Определение № 3412 от 03.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2701/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. Н., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 285 от 11.06.2024 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по в.гр.д № 966 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която след отмяна на решение № 329 от 26.05.2023 г., постановено от Районен съд – Благоевград по гр.д. № 548 по описа на съда за 2022 г. на Благоевградски районен съд в неговата част, с която предявеният от „Обединена българска банка“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу касатора иск да бъде признато за установено, че дължи сума в общ размер от 12 712,88 лв., съставляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 1708102215735700 от 16.08.2017 г., е отхвърлен като неоснователен, като вместо това е прието за установено, че касаторът дължи на „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД връщане на сумата 12 712,88 лв., съставляваща неизплатената част от главницата по договор за потребителски кредит № 1708102215735700 от 16.08.2017 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение от 09.07.2021 г. по ч.гр.д. № 1789/2021 г. на Благоевградски районен съд, ведно със законната лихва върху неизплатената главница, считано от 02.03.2022 г. до окончателното изплащане на дължимото, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие на събраните по делото доказателства и се иска отмяната в тази му част с всички произтичащи от това правни последици. Посочва се, че въззивният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит, от който произтича вземането на ищеца, е нищожен на основание чл. 22 ЗПК. Сочи се също, че с оглед изискването на чл. 23 ЗПК за връщане от страна на потребителя единствено на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по него, при обявена недействителност на договора за потребителски кредит въззивният съд е взел предвид заключението от приетата от Благоевградски районен съд СИЕ, съгласно която неизплатената главница по сключения договор е в размер на 12 712,88 лв. в момента на предявяването на иска пред съда. В тази връзка се оспорва изводът на въззивния съд за размера на задължението на потребителя. Твърди се, че при определянето му Благоевградски окръжен съд не е взел предвид вече платените по договора за потребителски кредит суми, включително и такива за лихви и такси, като не ги е приспаднал от размера на дължимата главница, а вместо това е приспаднал единствено платените суми за главница по договора. Излагат се пространни аргументи във връзка с определянето на размера на дължимата от потребителя главница в хипотезата на чл. 22 ЗПК и чл. 23 ЗПК. В заключение се обобщава, че приемайки договора за кредит за недействителен и прилагайки последиците на чл. 23 ЗПК, въззивният съд е признал за установено, че Г. И. Н. дължи сума, по-голяма от действително дължимата такава, приспадайки само заплатената от него до момента главница, без да приспадне и извършените плащания на други вземания по кредита, за които сам е приел, че са недължими на основание чл. 23 ЗПК. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставя се следният въпрос, който според касатора е от значение за изхода на делото: „Когато съдът признае договор за потребителски кредит за недействителен по чл. 22 ЗПК и присъди чистата стойност на главницата, следва ли съдът да приспадне от чистата стойност на главницата всички други плащания по кредита?“ Твърди се, че поставеният въпрос обуславя и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излагат се съображения, че по този въпрос липсва трайно установена съдебна практика, поради което е налице необходимост от тълкуване на законовата разпоредба по чл. 23 ЗПК, което ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. За конкретния случай се сочи, че въззивният съд се е отклонил от смисъла на закона и е тълкувал неправилно нормата на чл. 23 ЗПК. На следващо място се излагат съображения за очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК на въззивното решение в обжалваната му част. Оспорва се извода на въззивния съд относно размера на дължимата за връщане сума от Г. И. Н. по процесния договор за потребителски кредит, като явно необоснован, с оглед правилата на формалната логика и в грубо нарушение на материалния закон, доколкото чл. 23 ЗПК, на който се е позовала въззивната инстанция, има за последица връщане на чистата стойност на кредита, но не и без да се отчетат извършените до момента плащания на задължения, представляващи акцесорни вземания по договора, които се явяват недължими, а вече са заплатени. Според касатора проведената от съда преценка на приложимите материалноправни разпоредби на закона и събраните по делото доказателства е необоснована и лишена от всякаква формална логика, което води до очевидна неправилност на съдебния акт. В обобщение се изтъква, че обжалваният съдебен акт е постановен при формирани от въззивния съд очевидно неправилни изводи и явно противоречие в мотивите. Ответникът по касация „Обединена българска банка“ АД в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски за касационната инстанция, както и за предходните две съдебни инстанции. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Благоевградски окръжен съд е приел, че от „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД /с правоприемник „Обединена българска банка“ АД/ срещу Г. И. Н. са предявени следните искове: иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1789/2021 г. по описа на Благоевградски районен съд и евентуално съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430 ТЗ. Съдът е допълнил, че в исковата молба са изложени твърдения, съгласно които въз основа на подадено заявление по чл. 417 ГПК от банката ищец по ч.гр.д. № 1789/2021 г. на Благоевградски районен съд, в полза на „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД /с правоприемник „Обединена българска банка“ АД/, срещу Г. И. Н., е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист въз основа на извлечение от счетоводните книги на „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД за вземане, произтичащо от Договор за потребителски кредит № 1708102215735700 от 16.08.2017 г., сключен между „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД и Г. И. Н.. Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, с което ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на иск за установяване на вземането по чл. 422 ГПК. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението по приетата от Благоевградски районен съд СИЕ въззивният съд е счел за установено по делото и доказано по безспорен начин, че с подписването на писмения Договор за потребителски кредит № 1708102215735700 от 16.08.2017 г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и ответника Г. И. Н., е възникнало валидно облигационно правоотношение, основано на поети задължения за спазване на уговорките включени в писмения договор. Съдът е отбелязал, че процесният договор е договор за потребителски кредит, по отношение на който са приложими разпоредбите на ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и на ЗЗП. След подробно изследване на сключения договор за потребителски кредит и изложени също подробни съображения въззивният съд е заключил, че Договор за потребителски кредит № 1708102215735700 от 16.08.2017 г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на императивните норми на чл. 5, ал. 2 и ал. 4 ЗПК, както и поради това, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК. Нищожност в случая според съда е налице и на основание чл. 146 ЗЗП, тъй на кредитополучателя не е била предоставена от кредитора дължимата информация във връзка със сключения договор на ясен и разбираем език. Въззивният съд е обобщил, че пороците при сключването на процесния договор за кредит са съществени и засягат действителността на целия договор, като водят до нищожността му във всички негови части. Съдът се е позовал на чл. 23 ЗПК, съгласно който в случай, че договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи връщането само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Въззивният съд е възприел напълно заключението на приетата от първоинстанционния съд СИЕ, съгласно което неизплатената главница по сключения договор, към момента на предявяването на иска пред съда е в размер на 12 712,88 лв. С оглед на това Благоевградски окръжен съд е приел тази сума за дължима от ответника Г. И. Н.. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с оплаквания за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка само в евентуално последващо допускане на касационното му обжалване производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане. Противно на поддържаното от касатора, констатация за евентуалната неправилност на въззивното решение като единство от диспозитив и мотиви в случая не може да бъде направена само въз основа на обикновен прочит на външното съдържание на същите, поради което и не е възможно да се направи обоснован извод, че решението е очевидно неправилно. Преценка в изложената насока предполага освен обикновен прочит на външно изразеното от съда в мотивите и диспозитива на решенето му, но и внимателен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, включително заключението на приетата по делото СИЕ и приложенията към същото, които именно са кредитирани от съда, за да стигне до конкретните си, обусловили точно този изход на делото във въззивната инстанция изводи, което изключва хипотезата на очевидна неправилност на решението в случая. Поставеният от касатора като обуславящ наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не съставлява годно общо основание за такова допускане, като несъответен на действителните обстоятелства по делото и също действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите му към обжалваното решение. По начинът, по който е формулиран и обоснован /включително с твърдение, че въззивният съд се е отклонил от смисъла на закона и е тълкувал неправилно нормата на чл. 23 ЗПК/, въпросът и обосновката му предполагат съдът да е формирал и изложил в мотивите си решаващ за изхода на делото във въззивната инстанция извод в насока на това, че в случаите като процесния – когато договорът за потребителски кредит бъде признат за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и при присъждане на чистата стойност на активите на основание чл. 23 от с.з., от същата стойност не следва да се приспаднат всички други плащания по кредита и в частност – платените лихви и разноски по същия. Такъв извод съдът не е излагал, напротив – видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, последният е цитирал съдържанието на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК буквално и точно, като отново обратно на предпоставяното от въпроса и обосновката му е посочил, че в случай, че договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи връщането само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение