Определение № 3468 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2122/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Агросфера“ ООД - [населено място], чрез юрисконсулт Н. Я., срещу определение № 397 от 13.05.2024 г. по в. ч. гр. д. № 312/2024 г., с което състав на Хасковския окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на дружеството срещу постановление от 19.03.2024 г. с изх. № 1/20.03.2024 г. на нотариус А. П., с рег. № 463 по регистъра на НК, с район на действие РС - Х., постановено по нот. дело № 58 от 18.03.2024 г.

С постановлението нотариусът е отказал да признае „Агросфера“ ООД за собственик по давност на идеални части от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], както и на изградените в него сгради с идентификатори [№], 77181.15.571.1 и [№] - същите подробно описани в постановлението. В хода на обстоятелствената проверка нотариусът е установил наличието на спор относно претендираните права, доколкото К. Д. Б. е заявил, че владее и свои идеални части от посочените имоти. В тази връзка е обсъдил изслушаните трима свидетели, които са съобщили, че К. Б. посещава имота, представя се за съсобственик, като дори заявява, че разполага с документи за собственост по отношение на идеални части от земята. По преписката била представена скица № 15-1246982 от 23.11.2023 г., в която като съсобственици на поземления имот с идентификатор [№], освен „Агросфера“ ООД, фигурират още: М. М. М., Д. И. Б., М. И. П., М. М. М., Т. Г. С., н-ци на Г. Т. Г., Е. Г. Г. - П., К. Д. Б. и н-ци на Д. К. Б.. Нотариусът е отчел и постъпилата в хода на нотариалното производство декларация със заверка на подписа от К. Б., в която същият заявява собственически права по отношение на идеални части от имотите - предмет на производството. С оглед на така събраните доказателства е достигнал до извода, че не е безспорно и безусловно установено в охранителното производство молителят „Агросфера“ ООД да е владял процесните идеални части от сградите и поземления имот при условията на чл. 79 ЗС, поради което и не следва да бъде признат за собственик на основание чл. 587, ал. 2 ГПК.

На свой ред Хасковският окръжен съд отново е обсъдил показанията на свидетелите, както и всички събрани писмени доказателства, а именно: заверени декларации от К. Д. Б., постановление от 14.02.2005 г. по гр. д. № 783/2000 г. на Окръжен съд - Хасково, нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 96 от 02.03.2007 г., нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 52 от 01.02.2008 г., 3 бр. скици, заповед на Областния управител на Област Х. от 10.10.2023 г., 4 бр. удостоверения с № № 959, 896, 895 и 894 на Областна администрация - [населено място]. Приел е от правна страна, че в производството по чл. 587 ГПК нотариусът е длъжен да провери дали са налице условията за издаване на искания нотариален акт въз основа на доказателствата, представени от молителя и служебно известните му факти, които преценява по вътрешно убеждение. Въз основа на тях той прави извод относно принадлежността на правото на собственост и издава мотивирано постановление, с което признава или не признава молителя за собственик. Същата преценка извършва и съдът, когато се произнася по жалба срещу постановен отказ за издаване на констативен нотариален акт.

За да сподели изводите на нотариуса, Хасковският окръжен съд се е обосновал с показанията на свидетелите, които е намерил, че не са достатъчно категорични. Свидетелите М. Й. Г., В. П. Ж. и И. П. М. заявили, че „Агросфера“ ООД владее и стопанисва сградите и поземления имот от 2006 г., но не знаят за какви идеални части от тях имат документи. Свидетелката П. Г. Б. също посочила, че от над 15 години имотът се владее и стопанисва от „Агросфера“ ООД, но същевременно с това знаела, че единствено К. Б. има документи за собственост и владее някакви идеални части от поземления имот. Като индиция в тази насока съдът е възприел и обстоятелството, че в представената по нотариалното дело скица на ПИ [№] от 23.11.2023 г. са посочени и други собственици на имота по данни от КРНИ. Що се касае до представеното удостоверение от Дирекция „МДТ“ - [населено място] за заплащане на данъци от страна на дружеството, е посочил, че същото не установява несъмнено право на собственост, а следва да се прецени в съвкупност с всички останали доказателства. При преценка показанията на свидетелите и поради съществуващото противоречие относно правнорелевантните факти, следвало да се вземат предвид и декларациите на К. Д. Б., представени пред нотариуса. В заключение съдът е приел, че не са налице безспорни доказателства за установено в полза на молителя неоспорвано и необезпокоявано владение, обуславящо признаване правото му на собственост върху заявените с молбата имоти, като при данните за наличие на спор по отношение на тези факти, молителят следва да установи правото си на собственост по исков ред.

Според касатора тези изводи са неправилни. Нотариусът не следвало да се позовава на представени от трето лице декларации, а следвало да се произнесе единствено по представените от молителя доказателства. Освен това не следвало да се приеме, че същите внасят съмнение относно поддържаното твърдение за придобиване на посочените идеални части от правото на собственост върху имотите по давност, тъй като към тях не били представени никакви доказателства в подкрепа на твърдението, че К. Б. притежава вещни права върху тях. Искането е за отмяна или обезсилване на обжалваното определение и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд.

