Определение № 1717 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1000/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД чрез адв. Д. М. обжалва решение № 89 от 30.06.2023 г. по в.гр.д. 53/23 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение на ОС-Бургас, за отхвърляне на исковете, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, на банката срещу К. Т. Ф. и М. К. Ф., за установяване съществуването на вземане, произтичащо от неизпълнение на задължението съгласно договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека от 15.11.2007 г., както и изявление за предсрочна изискуемост на вземането за връщане на главница за разликата над 60 802.77 евро до напълно предявения размер от 73 404,69 евро, за периода от 27.06.2019 г. до 25.05.2020 г. и за установяване съществуване на вземането за възнаградителна лихва в размер на 10.47 % върху падежиралите, но непогасени вноски за разликата над 2 042.17 евро до 5 021,05 евро, за периода от 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г.; както и за установяване съществуване на вземане за наказателна лихва за просрочие /обезщетение за забава на просрочени плащания/ за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., за разликата над 2 842,36 евро до размер от 4 062,47 евро; и такси над 180.36 евро - такси за периода от 27.11.2019 до 25.05.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ съгласно чл. 417 от ГПК № 417/29.05.2020 г. по ч. гр. дело № 1033/2020 г. до напълно предявените размери.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилно определяне качеството потребител на физическите лица по смисъла на § 13 от ПЗР на ЗЗП (в сила от 10.06.2006 г.). Изложени са съображения относно липсата на презумпция за това, че физическите лица са потребители, както и за необоснованост на извода на въззивния съд за това, че физическите лица – ответници по исковете са потребители. Излага съображения относно договора за кредитна линия и обстоятелството, че само в отношения с търговци се използва този вид договор, от което следвало, че физическите лица използвали кредита за търговската си дейност. Счита, че следва да има ясни правила за определяне качеството потребител. Нямало съдебна практика относно процесуалните правила за установяване дали едно физическо лице е потребител или не.

Счита, че са нарушени правилата на доказателствената тежест в процеса. Ответниците трябвало да докажат, че са потребители и кредитът е за задоволяване на нужда от потребителски блага. Счита, че са нарушени, предвидените в чл. 6, и чл. 7 ал. 1 от Директива 93/13 принципи на равностойност и на ефективност, като се позовава на тълкуването на чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от директива 93/13 на, в т. 43 и т. 44 от решение С-600/19 г. СЕС.

Моли да се отмени решението в обжалваните части. Претендира разноски.

В изложението, представено на основание чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК, поставя следните правни въпроси:

1. Счита ли се за преюдициален въпросът относно това дали страна по договор/ правоотношение е потребител и като такъв да се разгледа и установи дали страната е потребител, преди да се приложи потребителската защита?

2. В кои случаи съдът разглежда преюдициалния въпрос относно това дали страна по договор/правоотношение е потребител/ при оспорване от страна на търговеца и/или когато не може по безспорен начин да се извлече от съдържанието на договора/правоотношението?

3. Чия е доказателствената тежест при оспорване/твърдение, че страна в процеса е потребител ?

4. От кой момент съдът прилага потребителската защита, от момента на подаване на исковата молба или от момента на разрешаване на преюдициалния спор дали страна в процеса е потребител ? Посочва допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

5. При пълна процесуална пасивност на страна в процеса, следва ли да се приеме, че ответниците не са доказали качеството на потребител?

По поставените правни въпроси касаторът твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението съгласно решение по дело С-600/19 г. на СЕС. Според касатора с това решение СЕС е посочил, че съдът не може да компенсира пълната пасивност от страна на потребителите в процеса. Освен това сочи и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

По така формулираните правни въпроси касаторът сочи и наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответниците по касационната жалба М. Ф. и Т. Ф. не са подали отговор на касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, по реда на чл. 287 от ГПК.

К. Т. Ф. и М. К. Ф. чрез адв. П. С. обжалват решението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено решението на Апелативен съд – [населено място], с която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че К. Т. Ф. и М. К. Ф. като кредитополучатели дължат главница в размер на 60 80,77 евро, възнаградителна лихва в размер на 10,47 % върху падежиралите, но непогасени вноски в общ размер 2042,17 евро, за периода 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г., наказателна лихва за просрочие в размер на чл. 7 от Анекс 1 към договора (обезщетение за забава на просрочени плащания) – 11 вноски с общ размер на главницата 2 842,36 евро за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., 180,36 евро – такси за периода 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., законната лихва върху главницата от 28.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 417 от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. 1033/20 г.

В касационната жалба оспорват, че е допустимо и възможно банката едностранно да променя лихвения процент, уговорен при сключване на договора. Оспорват уговорките в Анекс 1, 5, 6 и 7, че олихвяваната главница се състои от просрочена главница относно лихви, такси и комисиони, като считат, че са нищожни. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Анекс 5 просрочените задължения са в размер 4 260,34 евро, включвали главница, лихва, такси и комисиони. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Анекс 6 просрочените задължения били 1 528,60 евро и включвали главница, лихви, такси и комисиони и съгласно чл.1, ал. 1 Анекс 7 просрочените задължения били в размер на 1 989,63 евро и включвали просрочена главница, лихви, такси и комисиони. При сключването на всички анекси 1, 5, 6 и 7 била договорена клауза, според която посочените просрочени задължения, състоящи се от просрочена главница, лихви, такси и комисиони се прибавяли към редовната главница по договора за кредит като новоформирана главница и се считала за отпусната при условията на договора за кредит.

Тези клаузи били обявени от първоинстанционния съд като нищожни поради наличие на основанията, предвидени в чл. 26, ал. 4 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 5 от ЗЗП.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. С прогласяване на нищожността на част от клаузите следвало да се приеме, че се връща чистата стойност на кредита, но искът бил недоказан по размер и следвало да се отхвърли. Компонентите от новоформираните главници с прибавени лихви не били посочени отделно, за да се установи чистия размер на кредита. Такива данни липсвали.

Молят да се отмени изцяло решението, в частта, с която са уважени исковете.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Неравнопоставена ли е по смисъла на чл. 143 от ЗЗП клауза на потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка при положение, че в договора не са предвидени начин на изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му. Поддържа, че по поставения правен въпрос е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – решение № 87 от 06.11.2019 г. по т.д. 848/17 г, 1 ТО, ВКС, решение № 231 от 02.03.2018 г. по т.д. 875/17 г., 1 ТО на ВКС, решение № 15/18.04.2018 г. по т.д. 2439/16 г, 1 ТО на ВКС, решение 294/27.03.2019 г. по т.д. 1599/17 г, ВКС, 2 ТО.

2. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи, както и да анализира всички писмени и гласни доказателства. Твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие със задължителната практика на ВС ППВС 1/53, ППВС 7/65, ППВС 1/85 г., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.з. 34/13 г., ВКС, 2 ГО, решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д. 823/10 г, ВКС, 2 ГО, решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. 826/2009 г, 4 ГО на ВКС, както и решение № 235 от 04.07.2021 г. по гр.д. 513/10 г, 4 ГО, решение № 1488/8.11.1999 г. по гр.д. 814/99 г,, решение № 132 от 15.05.2003 г, гр.д. 43/2002, 4 ГО, решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. 761/10 г., 4 ГО, 4 ГО.

Сочат основание очевидна неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Излагат съображения за необоснованост на съдебното решение, с оглед възприетото заключение на вещото лице, в частта относно това какви суми са погасени от кредитополучателите. Излагат съображения, че съдът неправилно е приложил материалния закон, тъй като след като била установена нищожността на клаузите за включване в дължимата главница на лихвите и просрочена главница, то следвал изводът, че договорът изцяло е нищожен. Освен това счита, че е очевидно неправилно решението и поради това, че липсвало доказване на чистата стойност на кредита, подлежаща на връщане. След като липсвало доказване на чистата стойност на кредита, то следвало да се потвърди извода на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете.

Ответникът „Юробанк България“ АД чрез адв. М. е подал отговор, по реда на чл. 287 от ГПК и оспорва касационната жалба, подадена от физическите лица. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени от легитимирани да обжалват решението страни, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск от банката срещу ответниците-физически лица е с правно основание чл. 422 ГПК за приемане за установено, че ответниците дължат на Банката (в качеството й на универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД) сумите от 73 404, 69 евро - главница за периода от 27.06.2019 г. до 25.05.2020 г.; 5 021,05 евро - възнаградителна лихва за периода от 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г.; 4 062,47 евро - наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г. и 180,36 евро - такси за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законовите последици от това, законна лихва върху главницата от 28.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, както и да бъдат присъдени съдебните разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 1033/2020 г. по описа на ЯРС, за които е издадена по ч.гр.дело №1033/2020 г. по описа на Районен съд - Ямбол Заповед № 417/29.05.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 01.06.2020 г. Приел е, че исковете на банката срещу физическите лица се основават на неизпълнение на задължения за връщане на кредит, на погасителни вноски, съгласно уговореното, както и отправено и достигнало до кредитополучателите изявление на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че спрямо ответника „Вин.ко“ ЕООД решението на първата инстанция, с което е признато установяване на вземанията, е влязло в законна сила.

Приел е, че обжалването на решението на първоинстанционния съд е само в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, като въззивната жалба е разгледана с оглед въведените в нея основания. Прието е, че липсва оспорване на решението на първоинстанционния съд, както в частта спрямо ответника „Вин.ко“ ЕООД, така и в частта, с която е прогласена нищожността на чл. 10 от договора за предоставяне на кредитна линия с ипотека, поради наличие на неравноправни клаузи.

Въззивният съд е приел съществуването на договор за кредитна линия с ипотека № 0010-0296-000 000 0828/15.11.2007 г., „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД е обвързан и по силата, на който банката е предоставила на физическите лица като кредитополучатели кредитна линия с лимит от 100 000 евро със срок на издължаване 60 месеца срещу годишна лихва, начислявана върху размера на усвоената част от кредита за съответния период на ползване, формирана на база 3 месечен Euribor, плюс надбавка от 6%. Прието е, че предоставеното обезпечение ще бъде договорна ипотека върху сграда за търговия в [населено място], заедно с право на строеж върху имота.

Прието е, че между страните е сключен Анекс 1 от 23.12.2009 г., с който страните са се съгласили, че опуснатите от банката средства под формата на кредитна линия се трансформират в многоцелеви кредит с ипотека, изцяло усвоен в размер на 103 013,83 евро, формиран от усвоената част от кредитната линия, дължимите просрочени лихви, такси и комисиони, заедно с лихвите. Също така е прието, че е договорен и годишен лихвен процент от 10,470 %, съгласно чл. 3, ал. 1 от този Анекс 1, формиран от базовия лихвен процент за кредити в евро/лева и надбавка от 4,72 %, промоционален период от 8 месеца от датата на подписване на договора с лихва от 4,94 %. Съгласно чл. 3, т. 3 от договора кредитополучателите се били съгласили банката едностранно да променя лихвения процент при промяна на пазарните условия за привличане на финансов ресурс или при наличие на предпоставките, предвидени в Общите условия. С Анекс 2 от 30.05.2012 г. кредитополучателите се били съгласили, че са в просрочие на 3 225,84 евро, чието плащане е отложено до 27.06.2012 г. С Анекс 3 е констатирано просрочие от 3096,91 евро, отложени за плащане до 27.10.2012 г. С Анекс 4 била уговорена солидарна отговорност между приетия като солидарен длъжник „Вин.ко“ ЕООД и физическите лица Ф.. С Анекс 5/11.12.2012 г. било договорено, че кредитополучателите са в просрочие с 4 260,34 евро и с прибавяне на общата сума на просрочените задължения към редовната главница задължението възлиза на 84 016,34 евро. С Анекс 6 от 22.12.2015 г. било уговорено просрочено призната сума от 1 528,20 евро и новоформирана сума по главница в размер на 80 146,13 евро. С последния Анекс 7 от 1.8.2017 г. била призната за просрочена сумата от 1 989,63 евро, прибавена към главницата в размер на 78 392,62 евро.

Въззивният съд е направил извод, че К. и М. Ф. са потребители. По отношение на качеството потребители на тези лица и дали същите са използвали получената сума за търговски или професионални цели, въззивният съд се е позовал на задължителното, на основание чл. 267 от ДФЕС, тълкуване на директива 93/13 в практиката на СЕС, както и тълкуването на § 13а, т. 9 и т. 12 от ДР на ЗЗП в практиката на ВКС и изследвайки предпоставките относно установяване на качеството им на потребители в конкретния случай е приел, че кредитополучателите са физически лица, не е установено получената на основание договора за кредит да е използвана за търговска или професионална дейност. Целта на предоставения кредит не била посочена в договора за кредит, нито в анексите. Прието е, че възражението на банката, че формата на кредита „кредитна линия“ от 100 000 евро, не съществувала за потребители е за неоснователно. За да отхвърли това възражение, въззивният съд е приел уговорките между страните в Анекс 1 от 23.12.2009 г., съгласно които е посочено, че кредитът е трансформиран от кредитна линия в многоцелеви кредит с ипотека. Прието е и че не са представени доказателства средствата, отпуснати по договора за кредит да са получени за рефинансиране на ипотечен кредит за покупка на недвижим имот, с предназначение за извършване на търговска дейност. След като е приел, че физическите лица са потребители и спрямо тях се прилагат специалните правила, предвидени в ЗЗП, съдът е разгледал направените от тях възражения за наличие на неравноправни клаузи.

Въззивният съд е приел, че всички изменения на лихвения процент и уговорките за капитализиране на лихва, са недействителни. Установено е наличие на анатоцизъм, водещ до нищожност на посочените уговорки. Приети са за нищожни уговорките в Анекси 1, 5, 6 и 7, съгласно които е прието олихвяваната главница по кредита да се състои от просрочена главница, лихви, такси и комисионни, прибавени към редовната главница по договора за кредит. За да достигне до този извод, съдът е приложил чл. 26, ал. 4, вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, така както e разяснен в практиката на ВКС, приемайки че прибавянето на лихви към изтекли лихви представлява анатоцизъм. Прието е тълкуването, че преструктурирането, съгласно чл. 13 от Наредба № 9 от 3 април 2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.), не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД.

Относно нищожността на клаузата на чл. 10 от процесния договор, предвиждаща промяна в годишната лихва съгласно чл. 9 от договора, е прието, че с оглед обективността на тримесечния EURIBOR, установена през първия работен ден на всеки месец, не е налице предвидено едностранно изменение на договора, тъй като са налице обективни обстоятелства и те не зависят от волята на кредитора. Прието е, че лихвеният процент е индивидуално уговорен. Изрично е посочено, че между страните е установено, към момента на сключване на Анекс 1 от 23.12.2009 г., че лихвеният процент е в размер на 10,47 %, като абсолютна величина.

По отношение на т.нар. „капитализиране на лихви“ въззивният съд е приел, че усвоеният размер на кредита не е 112 601 евро, като следва да се съобрази прогласената нищожност на клаузите на анексите, съгласно които към дължимата главница се прибавят изтекли лихви и съдът приема, че размерът на задължението е 100 000 евро главница. С оглед заключението на вещото лице, че е погасена сумата от 39 173,23 евро – главница и е прието, че размерът на дължимата главница е 60 802,77 евро.

При обявената предсрочна изискуемост на кредита поради неизпълнение на задълженията за връщане, въззивният съд е приел, че банката има право да получи възнаградителна лихва за главницата на падежиралите, но непогасени вноски до момента на настъпване на предсрочната изискуемост 18.02.2020 г. Към 25.05.2020 г. били падежирали и непогасени 11 вноски от 139 – 149, вкл. възнаградителната лихва следвало да е в договорения размер от 10,47 % за периода 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г. Прието е, че законната лихва следва да се заплати от датата на заявлението, на основание чл. 417 от ГПК – 28.05.2020 г. Приета е и дължимостта на 180,36 евро такси.

По отношение на уговорената наказателна лихва, съгласно чл. 7 от Анекс 1 от 23.12.2009 г. към договора, съдът е направил извод, че клаузата за олихвяване на неизпълнените задължения за плащане в срок на вноските за връщане на кредита се олихвяват с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ падежа на съответната вноска. Така уговорената клауза за наказателна лихва е отречено да е неравноправна. Прието е, че целта на приетата от страните наказателна лихва е стимулираща изпълнението и има и санкционна функция, като липсва придаване на неприсъща функция на неустойката като единствената й цел била неоснователно обогатяване на кредитора. Прието е, че лихвата не е необосновано висока, с оглед чл. 143, т. 5 ЗЗП. Кредитополучателите дължали наказателна лихва в размер съгласно горепосочената клауза на чл. 7 по отношение на просрочените вноски, като точният размер е определен според експертизата.

Прието е, че е налице неточно изпълнение на паричните задължения, произтичащи от договора за банков кредит. С оглед това неизпълнение за банката като кредитор било възникнало право да обяви кредита за предсрочно изискуем. На въззивниците били връчени покани чрез ЧСИ И. Х. - на К. Ф. по реда на чл.47, ал.1 ГПК на 20.01.2020 г., а на М. Ф. - лично на 05.01.2020 г. С оглед на така установеното връчване на изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е прието, че длъжниците са уведомени.

Въззивният съд е приел, че е налице влязло в сила съдебно решение по отношение на солидарния длъжник „ВИН.КО“ ЕООД за връщане на сумите по кредита и с оглед на това е направил извод, че е налице еднаквост на фактите и обстоятелствата по отношение на кредитополучателите и солидарния длъжник – търговското дружество „ВИН.КО“ЕООД.

Така е обобщено, че следва да се отмени решението в частта, с която е прогласена нищожността на чл. 10 от договора за предоставяне на кредитна линия с ипотека, както и в частта, с която са отхвърлени исковете и вместо това да се признае за установено, на основание чл. 422 от ГПК дължимостта на сумата от 60 802,77 евро главница, възнаградителна лихва от 10,47 % от 2042,17 евро за периода 27.06.2019 г. до 18.02.2020, наказателна лихва съгласно чл. 7, Анекс 1 към договора от 2 842,36 евро за периода 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г. и 180,36 евро такси, законна лихва от 28.05.2020 г. върху главницата и да се потвърди в останалата обжалвана част.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение се извършва на основание чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания, обосноваващи извод за вероятност съдебното решение да е недопустимо.

По отношение на основанията за допускане на касационно обжалване, от касатора „Юробанк България“ АД, формулирани в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:

С оглед соченото основание, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, изложените доводи на касатора, „Юробанк България“ АД са относно приетото за установено качество на кредитополучателите - физически лица за потребители, съгласно т. 1, § 13 от ДР на ЗЗП. С оглед трайната практика на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, за да се прецени обосноваността на основанието за допускане на касационно обжалване, следва да се извърши преценка само с оглед изложените мотиви от въззивния съд в обжалвания акт, без да се извършва същинска преценка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Според трайната практика на ВКС това може да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват. Въведените от касатора доводи са относно неправилността на съдебното решение. От мотивите на решението не може да се установи вътрешно противоречие, което да обуславя извод за явна необоснованост на решението на съда. Изложените съображения от касатора засягат изводите на въззивния съд по отношение на определяне качеството потребител на кредитополучателите. Поставените правни въпроси относно качеството потребител на кредитополучателите, доказателствената тежест и моментът на предоставяне на потребителска защита, не могат да се свържат с очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Изводите на съда са свързани с анализ на доказателствата, събрани в хода на производството. Проверката за обосноваността на изводите на въззивния съд следва да се извърши съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради това касаторът не е обосновал соченото от него основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК.

По отношение на формулирания първи правен въпрос, в представеното от банката изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че посоченият правен въпрос е относно преценката на качеството потребител при сключен договор между доставчик и физически лица, в случая банка и физически лица, е включен в предмета на делото, с оглед заявеното основание на иска. При разглеждане на спор относно договор за доставка, сключен между доставчик и физически лица, съдът има задължение и служебно да прецени дали физическите лица имат качеството потребител. Това разрешение е осъществено и с оглед императивните норми, задължаващи съда да осигури защита на потребителите, предвидени в ЗПК и чл. 6 и 7 от директива 93/13. Въззивният съд е разгледал спора между страните по отношение на определяне на ответниците -физически лица като потребители, като е разгледал доводите на ищеца, че кредитът е свързан с търговската дейност на кредитополучателите. При направеното оспорване съдът, е приел недоказано възражението на банката, че кредитът е сключен от физическите лица във връзка с тяхна търговска или професионална дейност, или дейност на търговско дружество, с което са свързани и имат професионален интерес. Преценката е направена с оглед доказателствата по делото. Това разрешение дали действително е доказано, че физическите лица са използвали кредита си за търговска дейност, е с оглед установените от ищеца факти, преценени от съда. Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в: решение № 165 от 02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г., I ТО на ВКС, решение № 240 от 9.03.2018 г. по т. д. № 1102/2017 г., I ТО на ВКС, решение № 308 от 29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г., II ТО на ВКС, която практика е основана и на практика на СЕС във връзка с тълкуване на чл. 2 б. „б“ от директива 93/13, изразена в решенията по дела: С-105/ 1 7, С-348/14, C-110/14, С-590/17. С посочените решения е разяснено съдържанието на нормата, че понятието потребител е обективно, съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора и естеството на предмета на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването ѝ, с оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по него. Съдът взема предвид всички обстоятелства по делото, включително естеството на представляващата предмет на разглеждания договор стока или услуга. Преценката е конкретна, с оглед естеството на договора и целта, като в някои случаи те не са достатъчни индиции за пълно доказване на търговското качество. Критериите не са изчерпателни. Определят се броя и тежестта на индициите, като се преценява връзката и тежестта между индициите, които да доведат до несъмнен извод, че лицето е търговец. Когато няма достатъчно доказателства относно едното или другото качество на лицето, следва да се приеме, че лицето е потребител. Съмнението трябва да се тълкува в полза на потребителя. С оглед на това тълкуване въззивният съд е анализирал всички доказателства по делото и е направил извод, че физическите лица имат качеството потребител. Предвид даденото разрешение, в съответствие с трайната практика на ВКС и СЕС, не може да се приеме наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е мотивирано и при извършената проверка настоящият съдебен състав не намира наличието на необходимост от актуализиране, поради настъпили изменения в правната уредба или обществено-икономическите условия, респ. поради неточно тълкуване и се налага да бъде изоставена поради неправилност създадена съдебна практика или осъвременена.

По отношение на втория формулиран правен въпрос въззивният съд е приел, че при наличие на спор относно качеството на кредитополучателите дали са сключили договора, с оглед задоволяване на личните им нужди или с оглед извършване на търговска или професионална дейност, същият следва да се разреши като се обсъдят всички твърдени факти и обстоятелства, сочени от ищеца. Въззивният съд е приложил съществуващите императивни правни норми за защита на потребителите, определянето на качеството им като такива по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 2 б. от директива 93/13, като е извършил преценката както служебно, така и с оглед твърденията на страните в процеса. Даденото разрешение е с оглед установените факти по делото.

При разрешаването на посочения правен въпрос, въззивният съд, освен от доводите на страните и направеното оспопрване от кредитодателя, е изхождал от служебното си задължение да се произнесе по квалифицирането на физическите лица като потребители. Разрешението е съобразно задължението на съда да осигури и служебно защита на правата на потребителите. Това разрешение е в съответствие със служебно известната на настоящия съдебен състав практика по приложение на чл. 2 б. б от Директива 93/13, обективирана в решение на СЕС С-110/14 г., т. 22 и т. 23. В посоченото решение СЕС е приел, че когато съдът е сезиран със спор по договор, който би могъл да попада в приложното поле на директива 93/13, националният съд трябва, с оглед всички обстоятелства по делото, включително клаузите на договора, да провери дали кредитополучателят може да бъде квалифициран като „потребител“. Също така съдът има задължение да вземе предвид всички обстоятелства по делото, в частност естеството на предоставяната услуга, цел на придобиване и други конкретни, с оглед договорното правоотношение, обстоятелства. Директивата определя системата на защита на потребителя като по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гл.т. на възможността да определя условията в договора или информация, като не може да повлияе на съдържанието на договора. С оглед осъществената защита, в конкретния случай въззивният съд е приел, че с оглед проверка наличието на неравноправни клаузи, следва да прецени качеството потребител.В трайната практика на ВКС изцяло е прието така посоченото тълкуване. Даденото разрешение от въззивния съд относно определяне качеството потребител, с оглед необходимостта да се осигури защита срещу неравноправни клаузи в договора, съответства на тълкуването на т. 13, § 1 от ДР на ЗЗП, в съответствие с чл. 2 б. „б“ от Директива 93/13, съгласно практиката на ВКС и СЕС. Наличието на посоченото разрешение изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е доказано, че неправилно е извършено тълкуването или че то не съответства на действителното съдържание на нормата, или че се нуждае от осъвременяване поради промяна в обществено-икономическите отношения.

С поставения трети правен въпрос касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос относно доказателствената тежест при оспорване на качеството потребител е включен в предмета на спора и е обуславящ изхода на спора, тъй като изводите на съда относно приемането качеството потребител са обуславящи по отношение на изводите за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор, определящи вземанията на банката. Така формулираният правен въпрос следва да се приеме, че не е разрешен в отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в множество решения на ВКС по тълкуване и прилагане на чл. 154 от ГПК, като например решение № 188 от 15.09.2014 г. по гр.д. № 5563/2013 г., ІV Г. О. на ВКС, съгласно което въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан.

Както вече бе посочено, в трайната практика на ВКС е прието, че доказателствената тежест относно установяване, че физическото лице е получило доставката, сключило договора за кредит, с оглед неговите интереси в търговска или професионална дейност спрямо кредитополучателя, е на доставчика, респ. банката. С оглед решенията на СЕС по дела С-110/14, С-464/01, С-508/12, С-105/17 следва да се направи извод, че тежестта на доказване използването на предоставения кредит, респ. действията на кредитополучателя при сключване на договора за кредит, обективират сключването на договора с цел задоволяване на професионални нужди или е свързан с търговска практика, е на доставчика, банката.

Освен това следва да се приеме, че и тълкуването на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП е относимо в случая, така както е изразено в трайната практика на ВКС израз, на която е решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д.№ 535 по описа за 2016 г. Съгласно посоченото тълкуване в тежест на търговеца или доставчика е да установи, че е налице индивидуално уговаряне на клаузи, като с оглед на това обстоятелство спрямо договора няма да се приложи потребителска защита, в тази част, което не изключва потребителска част относно други клаузи от договора. Така в случая касаторът като доставчик се е позовал на наличие на използване на кредита за търговска дейност. Въззивният съд не се е отклонил от правилата относно доказателствената тежест, приемайки че е недоказано твърдението на доставчика. При съвкупната преценка на всички доказателства и след техния анализ, е обобщил извод, че физическите лица са потребители, тъй като не са действали в техен професионален интерес или с оглед търговската им дейност или търговски интерес.

Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 165 от 02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г., I ТО на ВКС, решение № 240 от 9.03.2018 г. по т. д. № 1102/2017 г., I ТО на ВКС, решение № 308 от 29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г., II ТО на ВКС, както и практика на СЕС, решение по дело С-105/ 1 7, С-348/14, C-110/14, съгласно която е разяснено, че понятието потребител е обективно и съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването ѝ, с оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по договора.

Освен посочените правила за доказателствена тежест, въззивният съд е осигурил и служебно приложение на императивните правила относно защита на потребителите. Съгласно тълкуването на чл. 2 б. б от директивата в решение С-110/14, понятието „потребител“ има обективен характер, то трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняваната професионална дейност. Съдът следва да прецени това с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото и да прецени дали страната може да се бъде квалифицирана като потребител. Когато съдът преценява дали едно физическо лице действа в рамките на упражнявана търговска или професионална дейност, преценката е конкретна, с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото. Изрично в решение по дело С-105/17 на СЕС е подчертано, че критериите за определяне на качеството търговец не са нито изчерпателни, нито изключителни, поради което по принцип изпълнението на един или няколко критерия само по себе си не е определящо за квалификацията.

В случая въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС и от тълкуването по реда на чл. 267 от ДФЕС в посочените решения на СЕС. Изцяло в съответствие и с посоченото тълкуване относно доказателствената тежест и при приложение служебно на нормите относно осигуряване на приложение на императивни правни норми относно защита на потребителите е разрешението на поставения правен въпрос от съда. Соченото от касатора решение по дело С-600/19 г, не може да обуслови обратен извод.

Наличието на посочената практика на ВКС и СЕС и липсата на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосновават извод, че не следва да се допуска касационно обжалване, съгласно тази норма.

По отношение на четвъртия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въпросът за потребителската защита е свързан със сключения договор и преценка наличието на неравноправни клаузи, сключени от потребителя в нарушение на изискванията за прозрачност, добросъвестност и създаваща неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя и водещ до вреда на потребителя. Съдът преценява правата на потребителите при спор относно действителността на договора, сключен между потребител и доставчик, към момента на сключване на договора. Поставеният правен въпрос за момента в исковия процес, в който съдът се произнася относно преценката на правата и задълженията на потребителите, е свързан със задълженията на въззивния съд да извърши и служебна преценка за неприлагане на неравноправни клаузи от договора, основание на иска и да обезпечи правната възможност на потребителя да осъществи защита на накърнените си права. Както бе посочено, в случая въззивният съд е разрешил този въпрос, съобразно докзаателствата по делото и преценката е направена с решението по спора.

С поставения пети правен въпрос, касаторът „Юробанк България“ АД твърди, че ответниците, физически лица следва да установят качеството си потребител и неупражняването на правата им за доказване на това качество не може да създаде за тях по-благоприятно положение. Поставеният правен въпрос е израз на тезата на касатора, че тежестта на доказване качеството потребител е на физическите лица.

В случая, изрично в отговора на исковата молба, ответниците-физически лица са направили възражение относно неравноправния характер на договора, искали са прогласяване на неговата нищожност и са изразявали многократно становище, че ищецът няма вземания, основани на договора. В този смисъл липсва т.нар. от касатора „пълна пасивност“ на ответниците в исковия процес. Освен това бе посочено, че при сключен договор за продажба или доставка между търговец и физическо лице съдът и служебно проверява дали физическото лице действа в качеството на потребител. Въззивният съд е приел, че липсва доказване на използване на отпуснатата в заем сума за търговски или професионални цели. Физическите лица са използвали правото си на защита и са релевирали своето възражение за наличие на неравноправни клаузи, задължаващи съда след установяването им да ги остави неприложени. Решенията, на които се позовава касаторът (по дело С-600/19, което препраща към С-32/14 на СЕС) засягат правния въпрос за неупражнено право на защита от потребителите, с оглед принципа на ефективност, който следва да се спази от съда в процеса. Вече бе посочено разрешението на въззивния съд относно правилата за доказателствена тежест в процеса. С поставения правен въпрос касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на формулираните от К. Ф. и М. Ф. правни въпроси, в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

По отношение на формулирания първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не е разрешен по формулирания от касаторите начин. В случая въззивният съд е приел, че съгласно чл. 9 от договора, сключен на 15.11.2007 г, страните били постигнали съгласие размерът на лихвата да е в размер на тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6 процента. Стойността на EURIBOR е установима. Съдът е приел, че отношенията между страните са променени в тази част чрез постигнато между тях съгласие с Анекс 1 от 23.12.2009 г., като в чл. 3, ал. 1 е уговорено, че годишният лихвен процент е точно фиксиран в размер на 10,47 %, равен на Базовия лихвен процент на банката за кредити в евро плюс надбавка от 4,7 %. Прието е, че към сключване на Анекс 1 базовият лихвен процент е 5,75 %. Съдът е приел, че ясно е определен размера на лихвата, като е постигнато индивидуално договаряне по отношение на размера и на формулата, по която е определен този размер. Съдът не е определял размера на вземанията съобразно едностранно определен лихвен процент от банката. Приел е, че лихвеният процент, приложен в отношенията между страните е 10,47 %, след Анекс 1. Преди това, за периода между сключения договор до Анекс 1, тримесечния EURIBOIR (установим) с надбавка 6 %. Приел е, че кредитополучателите са били индивидуално информирани за точния размер на възнаградителната лихва и са се съгласили с него.

В случая няма посочване в мотивите на въззивното решение, че е приложима клаузата на чл. 10 относно едностранно изменение на лихвения процент. Поради това поставеният въпрос и не е разрешен по посочения начин от въззивния съд, и не е обуславящ изхода на спора. Също така в мотивите си въззивният съд е отразил, че е налице първоинстанционното решение, с която е прогласена нищожността на чл. 10 от договора от 15.11.2007 г. и в която част не е било обжалвано. С оглед на това и следващите мотиви, че е налице сключен възмезден договор, при който са уговорени лихви в точно определен процент към сключване на договора, формиран въз основа на тримесечния EURIBOR, плюс надбавка и клаузата не е неравноправна, защото е ясна, разбираема и дава възможност на потребителите точно да определят задълженията си. Точният размер на тримесечния EURIBOR може да се установи от потребителите. Също така е приел, че с измененията на тази клауза с Анекс 1 от 23.12.2009 г. е точно определен размерът на възнаградителната лихва, която е посочена в абсолютна стойност.

Поставеният правен въпрос e свързан от касатора с трайната практика на ВКС относно преценката на неравноправни клаузи между страните относно неясно формулиране на клауза от договора за изменение на дължимата възнаградителна лихва. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази трайна практика на ВКС, съгласно която договорът за банков кредит е възмезден и не се нарушава изискването за яснота и прозрачност, когато потребителите са разбрали обхвата на своето задължение в оспорената клауза, независимо, че не са знаели как банката определя лихвен процент, като е бил наясно какво е дължимото възнаграждение в точно определен размер като цифрова стойност.

В практиката на ВКС също така, част от която е и служебно известна на настоящия съдебен състав - решение 9 от 27.02.2020 г. по т.д. 62/19 г. на ВКС, I ТО, е съобразена и с тълкуването на СЕС в множество решения, с които е прието, че възнаграждението на кредитодателя, изисква определяне в договора на точен и ясен език, като разбираемостта е не само от езиково естество, а и от финансово, с точно определяне на икономическия резултат за потребителя. Когато цената е посочена точно и ясно и обхватът на задължението може да бъде разбран от средния потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен, следва да се разбере икономическата последица от поемане на задължението. Когато възнаграждението, лихвения процент са определени в абсолютна стойност, е спазено изискването за яснота и разбираемост.

Въззивният съд е приел, че между страните, за процесния период, при определяне на възнаградителната лихва се определя точно определен процент 10,47 %, приет с Анекс 1 от 23.12.2009 г. към договора. Това изключва клаузата да е неравноправна. Прилагайки точно определените лихвени проценти, както са уговорени в договора и анекса, въззивният съд е приел, че клаузите са ясни и разбираеми и не са преценени като неравноправни. Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 10 не е неравноправна. Прието е, че с тази клауза не е предвидено едностранно изменение на лихвата по воля на кредитора, нито изменението е неопределяемо. Това е обусловило извод, че клаузата на договора не е нищожна. Този извод не е от значение за формиране на изхода на спора в частта относно дължимата възнаградителна лихва. Въззивният съд макар и да е изложил мотиви относно липсата на нищожност на тази клауза, не е приложил същата. Обуславящият извод относно определяне дължимостта на възнаградителните лихви е премахване на всички клаузи, които са предвидили анотицизъм, в нарушение на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и прибавянето на изтекли лихви към главницата. Съдът е приел, че по определение договорът за банков кредит е възмезден. Възмездният характер се изразява в уговорената възнаградителната лихва. В чл. 9, ал. 2 от договора е прието, че е постигнато съгласие лихвата да се формира на база тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6 %. Съдът е приел, че с Анекс 1 е изменена тази уговорка и е налице индивидуално уговорена между страните лихва, подлежаща на заплащане в този размер – 10,47 %. Клаузата на чл. 10 от договора не е приложена при определяне на задълженията на длъжниците.

По отношение на формулирания от касатора правен въпрос е налице трайна практика на ВКС, израз, на която е решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, I т.о, както и посочените в него:решение № 231/02.03.18 г. по т.д. № 875/17 г. на І т.о., Решение № 15/18.04.18 г. по т.д. № 2439/16 г. на І т.о., Решение № 189/18.01.19 г. по т.д. № 1607/17 г. на І т.о., Решение № 299/15.02.19 г. по т.д. № 2023/17 г. на ІІ т.о., Решение № 294/27.03.19 г. по т.д. № 1599/17 г. на ІІ т.о., Решение № 378/28.03.19 г. по т.д. № 2775/17 г. на ІІ т.о., Решение № 384/29.03.19 г. по т.д. № 2520/16 г. на ІІ т.о., Решение № 314/29.07.19 г. по т.д. № 1766/16 г. на ІІ т.о., Решение № 92/09.09.19 г. по т.д. № 2481/17 г. на ІІ т.о., Решение № 67/12.09.19 г. по т.д. № 1392/18 г. на І т.о., съгласно която по отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в договора на непредвидено в него основание (чл. 143, т. 10 ЗЗП), да определя цената на услугата при предоставянето й или да я увеличава без потребителят да има право да се откаже от договора (чл. 143, т. 12 ЗЗП), се прилагат изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 и чл. 144, ал. 3, т. 1 и чл. 144, ал. 4 ЗЗП, но при определени предпоставки. С оглед трайната практика на СЕС по тълкуването на Директива 93/13, промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП, както с оглед езиковото им изразяване, така и с оглед икономическия ефект за потребителя, като от съдържанието на клаузата потребителят може да разбере обхвата на поетото задължението, като преценката се прави с оглед средния потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен. Съгласно посочената практика на ВКС, която е приложена и от въззивния състав, при конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Прието е, че по определение, съгласно чл. 430, ал. 2 от ТЗ, договорът за банков кредит е възмезден, възнаградителната лихва представлява насрещна престация срещу ползване на предоставяната в кредит сума. Посочването на задължение за заплащане на лихва в точен размер, не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.

В случая въззивният съд не е нарушил и разясненията съгласно Решение № 92/09.09.19 г. по т.д. № 2481/17 г. на ІІ т.о. Съобразил се е с разясненията съгласно същото. В тази практика на ВКС е посочено, че „направеното разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.“ Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд се е съобразил с посочената практика, както е определил точно съдържанието на уговрките между страните, за да обоснове извод, че между страните е уговорено заплащане на възнаградителна лихва в абсолютна стойност, както и не е приложил клаузите относно изменение на договора, с включване на изтекли лихви към главницата. Поради това касаторите не са обосновали основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на трайна практика на ВКС, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

С поставения втори правен въпрос в изложението съгласно чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, касаторите не са обосновали основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивни жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. С оглед трайната практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение.

Въззивният съд не се е отклонил от задължителното и трайно тълкуване съгласно посочената пракитка на ВКС. Обсъдил подробно възраженията на касаторите в качеството им на ответници. Вече бе посочено обсъждането на чл. 10 от договора и установеното между страните наличие на неравноправни клаузи в анексите към договора. Въззивният съд е изключил капитализацията на лихвата към главницата, като е приложил нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. С оглед дадения отговор за наличие на неравноправни клаузи в допълнителните споразумения, въззивният съд е приел, че отношенията между страните следва да се преценяват с оглед първоначално постигнатите договорености. По същество е отхвърлено възражението на касаторите-ответници, че е налице нищожност на договора и подлежи на връщане само чистата стойност на кредита, на основание чл. 23 от ЗПК, тъй като съдът е приел, че е налице индивидуално уговорен, посочен в абсолютна стойност дължим лихвен процент за възнагардителни лихви. С оглед изложените мотиви не може да се приеме, че въззивният съд по поставения правен въпрос се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика, както и от трайната практика на ВКС, за която касаторът твърди, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение соченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК и от касаторите Ф., не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение и не могат да обусловят основание за допускане на касационно обжалване.

Това изключва наличието на соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България