Определение № 276 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1539/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДАЕСЕФ“ АД, [населено място] срещу решение № 2216 от 15.04.2024 г. по в. гр. д. № 3272/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Д въззивен състав, потвърждаващо решение № 20060526 от 04.10.2022 г. по гр. д. № 34077/2020 г. на Софийски районен съд, 172 състав, с което са уважени предявените от „АЛ ПАК“ ООД, Република Сърбия срещу дружеството-касатор обективно съединени искове с правно основание чл. 53 и чл. 78 от Конвенция на ООН за международна продажба на стоки (Виенска конвенция) за сумите: 12 147.79 евро по фактура № 021641 от 15.11.2017г. – продажна цена на доставено алуминиево фолио по заявка за м.11.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба 29.07.2020 г. до окончателното й изплащане; 2 230.31 евро – мораторна лихва върху първата сума за периода от 15.01.2018 г. до 01.05.2020 г. и 234 евро – мораторна лихва за периода от 02.05.2020 г. до 28.07.2020 г. – датата, предхождаща завеждането на исковата молба. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели и до неговата необоснованост. Според касатора, съдът е приел дължимост на сумата по процесната фактура поради неправилния извод, че между страните не е налице сключен рамков договор за доставка на алуминиево фолио с предварително заявено количество и определена цена, а всяка фактура за доставка обективира самостоятелен договор с предмет и цена, който извод е резултат от това, че съдебният състав не е извършил анализ на събраните по делото доказателства, а само формално ги е изброил или дословно възпроизвел; че е формирал вътрешното си убеждение, игнорирайки част от доказателствата; че не е обсъдил доводите на страните и че не е изложил самостоятелни фактически и правни изводи. Като обосноваващи допускане на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Представлява ли формалното изброяване на наличните в кориците на делото доказателства, относими към установяването на релевантните за спора факти, както и възпроизвеждането на съдържанието на събраните по делото писмени доказателства, върху които съдът гради изводите си по съществото на спора, изпълнение на задълженията му за анализ и преценка на всички доказателства, така както е посочено в разпоредбата на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК; 2. Следва ли при формиране на вътрешното си убеждение и решаването на спора по същество съдът да обсъди всички налични в кориците на делото доказателства, събрани по надлежния ред и от значение за решаване на спора по същество, като в мотивите на решението си посочи доводи кои от доказателствата счита за относими към спора и кои не, както и защо дава вяра на едни доказателства, а на други – не, подлагайки на пълен анализ всяко относимо към спора доказателство; 3. Следва ли при формиране на вътрешното си убеждение за наличието на конкретни релевантни факти въззивният съд да посочи в мотивите на решението си от кои конкретно приети и относими към спора доказателства черпи тези свои изводи“. По отношение на въпросите се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че са разрешени в противоречие с ППВС № 1/1953 г., решение № 113 от 18.05.2016 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 27 от 28.06.2017 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. Ответникът по касация – „АЛ ПАК“ ООД, Република Сърбия – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на заявеното основание, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 11.07.2024 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства – фактура № 021641 от 15.11.2017г., фактура № 021495 от 24.10.2017г., водената между страните кореспонденция по имейл, заключението на допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза и показанията на свидетелката Цв. В. – се установява, че между страните са съществували трайни търговски отношения отпреди м.11.2017г. и че между тях са осъществявани множество търговски сделки за покупко-продажба на алуминиево фолио с продавач ищеца „АЛ ПАК“ ООД и купувач ответника „ДАЕСЕФ“ АД; С имейл от 10.10.2017г. ответникът е заявил пред ищеца прогнозни месечни количества алуминиево фолио за м. ноември 2017 г., а конкретната заявка е извършил с електронно писмо от 24.10.2017г., в което е поискал доставка в периода 06.11. - 09.11.2017 г., като точните приети от ищеца количества са конкретизирани и одобрени по-късно в имейли от 03.11.2017г.; Така заявените количества са доставени на ответника и са отразени в издадената от ищеца фактура № 021641 от 15.11.2017г., която ответникът е включил в своята справка-декларация пред НАП и е ползвал данъчен кредит. С оглед на това и предвид безспорния факт, че цената на доставката по процесната фактура не е платена, съдът е преценил, че предявеният за нея иск е основателен. Решаващият състав е счел за неоснователно твърдението на ответника, че между страните е бил сключен рамков договор с предварително заявено за годината рамково количество при определена цена, при което всяка конкретна месечна заявка съставлявала заявка за експедиция в рамките на предварително уговорена годишна поръчка. Според него, от нито едно от събраните по делото доказателства, включително и от показанията на посочения от ответника свидетел, не може да бъде направен такъв извод, от което следва, че всяка фактура за доставка обективира самостоятелен договор с определен предмет и цена. Въззивният съд, чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК, е възприел становището на първата инстанция, че не са налице предпоставките по чл. 71, ал. 1, б. „б“ от Виенската конвенция за спиране изпълнението по процесната фактура, в какъвто смисъл е едно от основните възражения на ответника. Именно поради това, че доставката по всяка фактура представлява самостоятелен договор, решаващият състав е приел, че доводите за недоставени количества фолио през м.12.2017 г. касаят друг самостоятелен договор, който е различен от договора за доставка на фолио през м. 11.2017 г., поради което не могат да обосноват приложимост на посочената разпоредба. Решаващият състав е споделил извода за неоснователност и на направеното от ответника възражение за прихващане. Преценил е, че претендираната от него неустойка за неизпълнение на доставката за м. 12.2017г. е недължима, тъй като такова неизпълнение не е налице, доколкото ищецът изобщо не е приел заявката на ответника за доставка на алуминиево фолио за м.12.2017г. и следователно за него не се е породило договорно задължение да престира по същата заявка. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените процесуалноправни въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело в посочения смисъл. Доколкото са основани на твърдението на касатора за немотивираност на обжалваното решение, за необоснованост на направените от съда фактически и правни изводи и за необсъждане на заявените от страните доводи и възражения, въпросите представляват по своята същност оплакване за допуснати процесуални нарушения, които обаче са предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от това, дори да бъдат преценени като отговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се счете, че е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. Въпросите не са разрешени в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК задължителна практика на ВС и ВКС и казуална практика по чл. 290 ГПК. Точно обратното – мотивите на обжалвания акт са изчерпателни и ясни; съдържат задълбочено обсъждане на всички заявени от страните доводи и възражения и на всички събрани по делото доказателства; съдът не просто формално е изброил доказателствата, каквото твърдение се съдържа във въпросите, а ги е подложил на подробен анализ и въз основа на тях е изградил самостоятелни фактически и правни изводи. Поради това, не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от съдебната практика на касационната инстанция при мотивиране на обжалваното решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1466.87 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представения договор за адвокатски услуги от 10.03.2020г. и документ за междубанков валутен превод от 11.07.2024г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК