Определение № 1879 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1037/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. С. Кокунев - чрез адв. И. П., против определение № 189 от 22.01.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3535/2025 г. на Апелативен съд - София. С посоченото определение е потвърдено разпореждане № 28463 от 06.11.2025 г. по гр. д. № 4684/2025 г. на Софийски градски съд (погрешно посочен като „СРС“), І-10 състав, с което е върната исковата молба на И. С. Кокунев, във връзка с която е образувано производството по делото. В частната касационна жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушения на закона и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Излагат се оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбите на чл. 124 ГПК и чл. 439 ГПК като не е съобразил, че в исковата молба се твърдят плащания, извършени след стабилизиране на заповедта за изпълнение, които представляват новонастъпили обстоятелства, а не факти от предходни дела; че неправилно е отречен правният интерес от предявяване на иска при наличие на образувано от кредитора изпълнително дело за принудително събиране на признатото със заповедта за изпълнение парично вземане; че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с постановките в т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е потвърдил първоинстанционния съдебен акт за връщане на исковата молба, вместо да даде указания за поправяне на нередовностите на същата; че неправилно е ограничен предметът на доказване, тъй като въззивният съд погрешно е преценил, че всички твърдения за плащане на суми до определен момент са преклудирани от силата на пресъдено нещо, без да е установена идентичност на страните и на основанията по различните дела. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поискано въззивното определение да се допусне до касационно обжалване по следните въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика (каквато не е посочена) и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 и чл. 439, ал. 1 от ГПК, когато длъжникът твърди погасяване на установено със заповед за изпълнение задължение чрез извършване на плащания след стабилизиране на заповедта; 2. Съществува ли правен интерес от предявяване на такъв иск, когато кредиторът или цесионерът продължава да твърди вземане и поддържа изпълнителен процес; 3. Следва ли въззивният съд при установена нередовност на исковата молба да връща делото, вместо да даде указания за отстраняването й съгласно чл. 129, ал. 2 от ГПК и ТР №1/2013 г.“. Препис от жалбата е връчен на „Общинска банка“ АД, въпреки изричната разпоредба на чл. 130 ГПК, но отговор не е подаден. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по гр. д. № 4684/2025 г. е образувано пред Софийски градски съд по подадена от И. С. Кокунев искова молба, с която са предявени следните искове: Искове за признаване за установено по отношение на „Общинска банка“ АД, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от договор за банков кредит от 19.02.2009 г., че банката - ответник е получила неправомерно сума, и за нейното осъждане да върне получената сума; Искове за признаване за установено по отношение на „Общинска банка“ АД, че обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, предоставен с договора от 19.02.2009 г., е неоснователно и за осъждане на банката да възстанови условията в договора в тяхната първоначална форма; Иск за обявяване за невалидни на клаузи от договора за кредит поради противоречието им с императивни разпоредби на закона; Искове за осъждане на „Общинска банка“ АД и на „Колект БГ“ АД (дружество, на което „Общинска банка“ АД е прехвърлила вземанията си към ищеца и което е конституирано като взискател в образуваното въз основа на заповедта за изпълнение изпълнително дело) да актуализират размера на задълженията на ищеца и да отчислят погасените по давност лихви от дълга. Първоинстанционният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна и е предоставил възможност на ищеца да отстрани нередовностите, подробно посочени в разпореждане от 24.04.2024 г. В изпълнение на указанията ищецът е извършвал уточнения на исковата молба, но съдът е приел, че нередовностите на молбата не са отстранени изцяло и поради това с разпореждане от 28.07.2025 г. я е върнал частично, приемайки за допустим единствено предявеният съобразно уточненията отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за несъществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, поради погасяването му чрез плащане след влизане в сила на заповедта. За да разгледа този иск, съдът е счел за необходимо да даде отново указания на ищеца да посочи ясно какви суми твърди, че е платил за погасяване на задълженията си по издадената в производството по ч. гр. д. № 34647/2015 г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение, във връзка с която е образувано изп. д. № 20251100104684, и кога са извършени плащанията - предвид наличието на друго изпълнително дело за вземания по същия договор за кредит и на влязло в сила решение по приключилото с участие на страните гр. д. № 8189/2021 г. на Софийски градски съд, с което е разгледан спор между страните за съществуване на вземанията, като е формирана сила на пресъдено нещо, преклудираща възможността за оспорване на съществуването им с твърдения за извършени преди определен момент плащания. Указания в посочения смисъл са давани неколкократно на ищеца и след като е преценил, че те не са изпълнени, включително поради непосочване на плащанията, които са извършени след влизане в сила на заповедта за изпълнение (с оглед предмета на иска по чл. 439 ГПК) и след формиране на силата на пресъдено нещо по посоченото дело, Софийски градски съд е постановил разпореждане № 28463/06.11.2025 г., с което на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба. Сезиран с частна жалба от ищеца И. С. Кокунев, Апелативен съд - София е потвърдил разпореждането за връщане на исковата молба, след като е достигнал до самостоятелен извод, че ищецът не е изпълнил многократните указания на първоинстанционния съд за отстраняване на нередовности. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд е изходил от правилото, че оспорване на вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение, е допустимо в изрично предвидените от процесуалния закон случаи и че предвид безспорния по делото факт, че издадената срещу ищеца заповед по чл. 417 ГПК е влязла в сила, защитата срещу нея може да се реализира чрез исковете по чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, като искът по чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, настъпили след стабилизиране на заповедта. След преценка на твърденията в първоначалната искова молба и в последващите уточнителни молби, съдът е приел, че с предявяване на иска по чл. 439 ГПК ищецът цели преодоляване на пропуска си да се защити срещу заповедта чрез възражение по чл. 414 ГПК и да преодолее силата на пресъдено нещо на съдебни актове по предходни дела между страните, без да навежда твърдения за факти, възникнали след влизане в сила на заповедта за изпълнение, водещи до погасяване на обективираното в съдържанието й парично вземане. Наред с това въззивният съд е изразил съгласие с преценката на първоинстанционния съд, че въпреки поредицата от указания ищецът не е конкретизирал плащанията, с които счита, че е погасил вземането, предмет на иска по чл. 439 ГПК, доколкото част от твърдените плащания попадат в обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по предходното дело. В мотивите към определението въззивният съд е изразил становище за отсъствие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК - предвид възможността длъжникът да упражни защитата си в заповедното производство преди влизане на заповедта в сила или чрез иск по чл. 424 ГПК, но не е отрекъл правния интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК в конкретния случай. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 3535/2025 г. на Апелативен съд - София. Първите два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с които частният касатор е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не съответстват на мотивите към определението на въззивния съд и не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Потвърждаването на разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на подадената от частния касатор искова молба е обусловено от решаващия извод на въззивния съд, че въпреки многократно дадените указания ищецът - сега частен касатор, не е отстранил нередовностите на молбата чрез посочване на конкретните плащания, извършени след стабилизиране на заповедта за изпълнение (чл. 439 ГПК) и довели до погасяване на присъденото с нея вземане на кредитора. Въззивният съд не е формирал решаващ извод за липса на правен интерес от иска по чл. 439 ГПК и не е обвързал преценката си за наличие на предпоставките по чл. 130 ГПК за връщане на исковата молба с правния интерес от предявяване на такъв иск. Поради изложеното поставените въпроси, свързани с правния интерес, не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване е обстоятелството, че частният касатор се е позовал бланкетно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. и т. 3 ГПК, без да посочи практика на Върховния касационен съд в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и без да изложи аргументи относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в контекста на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Третият въпрос няма характеристиката на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а е зададен във връзка с оплакването в частната касационна жалба, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е потвърдил разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба, вместо да процедира съгласно указанията в т. 5 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовностите на молбата във въззивното производство. Задължителната съдебна практика, формирана с цитираното тълкувателно решение - т. 5, се отнася до правомощията на касационната инстанция в случаите на констатирана недопустимост на обжалвано с касационна жалба въззивно решение в резултат на произнасяне по нередовна искова молба, съдържаща противоречие между обстоятелствена част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитум, насочен срещу друго лице. Дадените в тълкувателното решение разяснения са неприложими в производството за въззивно обжалване на определения/разпореждания на първоинстанционните съдилища за връщане на искова молба, респ. за прекратяване на производството по делото поради неотстраняване на нередовности на исковата молба, и доводът на частния касатор, че въззивният съд не ги е съобразил и е процедирал в противоречие с тях, не обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,