Определение № 1169 от 12.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1853/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 780 от 05.02.2024 г. на В. Л. С. и К. Н. С., [населено място], област П., чрез адвокат А. А., срещу решение № 458/30.11.2023 г. по гр. д. № 607/2023г. на Окръжен съд – Перник. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато въззивният съд отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови друго решение по правния спор, съгласно чл. 12 ГПК задължен ли е въззивният съд да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право, както поотделно така и в тяхната съвкупност; 2. Когато съсобствеността върху недвижим имот не произтича от наследяване, в отношенията между съсобствениците прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС, когато е установено владение върху целия имот само от един от съсобствениците, което е продължило непрекъснато и необезпокоявано от никого повече от 10 години; Ответникът по касация Р. Л. С., чрез адвокат Н. К., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба. Претендира заплащане на сторените разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 675/27.06.2023 г. по гр. д. № 5763/2022 г. на Районен съд - Перник, с което е отхвърлен предявеният от Р. Л. С. срещу В. Л. С. и К. Н. С. иск за допускане на съдебна делба на дворно място от 1153 кв.м., без придаваемите се места от 217 кв.м., образуващо парцел *-*, в кв. 9 по плана на [населено място], при граници: Ц. К., А. Т., К. П. и държавно място, ведно с построената в него жилищна сграда при равни делбени части между ищцата и В. С.. Постановено е друго, с което е допусната съдебна делба върху следните имоти: дворно урегулирано място, цялото от 1370 кв.м., образуващо парцел * - *, кв. 9 по плана на [населено място], при граници: улица, Ц. К., А. Т. и К. В. П., а по скица и удостоверение за идентичност представляващо УПИ * - *, кв. 44, [населено място], общ. П., с площ 890 кв.м. по действащия регулационен план, [населено място], общ. П., заедно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 квадратни метра, при делбени квоти от 1/2 ид. ч. за Р. Л. С. и общо 1/2 ид. ч. за В. Л. С. и К. Н. С. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издаденият в полза на В. Л. С. и К. Н. С. нотариален акт за собственост върху недвижим имот №*, том V, дело №799/2022г. от 20.10.2022 г. на нотариус Р. М., за удостоверените права над 1/2 ид. ч. от описания в него урегулиран поземлен имот, представляващ дворно урегулирано място с площ от 890 кв.м., находящо се в землището на [населено място], [община], област П., [улица] означено по скица като УПИ *-* в квартал *, заедно с разположената в имота: едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м. Въззивният съд е приел, че с нотариален акт от 1972 г. Д. Г. М. и синът ѝ В. Л. С. са признати за собственици на основание давностно владение и наследство на процесното дворно място от 1153 кв.м,, без придаваемите се места от 217 кв.м,, образуващо парцел * - *, кв. 9 по плана на [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда. Впоследствие с нотариален акт от 1983 г. Д. М. и В. С. са придобили по регулация към парцела дворно място от 74 кв.м., придаваемо се от имот с пл. № *, дворно място от 7 кв.м., придаваемо се от имот с пл. № *, дворно място от 79 кв.м., придаваемо се от общински имот. През 1993 г. Д. М. е дарила на дъщеря си Р. С. - ищец в настоящото производство, своята 1/2 ид.ч. от процесния имот и построената в него жилищна сграда, запазвайки си правото на ползване. Съдът е посочил, че към 1993 г. между ищцата Р. С. и ответника В. С. е съществувала съсобственост при равни дялове върху процесния недвижим имот заедно с построената в него жилищна сграда. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 20.10.2022 г. ответниците В. С. и съпругата му К. С. са признати за собственици по наследство и давностно владение на следния недвижим имот: УПИ, представляващ дворно урегулирано място с площ от 890 квадратни метра, находящо се в землището на [населено място], [улица] означено по скица като УПИ *-* в кв. 44 по плана за регулация и застрояване на [населено място], заедно с разположените в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м. и стопанска сграда със застроена площ от 10 кв.м. Съдът е посочил, че след като ползващите се от констативен нотариален акт за собственост лица се позовават на придобивна давност за разликата между действително придобитите и удостоверените в нотариалния акт права, те следва да докажат, че са демонстрирали на останалите съсобственици завладяването на тези права. Ако то не е демонстрирано, владението е скрито и давностният срок не тече. За доказване на обстоятелството, че В. и К. още при установяване на фактическата власт върху имота са извършили съответните фактически действия, с които по явен и недвусмислен начин са демонстрирали спрямо другия съсобственик намерението да владеят и неговите 1/2 ид. ч. от процесните имоти, са разпитани свидетели. Т. и М. са посочили, че ищцата е посещавала имота си, като достъп ѝ е бил отказан около 2015-2017 г., когато ключалката била сменена. Съдът не е кредитирал показанията на останалите свидетели, тъй като противоречат на показанията на св. Т. и М., не са конкретни и са взаимно противоречащи относно това колко често и кога за последно ищцата Р. С. е посещавала процесните имоти. Посочено е, че от показанията на Р. К., В. В. и К. К. не може да се направи категоричен извод за изтекла в полза на ответниците придобивна давност повече от десет години. От тях не се установява демонстрация от ответниците по отношение на ищцата намерение за своене на нейната 1/2 ид.ч. от процесните имоти до 2015 г. Посочено е, че дори такова намерение да е обективирано пред разпитаните по делото свидетелите, доколкото не е стигнало до знанието на съсобственика, то не обуславя превръщането на упражняването на фактическа власт във владение. Субективният елемент на владението не се установява и от обстоятелството, че ответниците са ползвали преимуществено имота и са ремонтирали сградата, тъй като следва да са налице действия от страна на ответниците, с които се демонстрира явно своене на имота и сградата чрез отблъскване на владението на ищцата. Прието е, че доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, то съсобственикът, домогващ се да докаже, че е владелец на чуждите идеални части от съсобствения имот, следва явно и недвусмислено да предприеме действия, с които да демонстрира пред своя съсобственик намерението си да свои. Такива действия за периода до 2015 г., в който момент ищцата е узнала за претенциите на ответниците с ограничаването на достъпа ѝ до процесните имоти, не са установени. Снабдяването с констативен нотариален акт също не представлява действие по демонстрация на намерение за своене, тъй като вписването му няма такова действие. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че след издаването му през 2022 г. и вписването му в служба по вписванията ответниците са започнали да демонстрират своене на процесния имот, то от този момент до предявяването на исковата молба не е изтекъл изискуемият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок. В заключение е прието, че ищцата доказва правото си на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния имот, а на останалата 1/2 ид.ч. собственици са ответниците. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №1/2013г., ОСГТК. Според нея въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е направил всичко това – обсъдил е събраните гласни и писмени доказателства, въз основа на които е изложил подробни фактически и правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е изложил мотиви по спорните въпроси във въззивното производство. Приел е, че показанията на свидетелите Р. К., В. В. и К. К. не са конкретни и са взаимно противоречащи си относно честотата на посещенията в процесния имот на ищцата Р. С., вкл. относно последният път, в който са я видели в него. Проверка на правилността на този извод изисква преценка и обсъждане на доказателствата и фактите по настоящия правен спор, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Вторият въпрос също не предпоставя допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с цитираната от касаторите практика. Съобразно ТР №1/2012, ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. В случая въззивният съд е приел, че ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са доказали да са завладяли собствената на ищцата /по дарение от майка й/ 1/2 ид.ч. от имота. Както се посочва в цитираното ТР №1/2012 г., ОСГК, поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. В случая е прието, че В. С. е установил фактическа власт върху имота при условията на съвладение с майка си, с която са станали съсобственици въз основа на изтекла придобивна давност /за което е съставен и КНА/. След извършеното дарение от майката в полза на ищцата Р. С., последната е придобила 1/2 ид.ч. от имота. Съсобственикът – държател на чуждите идеални части, трябва да демонстрира промяна в намерението за своенето им, която да намери външна проява чрез действия, които несъмнено да отричат правата на другия съсобственик. Преобръщането на държането във владение трябва да намери израз в конкретни действия, насочени към собственика, които несъмнено да показват отричане на неговите права. В случая от събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че такива действия не са установени за периода преди 2015 г., поради което към момента на предявяване на иска за съдебна делба изискуемият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок за придобиване на процесните имоти по давност не е изтекъл, поради което ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, в полза на Р. Л. С. следва да бъде присъдена сумата от 1200 лева - разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.