В изложение към жалбата касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поддържа довод за произнасяне в противоречие с тълкуването на чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК, като са цитирани т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV-то г. о. Поставените въпроси са както следва:

1. Следва ли съдът в решението си да обсъди всички обстоятелства по делото и възражения на страните и ясно и точно да мотивира и обоснове изводите и констатациите си;

2. Следва ли съдът да извърши самостоятелна проверка на събраните доказателства, както и да изложи фактически и правни съображения относно кои доказателства смята за относими по спора и кои не;

3. Може ли въззивният съд да остави част от оплакванията, доводите и възраженията на въззивника без уважение, без да изложи конкретно собствени мотиви и без да препрати изрично към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК;

4. Какво е правното значение и доказателствена стойност на декларация, приобщена в нотариално (охранително) производство, с нотариална заверка на подписа на декларатора, която не се изисква по силата на нормативен акт и с която деклараторът се отказва от предишни свои декларации, заявява, че ги отменя и че същите не следва да пораждат каквито и да било правни последици;

5. Може ли декларация с нотариална заверка на подписа, в която са заявени собственически/съсобственически претенции, без да е подкрепена с посочване на конкретни факти, документи или обстоятелства, да се ползва с по-голяма доказателствена сила и да се противопостави на последователни и еднопосочни свидетелски показания, събрани директно и непосредствено пред решаващия орган.

По отношение на първите три въпроса се твърди съдът да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а за другите два - разглеждането им да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Като съобрази изложеното и обсъди доводите на страните, Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:

Първите три въпроса се свеждат до съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и съдържанието на мотивите към въззивния съдебен акт съгласно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Същите са обуславящи за изхода на конкретния правен спор, но по отношение на тях не се констатира поддържаното противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В случая мотивите към обжалваното определение съдържат кратък и ясен анализ на събраните по делото относими доказателства. Преценката на съдебния състав за тяхното значение за изхода на спора е недвусмислено посочена, като са обсъдени и основните защитни доводи и възражения на жалбоподателя. А именно - съдът е установил, че дружеството се легитимира като собственик по документи на идеални части от процесните имоти, а за останалата част се домогва да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който да признае придобиването им по давност. Отчел е вътрешното противоречие между показанията на свидетелите, които са заявили, че имотите се владеят и своят от дружеството от години, но в същото време са съобщили и за това, че К. Б. посещава имотите и изявява собственически претенции към тях. Данни за други собственици били разкрити и от кадастралния регистър на недвижимите имоти. И на последно място, съдът е съобразил несъмнените доказателства за това, че претендираните в производството по чл. 587 ГПК права се оспорват от трето за охранителното производство лице. При тези констатации и след като е съобразил, че нотариусът не би могъл да издаде нотариален акт по посочения ред при оспорване на претендираните от молителя права, съдебният състав е мотивирал извод за неоснователност на искането. В този смисъл ясно е посочено защо поддържаните във въззивната жалба оплаквания и доводи са намерени за неоснователни и няма основание да се приеме, че е нарушено правото на защита на страната в процеса. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда по правнорелевантните факти представлява довод за неправилност и не разкрива само по себе си предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В теорията и съдебната практика като съществена характеристика на охранителните производства се разглежда техният едностранен и безспорен характер. Приема се, че по своята правна същност те представляват едно съдебно или нотариално съдействие при правомерно упражняване на гражданските права, целящо да породи изгодни за молителя правни последици. Затова и когато актът, чието издаване се иска, засяга правата на трети лица и от това се породи спор, същият следва да бъде разрешен по исков ред от съда /чл. 537, ал. 2 ГПК/. За да постанови издаване на констативен нотариален акт, нотариусът, съответно и съдът в производство по обжалване на отказ на нотариуса, следва да провери всички събрани в хода на производството доказателства и въз основа на тях да достигне до несъмнения извод за това, че претендираното право на собственост е напълно доказано. Когато изводът е разколебан от събраните доказателства или трето лице предяви претенции върху обектите - предмет на нотариалното удостоверяване, нотариусът не следва да издава констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК (аргумент от определение № 122 от 04.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2439/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., и определение № 125 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2424/2019 г. на ВКС, II-ро г. о.).

Не се аргументира и поддържаният довод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на четвъртия и петия въпрос от изложението на касатора. Нотариално заверената декларация е допустимо писмено доказателствено средство по смисъла на ГПК, което обективира изрично конкретно волеизявление на своя автор. Тя се ползва с присъщата за този вид документи доказателствена сила и няма основание да бъде изключена или игнорирана от преценката по чл. 587, ал. 2 ГПК, след като е била представена по преписката на нотариуса. Правното ѝ значение несъмнено е да установи факта на противопоставяне на молбата за издаване на охранителния акт от страна на трето за производството лице, заявяващо собственически претенции по отношение на имотите. Ирелевантно е да се изследва дали са представени или не доказателства към нея, както и неточно се поставя въпросът за това дали тя се ползва с „по-голяма доказателствена сила“ от събраните свидетелски показания, доколкото такъв извод изобщо не е застъпван в обжалваното определение. В случая е достатъчно да се установи единствено наличието на спор за гражданско право като самостоятелна пречка за издаване на акта по чл. 587, ал. 2 ГПК. Законът е ясен и не създава трудности при своето тълкуване, поради което и не са обосновани допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както са описани в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Несъстоятелна, предвид данните по делото, е застъпената от касатора теза за това, че не може да установи правата си по исков ред поради липсата на правен интерес, доколкото никой не оспорвал владението и правата му върху процесните идеални части от имотите. Несъстоятелно е и позоваването на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, тъй като дадените с тях разрешения не касаят разрешените по настоящото дело правни въпроси.

На последно място - произнасянето на въззивния съд не разкрива признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, доколкото това основание за допускане на касационно обжалване е аргументирано с довод за превратно възприемане и тълкуване на събраните доказателства, довело до очевидно неправилни правни изводи, който по същността си е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.