен въпрос касаторите считат, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с което навеждат допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излагат съображения в тази насока. Касаторите сочат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържат, че въззивното решение било очевидно неправилно в частта „за дължимата издръжка на малолетното дете“, което било видно от самото решение.

Ответникът ЗЕАД „Булстрад Виена иншурънс груп“, в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник юрк. А. П., излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

Другата насрещна страна по делото – третото лице – помагач на ответника – Държавно предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ не е подало отговор на касационната жалба.

За да постанови въззивното решение, апелативният съд е приел за безспорни по делото следните обстоятелства: С присъда от 18.05.2020 г. К. К. М. е признат за виновен в това, че на 12.11.2019 г., около 6.60 ч., като работник по траспорта (прелезопазач на железопътен прелез на км 8+830 в междугарието К.-А.) нарушил правилата за експлоатация на съоръженията (железопътните прелези) и по непредпазливост, в условията на независимо съпричиняване с И. Г. Г., причинил смъртта на М. Г. Г.. Гражданската отговорност на И. Г. е била застрахована към датата на ПТП при ответното дружество. Ищците са съпруга и син на починалия вследствие процесното ПТП М. Г..

Въззивният съд е приел, че спорните между страните факти и обстоятелства, очертани с въззивната жалба на ищците, се свеждат до тези относно определяне дължимия размер на процесните застрахователни обезщетения за неимуществени и имуществени вреди.

Приел е, че относно спорните въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, от значение са събраните гласни доказателства по делото, които е кредитирал в тази част, а именно: От показанията на свидетелката Фиданка Л. е приел за установено, че ищцата З. Г. и М. Г. са се запознали през 2017 г., а през 2019 г. направили сватба и създали хубаво и щастливо семейство. Младите имали мечти и с нетърпение очаквали да имат дете – момченце, и след като З. забременяла, М. бил много щастлив – целувал корема `и, говорел на бебето, вълнувал се за стаята, в която ще бъде отглеждано то. Смъртта на М. се отразила зле на ищцата, която била щастлива и усмихната, а след загубата на съпруга си, се затворила в себе си, депресирала се, почувствала се лишена от морална и материална подкрепа и се върнала при родителите си, където с тяхна помощ отглежда детето си. В аналогичен смисъл са и показанията на свидетеля Г. Г., въз основа на които съдът е приел за установено също, че през 2019 г. З. и М. създали прекрасно семейство, а когато М. разбрал, че съпругата му е бременна, бил много щастлив, започнал да прави планове за обзавеждане на детска стая и дори искал да почерпи. В първите дни след инцидента ищцата е била неадекватна, не можела да повярва, била зле „като всяка жена“. Понастоящем (към датата на разпита) ищцата е различна – не е усмихната, мудна е и лесно „се панира“. Въз основа на съвкупната преценка на така обсъдените гласни доказателства, въззивният съд е приел за установени описаните в исковата молба болки и страдания, силен емоционален стрес и душевни мъки, както и причинната връзка между тях и процесното ПТП, а също и че в резултат на противоправното деяние, извършено от И. Г., и настъпилата вследствие същото смърт на М. Г., ищцата търпи болки и страдания с висок интензитет, с постоянен и нестихващ характер. При съобразяване на факта, че малолетният ищец е бил заченат към датата на деликта и роден жизненоспособен, с баща М. Г., съдът е приел, че детето има право на обещетение за претърпените от него вреди от загубата на родителя си – налице е фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на причинителя им.

