Определение № 745 от 25.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 649/2023 г.

ВКСII търговско отделение25.03.2024 г.докладчик Петя Хорозова

Диспозитив

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260008/25.11.2022 г. по в. т. д. № 464/2019 г. на Пловдивски апелативен съд. Делото да се докладва на председателя на ІІ-ро търговско отделение при ВКС за насрочването му в публично съдебно заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл. 247, ал. 4 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лион Инвест груп“ АД, Д. Н. М., „Бене Консулт“ ЕООД и А. К. М., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 260008 от 25.11.2022 г. по в. т. д. № 464/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което съдът се е произнесъл по реда на чл. 247 ГПК, оставяйки без уважение тяхна молба с вх. № 268433 от 23.09.2022 г., с която е поискано съдът да поправи допусната от него очевидна фактическа грешка в постановеното по съществото на спора въззивно решение № 371 от 05.12.2019 г. по в. т. д. № 464/2019 г. в частта, с която е потвърдено осъждането на „Лион Инвест груп“ АД, Д. Н. М., „Бене Консулт“ ЕООД и А. К. М. да заплатят на „УниКредит Булбанк“ АД направени в заповедното и първоинстанционното производство съдебни и деловодни разноски общо в размер на 36 281.55 лв. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Касаторите навеждат доводи, че въззивният съд неправилно не е допуснал събирането на доказателства, подкрепящи изложените от тях в молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка аргументи; нарушил е разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК; не е обсъдил всички допустими и относими релевирани в молбата им по чл. 247 ГПК доводи и възражения поотделно и в тяхната съвкупност, в резултат на което неправилно е установил фактическата обстановка по спора и е формулирал правни изводи, несъответстващи на действителните факти. Твърдят, че въззивният съд ги е лишил от право на защита и е нарушил принципите, залегнали в чл. 6 ЕКПЧ, чл. 56 КРБ и чл. 12 ГПК. По тези съображения молят обжалваното въззивно решение да бъде отменено и молбата им по чл. 247 ГПК да бъде уважена. С оглед разпоредбата на чл. 247, ал. 4 ГПК към касационната жалба е приложено и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Касаторите обосновават достъпа до касация със следните формулирани въпроси, които според тях са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, както и да допусне събирането на такива, които са относими за изложените в молбата до него възражения и доводи, и са изискани от молителя? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по въведените в молбата, с която е сезиран, възражения и доводи, относими за поддържаното от молителя искане? Сочат допълнителната селективна предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитиране на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди да се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1985 г., решение № 51 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4621/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 95 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 3579/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана отново със соченото нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „УниКредит Булбанк“ АД, не е представил писмен отговор. В срока по чл. 287 ГПК третото лице-помагач на страната на банката – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Счита, че чрез производството по чл. 247 ГПК всъщност се цели изменение на въззивното решение в частта за разноските съгласно чл. 248 ГПК, срокът за което е изтекъл, поради което искането е било изначално недопустимо. Претендира присъждане на сторени разноски в настоящото производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в рамките на законоустановения срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе, съставът на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение констатира следното: С решение № 371 от 05.12.2019 г. по в. гр. д. № 464/2019 г. съставът на Пловдивски апелативен съд се е произнесъл по съществото на спора, с който е сезиран, като първоинстанционното решение № 263 от 14.05.2019 г. по т. д. № 270/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд е потвърдено в частите, с които на основание чл. 422 ГПК е признато за установено, че „Лион Инвест груп“ АД, Д. Н. М., „Бене Консулт“ ЕООД и А. К. М. дължат солидарно на „УниКредит Булбанк“ АД сумите: 319 700 лв., дължима главница по договор за банков инвестиционен кредит № 8/20.08.2012 г., Анекс № 1/25.10.2013 г., Анекс № 2/18.02.2014 г., Анекс № 3/11.11.2014 г. към договора, ведно със законната лихва върху нея от 21.08.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 44 655.35 лв., дължима и незаплатена договорна лихва по същия договор и анексите към нето за периода от 25.02.2015 г. до 29.10.2015 г., и ответниците са осъдени да заплатят на банката направените в първоинстанционното производство съдебни и деловодни разноски в размер на 36 281.55 лв.; отменено е в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане за сумата от 7 145.03 лв., съставляваща дължима и незаплатена договорна лихва по същия договор и анексите към нето за периода от 25.02.2015 г. до 29.10.2015 г., равняваща се на разликата между претендираните 51 800.36 лв. и дължимите 44 655.35 лв., и вместо това исковата претенция на банката за тази сума срещу ответниците е отхвърлена; отменено е в частта, с която е признато за установено, че се дължи законна лихва върху сумата от 319 700 лв., дължима главница по договор за банков инвестиционен кредит, за времето от 30.10.2015 г. до 20.08.2017 г. и вместо това е било постановено друго, с което е признато за установено, че съществува вземане за законна лихва за периода 30.10.2015 г. – 20.08.2017 г., но върху други размери на главницата; отменено е в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на банката разноски за първоинстанционното производство в размер на 711.49 лв.; обезсилено е в частта, с която на основание чл. 422 ГПК е признато за установено, че ответниците дължат и следва да заплатят солидарно на ищеца законна лихва върху главницата за периода от 25.02.2015 г. до 29.10.2015 г., направени разноски по ч. гр. д. № 14164/2015 г. по описа на Пловдивски районен съд за заплатена държавна такса 7 430.01 лв. и 7 323.01 лв. за адвокатско възнаграждение. В мотивите на решението е посочено, че с оглед промяната в размера на едно от признатите от първоинстанционния съд вземания се налага и промяна на изводите на съда за дължимите разноски, като дължимите такива за заповедното производство се присъждат с решението по иска с основание чл. 422 ГПК с осъдителен диспозитив, а не се признават за съществуващи като част от спорното вземане на банката, което налага присъждане на разноски по съразмерност за заповедното производство с това решение и същите възлизат на сума в размер на 14 442.80 лв. Посочено е, че дължимите такива на ищеца по съразмерност за първоинстанционното производство са 36 281.55 лв., което е наложило и отмяна на акта на Пловдивски районен съд за сумата от 711.49 лв. (горница между присъдените 36 993.04 лв. и дължимите 36.281.55 лв.) С молба вх. № 268433/23.09.2022 г. въззивниците „Лион Инвест груп“ АД, Д. Н. М., „Бене Консулт“ ЕООД и А. К. М. са поискали да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка по отношение на становището на съда, че въззивниците дължат на банката претендирани от последната разноски за заповедното и първоинстанционното производство, не в посочения от въззивния съд размер от 36 281.55 лв., а в такъв от 21 838.75 лв., с оглед наличието на разминаване и несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване, досежно така извършените пресмятания на суми. Искането в молбата е да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 371 от 05.12.2019 г. по в. гр. д. № 464/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение № 263 от 14.05.2019 г. по т. д. № 270/2016 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която „Лион Инвест груп“ АД, Д. Н. М., „Бене Консулт“ ЕООД и А. К. М. са осъдени да заплатят на „УниКредит Булбанк“ АД направените в първоинстанционното производство съдебни и деловодни разноски в размер на 36 281.55 лв. С обжалваното решение съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че е сезиран с искане по реда на чл. 247 ГПК. Намерил е, че не е налице несъответствие между действителната воля на съда за размера на разноските и начина на определянето им, отразена в мотивите, и нейното външно изразяване в диспозитива на решението, с оглед на което е оставил молбата без уважение. Настоящият съдебен състав счита, че е осъществено основанието за достъп до касационна проверка на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, за която касационният съд е длъжен да следи служебно, а в този смисъл са и доводите на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, изложени в отговора на касационната жалба, във връзка с които съдебният състав ще се произнесе. Наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК освобождава съда от задължението да преценява наведените от касаторите основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За разглеждането на касационна жалба срещу решение по чл. 247 ГПК не се дължи държавна такса. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Цитирани разпоредби

18