Определение № 60410 от 06.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2413/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ със седалище в [населено място] - чрез юрк. Радмила Кронева, срещу решение № 11551 от 15.07.2020 г., постановено по т. д. № 4569/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е отменено решение № 1337 от 19.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на Софийски градски съд и е осъдена НЗОК да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД на „Аджибадем сити клиник МБАЛ Токуда“ ЕАД сумите 935 099 лв. - неизплатена стойност на извършена и отчетена болнична медицинска помощ по клинични пътеки за м. април, м. ноември, м. декември 2016 г. и м. март 2017 г. по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 22-2513/27.02.2015 г., продължен с допълнително споразумение № 23/25.05.2016 г., ведно с обезщетение за забава от падежа на задължението за всеки месец до датата на предявяване на исковете - 13.07.2018 г., в размер на 159 798.68 лв., 114 406 лв. - неизплатена стойност на вложени медицински изделия при осъществяване на болничната помощ за м. април 2016 г. и м. април 2017 г. по същия договор, ведно с обезщетение за забава в размер на 22 108.55 лв.; 47 120 лв. - неизплатена стойност на извършена и отчетена болнична медицинска помощ по клинични процедури за м. ноември - м. декември 2016 г. и м. март - м. април 2017 г. по договор за извършване на клинични процедури № 22-7004/25.05.2016 г., ведно с обезщетение за забава от падежа на задължението за всеки месец до предявяване на исковете в размер на 7 497.54 лв.; 251 614 лв. - неизплатена стойност на извършена и отчетена болнична медицинска помощ по амбулаторни процедури за м. април, м. ноември и м. декември 2016 г. и м. март 2017 г. по договор за оказване на болнична помощ по амбулаторни процедури № 22-7005/25.05.2016 г., ведно с обезщетение за забава от падежа на задължението за всеки месец до предявяване на исковете в размер на 36 993.45 лв., и 10 880 лв. - неизплатена стойност на вложени медицински изделия при осъществяване на болничната помощ за м. март 2017 г., ведно със законна лихва за забава в размер на 1 326.76 лв.; 2 110 283 лв. - неизплатена стойност на извършена и отчетена болнична медицинска помощ по клинични пътеки за периода м. април - м. декември 2017 г. по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 22-2513/12.05.2017 г., ведно със законната лихва за забава от падежа на задължението за всеки месец до предявяване на исковете в размер на 150 078.35 лв., и 218 748 лв. - неизплатена стойност на вложени медицински изделия при осъществяване на болничната помощ за периода м. април - м. декември 2017 г., ведно със законна лихва за забава в размер на 15 337.57 в.; 85 560 лв. - неизплатена стойност на извършена и отчетена болнична медицинска помощ по клинични процедури за осем месеца в периода м. април - м. декември 2017 г. по договор за оказване на болнична помощ по клинични процедури № 22-7004/12.05.2017 г., ведно със законната лихва от падежа на задължението за всеки месец до предявяване на исковете в размер на 6 785.09 лв.; 972 305.40 лв. - неизплатена стойност на извършена и отчетена болнична медицинска помощ по амбулаторни процедури за осем месеца в периода м. април - м. декември 2017 г. по договор за оказване на болнична помощ по амбулаторни процедури № 22-7005/12.05.2017 г., ведно със законната лихва от падежа на задължението за всеки месец до предявяване на исковете в размер на 75 890.22 лв., и 54 123.97 лв. - неизплатена стойност на вложени медицински изделия при осъществяване на болничната помощ за седем месеца от периода м. април - м. декември 2017 г., ведно със законната лихва за забава в размер на 4 719.19 лв.; законни лихви върху всяка една от присъдените главници от датата на предявяване на исковете до окончателното плащане и разноски за двете съдебни инстанции в размер общо на 316 840.50 лв. по чл.78, ал.3 ГПК. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички възможни основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Аджибадем сити клиник МБАЛ Токуда“ ЕАД АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Мария Дерелиева от САК, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че ответникът НЗОК е неизправна страна по сключени с ищеца „Аджибадем сити клиник МБАЛ Токуда“ ЕАД, на основание чл.59, ал.1 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/, индивидуални договори № 22-2513/27.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, № 22-7005/2016 г. за извършване на амбулаторни процедури, № 022-2513/12.05.2017 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, № 22-7005/12.05.2017 г. за извършване на амбулаторни процедури и № 22-7004/12.05.2017 г. за извършване на клинични процедури, неразделна част от които е Приложение № 2 „Стойности на дейностите, медицинските изделия и лекарствени продукти за злокачествени заболявания в условията на „МВП“, поради което дължи претендираните с предявените искове по чл.79, ал.1 ЗЗД суми, ведно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД. От фактическа страна въззивният съд е счел за безспорно, че в изпълнение на посочените договори ищецът е извършил реално болнична медицинска помощ, амбулаторни и клинични процедури във вид и обем, описани в обстоятелствената част на исковата молба, и е вложил медицински изделия при осъществяването им, като стойността на извършените услуги и на вложените изделия надхвърля предвидените в Приложение № 2 към договорите стойности, които са заплатени изцяло от ответника. Предвид процесуалните позиции на двете страни в процеса, въззивният съд е очертал като спорни по делото въпросите дали определянето в договорите на месечен лимит на подлежащите на заплащане от НЗОК медицински дейности съответства на императивните законови разпоредби и дали ищецът има право да получи стойността на реално извършените медицински слуги и на вложените при осъществяването им медицински изделия, чиято стойност надвишава предварително лимитираните с договорите стойности. За да разреши спорните между страните въпроси, въззивният съд е анализирал приложимата към договорните правоотношения правна уредба и е акцентирал върху следните принципни положения в нея, имащи значение за произнасянето по основателността на предявените искове: С разпоредбите на чл.52 и чл.53 от Конституцията на Република България са регламентирани принципа за закрила от държавата на здравето на гражданите, източниците, условията и реда за финансиране на здравеопазването, и правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред, определени със закон. Залегналите в Конституцията принципи и основни права на гражданите във връзка с опазване на тяхното здраве са доразвити в Закона за здравето /ЗЗ/ и в нормативните актове по неговото приложение. С чл.3 ЗЗ опазването на здравето на гражданите е определено като национален приоритет, гарантиран от държавата чрез прилагане на основни принципи на равнопоставеност при ползването на здравни услуги, осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ, вкл. Държавно участие при финансиране на дейности, насочени към опазване на здравето на гражданите. В чл.81 ЗЗ е прогласено правото на всеки български гражданин на достъпна медицинска помощ при условията и реда на ЗЗ и на ЗЗО, като са очертани основните принципи, при които следва да бъде упражнявано това право - своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, равнопоставеност при оказването и др. В чл.2 от приетата по силата на законова делегация Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ е предвидено право на здравноосигурените лица в Република България да получават медицинска помощ в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, като е уредено правото на пациента на избор на лечебно заведение, сключило договор с НЗОК, където той да получи болнична помощ на територията на цялата страна. Съгласно чл.22 от цитираната наредба, при липса на капацитет за планова хоспитализация лечебното заведение следва да изготви листа на чакащите пациенти, които са избрали да проведат в него болничното си лечение. В чл.2 ЗЗО задължителното здравно осигуряване е дефинирано като дейност по управление и разходване на средства от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК и нейните поделения - районни здравноосигурителни каси /РЗОК, и включва пакет от дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК. С чл.2, ал.3 ЗЗО е създадено задължение за НЗОК да закупува от изпълнителите на медицинска помощ здравни дейности, определени по вид, обем, цени и достъпност в съответствие със ЗЗО, като за осъществяване на предвидените в ЗЗО дейности в чл.53 на ЗЗО е предвидено НЗОК и Българският лекарски съюз /БЛС/ да подписват Национален рамков договор, съставляващ според чл.4а ЗЗО нормативен административен акт с действие на територията на цялата страна и имащ задължителна сила за НЗОК, РЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите. Обхватът на Националния рамков договор включва реда за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ, гарантирана като пакет по чл.45 ЗЗО от бюджета на НЗОК, критериите за качество, достъпност и своевременност на помощта и други въпроси от значение за здравното осигуряване. По отношение на предоставяните видове медицинска помощ по чл.45 ЗЗО с чл.55г, ал.1 ЗЗО е възложено на НЗОК да разработва прогнозни обеми. С императивната разпоредба на чл.55, ал.3 ЗЗО е въведена забрана Националният рамков договор да установява изисквания за условия, възпрепятстващи свободния избор на осигурения на изпълнители на медицинска помощ, сключили договори с НЗОК, както и максимален брой извършвани дейности и разпределение на квоти за изпълнителите на такива дейности в специализираната извънболнична и в болничната помощ, на ограничение в обема и разпределението на извършваните дейности между лечебните заведения. За осъществяване на дейността по оказване на медицинска помощ в съответствие с гарантирания пакет по чл.45 ЗЗО се сключват договори по чл.59 ЗЗО между директора на РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ, които отговарят на изискванията на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗО и на критериите за осигуряване на достъпност и качество на медицинската помощ, като тези договори не могат за бъдат сключвани при по-неизгодни условия от приетите с Националния рамков договор. Заплащането на оказаната в полза на осигуреното лице медицинска помощ се извършва от бюджета на НЗОК от РЗОК, а съгласно чл.51 ЗЗО не се заплаща само медицинската помощ извън обхвата на чл.45 ЗЗО и договореното в Националния рамков договор. Бюджетът на НЗОК е основен финансов план за набиране и разходване на парични средства на задължителното здравно осигуряване и е отделен от държавния бюджет - чл.22, ал.1 ЗЗО; Приходите в него се набират чрез посочените в чл.23 ЗЗО източници и според чл.23, ал.2 при недостиг на средства могат да се ползват краткосрочни безлихвени заеми от държавния бюджет, а съгласно чл.25 ЗЗО задължително се заделя резерв за непредвидени и неотложни разходи. Проектът за закон за бюджета на НЗОК се внася в Министерски съвет от управителя на НЗОК чрез министъра на здравеопазването и съгласно чл.29 ЗЗО в него задължително трябва да са определени размера на задължителната здравноосигурителна вноска, приходите и разходите по бюджетна класификация и диференцираните разходи за здравноосигурителни плащания. Изхождайки от приложимата към спорното правоотношение правна уредба, въззивният съд е формирал извод, че заложените в договорите с ищеца /в качеството му на изпълнител на медицинска помощ по чл.45 ЗЗО/ ограничения относно броя на изпълняваните медицински дейности противоречат на императивните законови правила и на основните принципи на задължителното здравно осигуряване, поради което не създават основание за ответника да откаже да заплати претендираната с исковете стойност на реално оказаната медицинска помощ на здравноосигурени лица. Определянето в договорите на лимит на заплащаните от НЗОК дейности е преценено от въззивния съд като противоречащо на залегналите в Конституцията на Република България, в ЗЗ и в ЗЗО принципи за закрила от държавата на здравето на нейните граждани, за опазване на здравето на гражданите като национален приоритет, за гарантиране на своевременна, достъпна и качествена медицинска помощ на здравноосигурените лица в кръга на гарантирания от бюджета на НЗОК пакет от медицински дейности по чл.45 ЗЗО. Според въззивния съд, законодателят е предоставил на НЗОК достатъчно законови средства и инструментариум за постигане на посочените принципи на здравното осигуряване - собствен бюджет, поддържане на задължителен резерв, възможност за ползване на нисколихвени заеми от държавния бюджет и др., и при добро управление на предоставените средства те биха били достатъчни за гарантиране заплащането на регламентирания пакет от медицински дейности с цел реализиране на основното право на гражданите на здравеопазване. Като противоречащо на основните принципи на правовия ред в държавата въззивният съд е определил използването на властническо положение от страна на НЗОК и районните й поделения, изразяващо се в ограничаване правата на гражданите за достъп до своевременна и качествена медицинска помощ в избрано от тях лечебно заведение по причина на недобро функциониране и липса на правилно планиране на очакваните разходи в бюджета на здравното осигуряване. Налагането на едностранни ограничения в броя на извършваните от изпълнителите на медицинска дейност хоспитализации, както и включването на нуждаещи се пациенти в листа на чакащи за следващ месец или период, също е счетено от въззивния съд за недопустимо от гледна точка на правовия ред в държавата по съображения, че по този начин се препятстват гарантираните от закона свобода на избор на изпълнител на медицинска помощ и равнопоставеност на здравноосигурените лица. Въззивният съд е изразил виждане, че ако се приеме тезата на ответника за обвързаност от определените в договорите с изпълнителите на медицинска помощ лимити на дейностите, ще се достигне до неприемлив от гледна точка на закона резултат - прехвърляне на отговорността по здравно осигуряване и гарантиране правото на своевременна и качествена медицинска помощ от държавата върху изпълнителите на медицинска помощ, които ще трябва да финансират медицинската помощ със свои средства или в противен случай да оставят пациентите да чакат при неясни и негативни последици за здравето им. Въз основа на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е приел, че по отношение на всички извършени от ищеца и описани в исковата молба дейности са изпълнени изискванията на чл.47 ЗЗО за заплащане от НЗОК, респ. не са налице изключения по чл.51 ЗЗО, пораждащи право за НЗОК да откаже плащане. Поради това и с оглед възприетите разрешения по приложението на ЗЗ и ЗЗО съдът е направил решаващия извод, че ответникът не може да бъде освободен от отговорност за заплащане на реално изпълнената от ищеца медицинска помощ в очертания с исковата молба и доказан в хода на делото обем, ведно с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за вредите от забавеното плащане. Началният момент, от който е присъдено обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, е определен съобразно уговорения в договорите по чл.59, ал.1 ЗЗО срок за заплащане на извършените от ищеца медицински дейности. В зависимост от изводите, до които е достигнал, Апелативен съд - София е отменил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и е осъдил НЗОК да заплати на ищеца претендираните с исковете суми. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник е обосновал общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол със следните въпроси: „ 1. Какъв е характерът на процесните договори за осъществяване и заплащане на медицинска дейност, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК; 2. Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл.52 от КРБ не са неограничени; 3. Ако са недействителни клаузите на процесните договори, ограничаващи заплащането на извършена болнична медицинска дейност по клинични пътеки до определените стойности в приложение № 2 към същите, като основни уговорки относно заплащането по процесните договори, допустим ли е искът по чл.79 ЗЗД; 4. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да съобрази всички представени по делото доказателства; 5. Характерът на извършените медицински дейности над определените стойности по приложение № 2 към индивидуалните договори на лечебните заведения за болнична медицинска помощ с НЗОК обосновава ли заплащане от бюджета на НЗОК от резерва на същата, предвиден нормативно в чл.25 ЗЗО за „непредвидени и неотложни разходи“. Допускането на касационно обжалване по формулираните в т.1, т.3 и т.5 въпроси се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че отговорът на въпросите е „важен за правилното прилагане на закона и за развитието на правото“. За въпроса по т.2 се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че при разрешаването му въззивният съд е игнорирал произнасянето в решение № 2 от 22 февруари 2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България, което „пряко касае предмета на спора“. Приложното поле на касационното обжалване по отношение на въпроса по т.4 е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 34/23.09.2019 г. по гр. д. № 1694/2018 г. на ВКС, тъй като въззивният съд не е направил фактически констатации и правни изводи относно характера на процесните договори, въпреки наведените във въззивната жалба на касатора доводи за тяхната специфика, не се е произнесъл по доводите относно падежа на претендираните с главните скове вземания и неприложимостта към тях на разпоредбата на чл.86 ЗЗД, не е обсъдил възражението за липса на доказателства относно реализацията на утвърдения механизъм за предоговаряне на месечните стойности по приложение № 2 към договорите. Формулираните в т.1, т.3 и т.5 на изложението въпроси не отговорят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на спора /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Въпросите са зададени общо и не кореспондират с конкретен решаващ извод на въззивния съд, обусловил постановения с обжалваното решение правен резултат. В мотивите към решението въззивният съд не е обсъждал какъв е характера на договорите, от които ищецът извежда исковите си претенции, не е квалифицирал като недействителни клаузи от съдържанието на договорите и не се е произнасял, че дължимите от касатора суми следва да бъдат заплатени със средства от предвидения в чл.25 ЗЗО бюджет на НЗОК за непредвидени и неотложни разходи. Уважаването на исковете е обусловено от прилагане на залегналите в Конституцията на Република България основни принципи в областта на здравеопазването и закрилата на правата на здравноосигурените лица, както и на съдържащите се в ЗЗ и ЗЗО императивни разпоредби, уреждащи спорното правоотношение. За да счете исковете за основателни, въззивният съд е констатирал, че всички дейности, за които ищецът претендира плащане, са извършени реално и се обхващат от чл.45 ЗЗО, без да попадат сред изключенията по чл.51 ЗЗО, и по тази причина отказът на ответника - касатор да заплати стойността им по съображения за изчерпване на заложените в индивидуалните договори лимити е лишен от законово основание. Възприетото от въззивния съд разрешение на спора съответства изцяло на практиката на ВКС, формирана с решение № 169 от 16.02.2021 г. по т. д. №1916/2019 г. на II т. о. В цитираното решение е даден отговор на въпроса съществува ли задължение за НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и действителни ли са уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности, като произнасянето е в следния смисъл: „Уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД, но тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишение на месечния лимит; Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО“. При наличие на посочената практика, която настоящият състав на ВКС споделя, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което поддържаните във връзка с въпросите по т.1, т.3 и т.5 доводи за неправилна преценка на характера на сключените с насрещната страна договори и на произтичащите от тях права и задължения не следва да се вземат предвид при произнасянето по заявеното основание за достъп до касационен контрол. В т.2 от изложението не е посочен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е направено оплакване за несъобразяване на обжалваното решение с приетото от Конституционния съд на РБ решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. Не е доказана и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК допълнителна предпоставка, доколкото мотивите към обжалваното решение не съдържат изводи, влизащи в противоречие с решението на Конституционния съд /чийто предмет е конституционосъобразността на Закона за бюджета на НЗОК за 2007 г./. Повдигнатият в т.4 от изложението въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички доводи и оплаквания във въззивната жалба и да се произнесе по тях е значим за делото, но начинът, по който е зададен, го приравнява на оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение. Следва да се отбележи, че макар да не е обсъдил изрично наведените във въззивната жалба на касатора доводи за специфичен характер на сключените с ищеца договори по чл.59 ЗЗО и за липса на предпоставки за настъпване на изискуемостта на претендираните с исковете вземания, въззивният съд индиректно е отрекъл тяхната основателност като е приел, че по силата на Конституцията на РБ и на приложимите разпоредби от ЗЗ и ЗЗО касаторът не е имал основание да откаже плащане на реално извършените от ищеца медицински дейности в обхвата на чл.45 ЗЗО, което плащане е дължимо към края на всеки месец от исковия период съобразно постигнатите при сключване на договорите по чл.59 ЗЗО уговорки. Анализът на мотивите към обжалваното решение сочи, че въззивният съд е дал отговор на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, с която е бил сезиран, поради което решението не противоречи на сочената в изложението задължителна и казуална практика на ВКС и няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения процесуален въпрос. По изложените съображения решението по т. д. № 4596/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,