На следващо място въззивната инстанция е изложила съображения, че определя размера на дължимото за обезвреда обезщетение, като се ръководи от критерия за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД и като взема предвид, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се зачетат от съда. Съдът е посочил, че такива обективни факти при причиняването на смърт са обстоятелствата, при които е настъпил вредоносния резултат – внезапността на събитието, възрастта на увредения, в случая – мъж на средна възраст, в добро здравословно състояние и физически активен; отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Изтъкнал е че обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД възмездява страданията и/или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на увредения, вследствие настъпилата смърт. Въззивният съд е посочил, че са налице доказателства за интензитета на негативните емоции, преживени от ищцата, като е изтъкнал, че дори и да не са налице такива, би приел същите за доказани, предвид невъзможността да се обективират болките и страданията, доколкото те са част от психичния живот на личността. Изхождайки от това и преценявайки внезапността на събитието, причинило смъртта на М. Г., както и че същият е съпруг на ищцата, на когото тя е разчитала за помощ и подкрепа, предвид и факта, че е очаквала и раждане на дете от него, а също и че загубата му `и се е отразила в негативен аспект, съдът е намерил, че нейната претенция за обезщетение е доказана и основателна до размера от 100 000 лв. По отношение на малолетния ищец – при определяне справедливия размер на дължимото му се обезщетение за неимуществените вреди, въззивният съд е отчел факта, че детето няма да познава своя баща и ще расте без присъщата подкрепа от негова страна, предвид което е намерил за съобразен с принципа на чл. 52 от ЗЗД размерът от 150 000 лв. ПАС е изложил и съображения, че с посочените размери, идентични с определените от първоинстанционния съд, ще се постигне целта на института за репарация на търпените от ищците неимуществени вреди и същевременно ще се спази общественото разбиране за справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“. Наред с това въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателите-ищци, че при определяне на справедливите размери на обезщетенията за неимуществените вреди първоинстанционният съд не бил съобразил установените по делото факти и обстоятелства, като е изложил съображения, че окръжният съд е сторил точно това – също е приел за установено от събраните доказателства, че отношенията между съпрузите се характеризират с обич и уважение, взаимна помощ и подкрепа. Също в тази връзка апелативният съд е приел за неустановени твърдянията за изключителни по своя характер страдания на ищцата, тъй като доказателства в тази посока липсват; за ирелевантни при определяне справедливия размер на обезщетението на ищцата е приел твърденията за обстоятелства, които хипотетично биха настъпили – загуба на заченатото дете, като съдът е изтъкнал, че по делото категорично е установено ненастъпването на такова обстоятелство. За неоснователно е прието и възражението, че определените размери не били съобразени със съдебната практика по аналогични спорове. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че от една страна, съгласно чл. 290, ал. 3 от ГПК решенията на ВКС по чл. 290 от ГПК не са задължителна съдебна практика, и в този смисъл подобно несъобразяване не може да бъде основание за незаконосъобразност, а от друга страна съдът не е констатирал да е налично такова несъобразяване. В заключение апелативният съд отново е посочил, че съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД, отчита установените в конкретния случай факти и обстоятелства, поради което е намерил, че не се обосновава извод за корекция на размерите на обезщетенията за неимуществените вреди.

Относно обезщетението за процесните имуществени вреди, претърпени от ищеца, въззивният съд е приел, че то е за пропуснатата полза, от която малолетният ищец е лишен, вследствие невъзможността баща му да му осигури издръжка съгласно чл. 143, ал. 1 от СК. Приел е и че размерът на дължимата издръжка се определя според потребностите на детето и възможностите на бащата да осигурява издръжка, както и че размерът не може да е под минимално определения съгласно чл. 142, ал. 2 от СК. Съдът е намерил, че в случая показанията на свидетелите Фиданка Л. и Г. Г. не са достатъчно конкретни относно това в какъв размер трудово възнаграждение е получавал М. Г., за да обосноват извод, различен от приетия от първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че показанията за това, че той „може би получавал над 1000 лв.“ или „около 1000 лв.“, при липса на други доказателства за действителния размер на възнаграждението, налагат извод, че М. Г. би могъл и би бил длъжен да осигурява издръжка на малолетното си дете в минималния за това размер. Апелативният съд изцяло е споделил изводите в този смисъл на окръжния съд, както и приетото от него – при съобразяването на размера на отпуснатата наследствена пенсия на малолетния ищец, а именно: Съдът е определил дължимата издръжка в минималния размер по чл. 142, ал. 2 от СК, като е намерил за недоказана претенцията за месечна издръжка в размер 200 лв., тъй като съгласно чл. 142, ал. 1 от СК размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и според възможностите на лицето, което дължи издръжка, а в случая не се установява възможност на починалия М. Г. да осигурява издръжка от 200 лв. За 2020 г. минималната работна заплата е била 610 лв., при което размерът на минималната издръжка е 152.50 лв.; следователно за периода 27.06.2020 г. - 14.12.2020 г., през който за малолетния ищец ( [дата на раждане] ) не е била отпусната наследствена пенсия, имуществените вреди, представляващи лишаването му от издръжка от баща, възлизат на 848.86 лв. Отпуснатата, считано от 15.12.2020 г. наследствена пенсия (първоначално – в размер 187.50 лв., считано от 01.01.2021 г. – 225 лв., а считано от 25.12.2021 г. – 227.20 лв.) надвишава размера на минималната издръжка за 2020 г. (152.50 лв.) и за следващите 2021 г. (162.50 лв.) и 2022 г. (162.50 лв. до 01.04.2022 г., а след тази дата – 177.50 лв.). При това препращане към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че общият размер на дължимото обезщетение за имуществени вреди възлиза на присъдената сума 848.86 лв., поради което до пълния предявен размер от 43 200 лв. този иск е неоснователен.

По наведените от жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Първата част от първия правен въпрос („дължи ли се обезщетение за компенсиране на имуществени вреди, представляващи лишаване от издръжка на малолетно дете, при безспорно доказани грижи и издръжка за семейството от страна на загиналия и желано, очаквано дете“) е неотносима към приетото в мотивите към обжалваното решение, тъй като въззивният съд не е отрекъл, че на малолетния ищец се дължи обезщетение за компенсиране на претърпените от него процесни имуществени вреди, изразяващи се в пропуснатите ползи – лишаването от издръжка от загиналия негов баща при процесното ПТП – съдът не е отхвърлил изцяло този иск, а е обсъждал (включително чрез препращането към мотивите на първата инстанция) неговия размер и доколко той е доказан по делото. В тази връзка апелативният съд не е приел нито за „безспорно“, че загиналият е осигурявал „издръжка на семейството“, нито че същият е имал „действително реализирани доходи“, нито пък е достигнал до извод за „постоянно предстояща безработица“, като не е приел и за недопустимо със свидетелски показания да се доказват доходи (респ. „непостоянни“ доходи), каквато е постановката на втория и третия правен въпрос. Както стана ясно, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, но не ги е кредитирал в частта им относно приблизително сочения от свидетелите размер на дохода на починалия, като неподкрепени от останалите доказателства, предвид което е приел, че починалият би могъл и би бил длъжен да осигурява издръжка на малолетното си дете в минималния за това размер по чл. 142, ал. 2 от СК. С оглед това, първата част от първия въпрос и изцяло – вторият и третият правен въпрос, поставени от касаторите, не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Втората част от първия правен въпрос и четвъртият такъв изцяло съвпадат по съдържание и смисъл помежду си, поради което – уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), те се свеждат до правния въпрос: как се определя размерът на обезщетението, компенсиращо лишаването от издръжка малолетно дете при причинена смърт на негов родител и следва ли при определянето му да се взема предвид необходимостта на детето от издръжката. Така уточненият въпрос, респ. – двата поставени от касаторите, които са обобщени в него, са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е налице сочената по отношение на четвъртия въпрос в изложението, допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешение е дадено със сочената от самите жалбоподатели практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Съгласно т. II от ППВС № 5/16.11.1970 г., нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят от обикновените условия на техния живот, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства от значение за случая, както и че нуждите винаги са конкретни. Съгласно т. IV от същото постановление, възможностите на лицата, които дължат издръжка, се определя от доходите, имуществото и квалификацията, както и че възможността винаги е конкретна и обективна. При определяне размера на издръжката следва да се вземат предвид усилията, които се полагат от родителя при ангажираността му във връзка с отглеждането на детето. Съгласно т. ІІІ-1 от ППВС № 4/25.05.1961 г., обезщетение за имуществени вреди в случай на смърт могат да търсят малолетните и непълнолетните низходящи, които действително са били издържани от пострадалия и с неговата смърт са загубили възможността да получават тази издръжка. Съгласно т. 8 от ППВС № 4/23.12.1968 г., когато при причинена смърт са увредени близки на починалия, които са понесли имуществени вреди от неговата смърт, изразени в невъзможност да получават повече издръжка от него, тези лица имат право да търсят обезщетение за тези вреди, ако те не се компенсират от пенсията, на която имат право. Тези задължителни указания и разяснения са възприети и в посочените от касаторите: решение № 1506/20.05.1982 г. по гр. д. № 844/1982 г. на I-во гр. отд. на ВС, решение № 9/29.05.2014 г. по гр. д. № 4657/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 100/28.07.2011 г. по търг. д. № 645/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 158/28.12.2011 г. по търг. д. № 157/2011 г. на I-во търг. отд. на ВКС. В тях е прието още, че съгласно чл. 142, ал. 1 от СК, размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и според възможностите на лицето, което дължи издръжка, както и че съгласно чл. 142, ал. 2 от СК, минималната издръжка на едно дете не следва е под ј от размера на минималната работна заплата. Съгласно ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност.

При съпоставката на така цитираната практика на ВС и ВКС с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение (включително чрез препращането към мотивите на първата инстанция) относно размера на обезщетението за имуществените вреди, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС. След като въз основа на доказателствата по делото съдът е приел, че загиналият при процесното ПТП баща на малолетния ищец (заченат, но нероден към датата на смъртта) би могъл и би бил длъжен да му осигурява издръжка в минималния за това размер по чл. 142, ал. 2 от СК, то не е било необходимо да се изследват конкретните нужди на малолетния ищец от необходимата му издръжка, тъй като починалият не би имал възможност да му осигурява по-голяма от минималната – нормативно установена такава. Също изцяло в съответствие с посочената от касаторите съдебна практика е и приетото от съда, че обезщетението за имуществените вреди се дължи само до размера, който не е компенсиран от наследствената пенсия, отпусната на малолетния ищец. С оглед изложеното, по отношение на уточнения правен въпрос, обобщаващ втората част от първия въпрос и четвъртия въпрос от формулираните от жалбоподателите, не е налице наведената от тях допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

От горното следва, че не е налице и сочената от касаторите, очевидна неправилност на въззивното решение в частта му, с която е определен размерът на обезщетението за имуществените вреди, претърпени от малолетния ищец. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а и жалбоподателите не сочат такъв, като позоваването им на това основание за допускане на касационното обжалване е напълно бланкетно.

Всички останали правни въпроси (№№ 5-15), поставени от касаторите, са относно критериите, въз основа на които съгласно чл. 52 от ГПК, съдът определя справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, и конкретно – за причинени такива от смъртта на близък на претендиращия обезщетението ищец. По тези въпроси е налице многобройна и трайно установена практика на ВС и ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Съгласно тази константна съдебна практика, израз на която са и множеството решения на ВС и ВКС, посочени от жалбоподателите, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а всякога е свързано с преценката на редица, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните с ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии, като например характерът на увреждането, начинът и ситуацията на извършването му, а в хипотезата на причинена смърт – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Изследването на общите критерии, наред със специфичните за конкретния спор факти, е гаранция, че чрез определеното от съда обезщетение ще се постигне целта на чл. 52 от ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Малолетното дете търпи във всяка възраст вреди, изразяващи се в самата липса на един от родителите му и преустановяване на грижите, вниманието и радостите, които той може да му даде за запазване на неговото здраве, за неговото възпитание и изобщо оказване на морална подкрепа. При определяне обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на родител следва да се обезщетят не само болките и страданията, които детето търпи към момента, а и тези, които ще търпи в бъдеще поради липсата на ласка, обич, внимание и закрила. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към периода на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити на застрахователното покритие нямат самостоятелно значение, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия – служат като ориентир за конкретната икономическа конюнктура. Лимитите не са критерий за самото обезщетение, а имат отношение единствено към отговорността на застрахователя. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат още стандартът на живот в страната и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съдът трябва да вземе под внимание в мотивите към решението си всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на обезщетението. Конкретно претърпените неимуществени вреди са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от така цитираната практика на ВС и ВКС, формирана по тълкуването и приложението на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД. Напротив – съображенията на апелативния съд и постановеният с обжалваното решение краен резултат по спора, са в съответствие и с тази практика на касационната инстанция, тъй като съдът е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетенията и на двамата касатори-ищци. В посочените от тях множество решения на ВС и ВКС също са възприети горните принципни разрешения, като в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което не е налице поддържаното от жалбоподателите противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че само по себе си несъгласието на касаторите с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните им оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВС и ВКС (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касаторите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение