Определение № 60354 от 10.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2463/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. М. чрез процесуалния му представител адвокат С. К. Н. срещу решение № 11950 от 31. 08. 2020 г. по в. гр. д. № 107/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 7578 от 7. 11. 2019 г. по гр. д. № 9052/2018 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касационния жалбоподател срещу „ЗАД „Алианц България“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП за разликата над уважения размер от 30 000 лв. до предявения размер от 40 000 лв., както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 719 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът сочи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено по изложените в жалбата съображения. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЗАД „Алианц България“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови решението в обжалваната част, като се произнесе за размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, Софийски апелативен съд е отчел тежестта на фрактурите на ищеца /счупвания на тибия и фибула на лявата подбедрица/, трудностите и необходимостта от чужда помощ по време на лечебния и възстановителния период, дискомфорта при престоя в болница, оперативната интервенция, стреса при катастрофата и болките, които е изпитвал по време на лечението и които продължава да търпи при промяна на времето, както и датата на ПТП. Занижаването на размера на обезщетението за неимуществени вреди във връзка с телесните увреждания на ищеца на 30 000 лв. въззивният съд е мотивирал с обстоятелствата, че по време на лечебния и възстановителния период не са настъпили усложнения, здравословното състояние на пострадалия е стабилизирано, към момента на постановяване на решението същият се придвижва без помощни средства и липсват трайни психични увреждания. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за достъп до касация. Излага съображения, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и е присъдил обезщетение, което е несправедливо. Сочи, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е отклонил от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС. Твърди, че решенията на съдилищата, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, са противоречиви и ВКС следва да уеднакви практиката на съдилищата относно приложението на посочената материалноправна норма, което би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че с несправедливото решение на въззивния съд се нарушават конституционните му права. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касационният жалбоподател не е формулирал в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, не съответства на изискването за поставяне на конкретен правен въпрос. Изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение. Независимо от изложеното, в случая въззивното решение не е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС по релевантния въпрос за приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. В настоящия случай, при мотивиране на преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е взел предвид характера на уврежданията на ищеца, начина на извършването им, периода на лечение и възстановяване, създадените му трудности и необходимост от ползване на помощни средства, оперативната интервенция и преживените стрес и болки по повод катастрофата, уврежданията и проведеното болнично лечение, които са оценени с оглед момента на ПТП. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, изключва достъпа до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед доводите на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор, както и че противоречивата практика на съдилищата е изключена като основание за допускане на касационно обжалване с измененията на ГПК от 2017 г. /ДВ, бр. 86/2017 г./. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. При този резултат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 996 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение