Определение № 2659 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4504/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№7074/24.09.2024г. Х. Ив. В. чрез адв. М. Г. срещу решение №469/25.07.2024г. по в. гр. д. №87/2023г. на Окръжен съд – Враца, с което първоинстанционното решение е отменено, и вместо него е постановено друго, с което е уважен изцяло предявеният иск от И. В. иск по чл. 124 ГПК. Касаторът моли, след като бъде допуснато касационно обжалване, да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Оспорва извода на въззивния съд, че от доказателствата по делото се установява, че именно той е закупил процесния автомобил от „Щайнкелнер" ГмбХ за сумата 3 000 евро. Излага, че дори да се приеме, че този договор е действителен, и че преговори за покупко-продажбата и необходимите документи са съставени на територията на Р А., където се е намирал процесният автомобил, това не е достатъчно основание за установяване правото на собственост съгласно българското законодателство. От друга страна, талонът за регистрация на процесния автомобил не е бил променян от името на Д. Мохер, независимо от двете разпоредителни сделки, които са извършени на територията на Р А. и този талон за регистрация е приложен към преписката на ОД на МВР, за който факт не е повдиган въпрос по делото и същият не е бил разглеждан. Предопределящо при преценката както за валидността, така и за доказателствената сила на издадено от друга държава свидетелство за регистрация на МПС, е съдържанието на чуждото право, подлежащо на установяване съобразно правилата, регламентирани с чл. 43, ал. 1 - 3 КМЧП. В хипотеза, когато чуждото право придава на свидетелството за регистрация на МПС силата на официален свидетелстващ документ, то по силата на чл.179, ал.1 ГПК във връзка с чл. 29 КМЧП, свидетелството ще се ползва не само с формална, но и с материална доказателствена сила, обвързваща съда да приеме, че удостоверените в него факти са се осъществили така, както се твърди в документа. Следва да се има предвид, че по силата на чл. 65, ал. 1 и ал. 2 КМЧП, при преценка на правните последици от действията, осъществени по време, когато автомобилът се е намирал на територията на Р А., приложимо е австрийското материално право, а по отношение на тези, настъпили на територията на България - българското материално право. Според касатора, като не е ценил всички установени факти и обстоятелства в производството, не е направил правни изводи, почиващи на логически съждения и житейските правила, и не е приложил цивилната правна система, въззивният съд се е произнесъл с решение, противоречащо на материалния закон, процесуални правила, като същото е необосновано и очевидно неправилно, поради което следва да бъде отменено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за касационно обжалване, като са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички искания и възражения на страните, преценката на доказателствата и да направи фактически констатации, също така да посочи, кои доказателства приема за безспорни и кои не?“

2. „По въпросите относно отразеното в чуждестранно свидетелство за регистрация обстоятелство кой е собственик, съответно каква е проекцията на тази проблематика в доказателствения процес по един гражданскоправен спор за вещно право с предмет подлежащо на регистрация МПС.“

3. „Достатъчно ли е за уважаването на иска да бъде приет за автентичен договор за продажба на лек автомобил съгласно чуждестранното право или следва да бъде признат за неистински официалният документ, който според българското законодателство удостоверява правото на собственост - свидетелство за регистрация част първа по реда на чл.193 от ГПК?“

4. „Частен документ, приет от български държавен орган за удостоверяване на право на собственост върху лек автомобил и съставен съгласно чуждестранно законодателство следва ли да бъде приет от съда като неистински, след като не е оспорено удостоверяването на това право?“

По тези въпроси касаторът твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с възприетото в ТР №1/2013г. на ВКС, ОСГТК относно правомощията на въззивната инстанция и в Решение №23 от 10.12.2019г. по гр. д. №3808/2017г. на ВКС.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът И. В. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че липсват предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Излага, че въззивният съд, след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до правилен извод за основателност на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, поради което моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от И. Ив. В. за признаване за установено по отношение на Х. Ив. В., че ищецът е изключителен собственик на лек автомобил марка "Фолксваген", модел "Тигуан", с рег. [рег.номер на МПС]. Ищецът излага, че с ответника са законни наследници на Д. Цв. И., починала на 30.12.2021г. С нотариална покана рег.№... от 23.02.2022г. ответникът му заявил претенция, че е собственик по наследяване на посочения лек автомобил, тъй като същият бил регистриран в Сектор "Пътна полиция" към ОДМВР-В. като собственост на общата наследодателка. Ищецът твърди, че е собственик на този автомобил, тъй като го бил закупил с договор за покупко-продажба от 12.09.2019г. за сумата от 3 000 евро, заплатена в брой, като покупката е извършена в присъствието на свидетел. Посочва, че не му е известно по какъв начин и въз основа на какъв документ автомобилът е регистриран като собственост на Д. Ц. И., но категорично отрича същата да е придобивала собствеността върху него. Счита, че регистрирането на автомобила като собственост на наследодателката не поражда права за нея, тъй като регистрацията има единствено оповестително действие. Твърди, че към настоящия момент автомобилът е в негово владение.

Чрез депозирания отговор, ответникът Х. Ив. В. оспорва допустимостта и основателността на предявения иск. Не оспорва, че страните са наследници на Д. Ц. И., както и изпращането на нотариалната покана, с която претендира от ищеца заплащането на обезщетение по чл.31 ЗС за лишаване от ползване на съсобствената вещ. Излага, че между тях, в качеството им на наследници на Д. И., са образувани две съдебни производства – за съдебна делба и за възстановяване на запазена част. В рамките на първото производство не е поискана делба на описания автомобил като част от наследственото имущество, нито в производство по иска по чл.30 ЗН е поискано образуване на наследствена маса с включване на този автомобил в същата, предвид което счита, че не е налице правен интерес от предявяването на настоящия иск. Във връзка с оспорване основателността на същия излага, че при придобиване на собственост върху лек автомобил в РБ се прилага ППЗДвП относно свидетелството за регистрация на МПС, което следва да е издадено по реда на Наредба І-45 от 24.03.2000г. Счита, че след като е налице официален свидетелстващ документ за установяване право на собственост върху лекия автомобил, не е допустимо да се признава право на собственост върху МПС.

След като е развил подробни съображения за допустимостта на предявения иск, въззивният съд е намерил същият за основателен, вземайки предвид следното:

С договор за покупко-продажба на МПС от 11.09.2019г. продавачът Д. Ц.-М., е продал на фирма "Щайнкелнер" – пътна помощ за теглене на МПС, 9462 Б. Ст.Л., [улица], лек автомобил марка "Фолксваген", модел "Тигуан", идентификационен номер: [№], с дата на първа регистрация – 17.03.2008г., за цената 2 500,00 евро, платена в брой преди приемането. Продавачът е декларирал, че автомобилът е негова изключителна собственост, а предаването на същия е извършено на 11.09.2019г. Представен е и регистрационен талон, установяващ, че автомобил е регистриран като собственост на продавача Д. Ц.-М..

С Договор за покупко-продажба от 12.09.2019г. "Щайнкелнер" ГмбХ, [улица] [№]. Ст.Л., е продал същия автомобил на И. В. от РБ, [населено място], 1000, [№], за сумата 3 000 евро. От приложения касов бон, се установява заплащането на тази сума на същия ден. В представения счетоводен документ – извлечение от сметка на дружеството-продавач, се съдържа запис, че на 12.09.2019г. „Varbanov" и сумата "3 000" като задължение и кредит на сметка /в превода е отразено, че не се чете, но от получения чрез съдебната поръчка документ на немски език ясно се вижда това отразяване/. Въззивният съд е отбелязал, че сред документите, касаещи извършването на покупко-продажба от 12.09.2019г., при изпълнение на съдебната поръчка, австрийският съд е изпратил и копие от личната карта на ищеца И. И. В..

Във връзка с твърдение си, че автомобилът е регистриран на името на наследодателката Д. Ц. И., ответникът представя с отговора на исковата молба свидетелство за регистрация Част І на лек автомобил марка "Фолксваген", модел "Тигуан", идентификационен номер: [№], в което като собственик на същия е записана Д. Ц. И..

От преписката по регистрацията на процесния автомобил, изискан от ОДМВР, Сектор "Пътна полиция", се установява, че заявлението за регистрация на автомобила е било подадено от Д. Ц. И., в което се посочва, че именно тя е собственик на автомобила, а в приложената декларация, Д. Ц. И. декларира, че на 16.09.2019г. в А. е закупила автомобила от Д. Ц.-М.. Представени са копие от регистрационния талон на автомобила и договор за покупко-продажба от 16.09.2019 г. - на немски език. При извършения превод на български език, се установява, че в Свидетелството за регистрация, Част І като собственик на автомобила е била регистрирана Д. Ц.-М., но на 11.09.2019г. е била извършена дерегистрация на това лица като собственик.

В представения по делото оригинал на договор за покупко-продажба от 16.09.2019г., е отразено, че Д. Ц.-М. продава автомобила на Д. Ц. за сумата 3 500 евро.

Във връзка с откритото производство по чл.193 ГПК за оспорване от ищецът на автентичността на този договор в частта относно подписа на посочения продавач, е изискана справка от ОДМВР-В., в отговор на която е постъпило удостоверение рег. [№]02.11.2022г., установяващо, че за периода 15.09.2019г .– 21.09.2019г. в автоматизираната система няма данни за задгранични пътувания на лицето Д. Цв. И..

От изисканата справка-извлечение от регистрите за нотариално удостоверяване на нотариус Св. Б., с рег.№ 482, е видно, че 27.09.2019г. е заверен подписа на Д. Ц. И. на върху пълномощно, с което тя упълномощила И. И. В. да управлява лек автомобил "Фолксваген Тигуан", с рег. [рег.номер на МПС].

П. Ц., живееща на съпружески начала с ищеца от 2013г., разпитана като свидетелка излага, че през м.09.2019г. И. В. е закупил със свои лични средства от автокъща в А. автомобил марка "Фолксваген", модел "Тигуан", с рег.[№], и лично е платил на автовоз да му докара колата в България. Продажната цена била 3 000 евро, а за превоза били заплатени 1 000 евро. Тъй като свидетелката и ищецът работят в чужбина, трябвало да заминат и не дочакали докарването на автомобила, нито успели да го регистрират. Когато са се прибрали от чужбина, майката на И. В. им е казала, че е регистрирала колата, за да може да отиде да види внука си, който по това време е излежавал присъда в [населено място].

Свидетелят Д. И. Х. - син на ищеца, излага, че баба му Д. много искала автомобил тип джип, за да може някой да я кара на лозе, тъй като тя не е шофьор. Той не знае кога е купен автомобила, тъй като на 31.01.2019 г. бил задържан през цялата 2019г. и до 2021г. Като излязъл от затвора, баба му казала, че му е купила кола, с която да ги кара с дядото на лозе. Обяснила му също, че баща му я ползва, но е в чужбина и не си вдига телефона. Свидетелят знае, че и понастоящем колата е при ищеца, но не знае откъде е закупен автомобила, на каква цена и кой е дал парите. Предполага, че е купен в България, тъй като баба му едва ли би тръгнала зад граница да търси коли.

От заключението на съдебно-почеркова експертиза, се установява, че подписът за "продавач" в договора за покупко-продажба от 16.09.2019 г. не е изпълнен от И. И. В., Х. И. В. и Д. Ц. И..

На основание чл.43, ал.1 КМЧП въззивният съд е допуснал специализирана експертиза за установяване съдържанието на чуждо право, от която се установява, че Общият австрийски граждански кодекс от 1812г. /ABGB/ не предвижда формален договор за прехвърляне право на собственост върху движима вещ, поради което и продажбата на такава, вкл. и на МПС, може да бъде сключена валидно и в резултат на устно постигнато съгласие. Писмената форма има доказателствена функция, като съществува практика да се сключват писмени продажбени договори, доколкото същите служат като доказателство пред администрацията при прехвърлянето на собствеността – напр. за целите на регистрацията и дерегистрацията на МПС. Вещото лице посочва, че австрийското право изисква две сделки за прехвърлянето на собствеността върху движими вещи, вкл. и МПС- една облигационна и една реална, при която се предава владението върху вещта. В заключението е посочено, че регистрацията и дерегистрацията на МПС в Република А. са уредени от Федералния закон за моторните превозни средства от 1967г. Описан е начинът, по който се извършва процесът на дерегистрация на МПС, като е посочено, че не е налице законов срок, в който предходният собственик следва да го дерегистрира.

Анализирайки двата, представени по делото договори за покупко-продажба на един и същи автомобил, легитимиращи като собственици различни лица, въззивният съд е счел, че с представените от ищеца И. В. доказателства е проведено пълно и главно доказване на деривативното придобивно основание, на което основава претендираното изключително право на собственост върху процесната движима вещ, а именно – сключен на 12.09.2019г. договор за покупко-продажба.

Посочил е, че според събраните писмени доказателства, първоначално автомобилът се е намирал в А., регистриран на името на Д. Ц.-М., предвид което съгласно чл.65, ал.1 КМЧП правните последици от действията, осъществени докато автомобилът се е намирал на територията на А., следва да се преценят съгласно приложимото австрийско материално право, според което не се изисква квалифицирана форма за транслиране на собствеността на автомобили, но се изисква реално предаване на владението. Писмената форма при сключването на такива договори има само доказателствена функция, свързана най-вече с процедурата по регистрация и дерегистрация на МПС.

Предвид което е приел, че сключеният на 11.09.2019г. договор за покупко-продажба, по силата на който регистрираният до този момент собственик на автомобила Д. Ц.-М. е продала на фирма "Щайнкелнер" автомобил марка "Фолксваген", модел "Тигуан", идентификационен номер: [№], е породил транслативен вещноправен ефект, доколкото в същия изрично е отразено, че автомобилът е предаден на купувача в деня на сключването на договора – 11.09.2019 г. В потвърждение на този извод е и фактът, че на същата дата е извършено дерегистриране на Д. Ц.-М. като собственик на автомобила. Приел е за доказано, че на следващия ден – 12.09.2019г. е извършена нова разпоредителна сделка, по силата на която "Щайнкелнер" ГмбХ, [улица] А-9462 Б. Ст.Л., е продал същия автомобил на И. В. от РБ, [населено място], 1000, [№], за сумата 3 000 евро, като помежду им е сключен писмен договор, който има доказателствена сила. Действително, в този договор не е отразено предаване на владението, но този факт се установява от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелката П. Ц., като е безспорно, че и към настоящия момент автомобилът се намира във владение на ищеца.

В подкрепа на този извод, въззивният съд е възприел и пълното съответствие между намиращите се у ищеца оригинал на този договор и касова бележка към същия, и представените от дружеството-продавач при съдебната поръчка заверени копия от същия договор и касова бележка. Като единствена разлика между договорите е в извършеното отбелязване на ръка в представения от купувача екземпляр от договора "0% = 2.500.-, 20%= 500.-, ex Mochar", последното от които потвърждава фактът, че автомобилът е от Д. Ц.-М.. В тази насока е преценен и фактът, че от австрийското дружество-продавач при съдебната поръчка е представено копие от личната карта на ищеца като част от документацията, съпровождаща сключването на договора, което според съда е логично, тъй като ищецът И. В., като купувач, го е предоставил на продавача при сключването на договора за покупко-продажба. Приел е, че от представеното извлечение от счетоводната документация на дружеството-продавач също се потвърждава фактът на разпоредителната сделка и получаването на договорената продажна цена

По тези съображения, въззивният съд е счел, че на 12.09.2019г. е сключена разпоредителна сделка съгласно действащото австрийско материално право, по силата на която ищецът И. В. е придобил правото на собственост върху процесния автомобил.

По отношение на представения при регистрацията на автомобила в РБ договор за покупко-продажба от 16.09.2019г., съдът е счел, че в производство по чл.193 ГПК не е доказана автентичността на подписа на посоченото като продавач лице Д. Ц.-М., нито ответникът, чиято е доказателствената тежест е ангажирал доказателства, от които да се установява, че този документ е подписан от посоченото лице. Според заключението на СПЕ подписът за "продавач" в договора за покупко-продажба от 16.09.2019г. не е изпълнен от И. И. В., Х. И. В. и Д. Ц. И., но не се установява същият да е изпълнен от посоченото като продавач лице. Според въззивния съд доколкото ответникът не е доказал истинността на този документ, то същият няма обвързваща формална доказателствена сила, т.е. съдът не е длъжен да приеме лицето Д. Ц.-М. за автор на направеното разпоредително изявление. Въпреки установеното, че според австрийското право, договорът за покупко-продажба на МПС може да бъде сключен и в устна форма, съдът е отбелязал, че по делото липсват данни Д. И. на 16.09.2019г. да е била в А. и да е преговаряла с посочения продавач Д. Ц.-М., а и от събраните писмени доказателства се е установило, че последната пет дни по-рано – на 11.09.2019г. е продала собствения си автомобил на "Щайнкелнер" ГмбХ. Следователно, дори и хипотетично да се приеме, че Д. Ц. И. е сключила договор за продажба на процесния автомобил, същият не би имал транслативен афект, тъй като на тази дата посоченият продавач вече не е бил собственик на автомобила.

Въззивният съд е посочил, че не може да бъде направен и извод, че автомобилът е закупен от ищеца И. В., но от името и за сметка на общата наследодателка Д. И., т.е. че помежду им е бил сключен договор за поръчка и че тя е осигурила средствата за плащане цената на автомобила, тъй като такива индиции се съдържат единствено в показанията на свидетеля Д. Х., които съдът не кредитира, тъй като същите не са конкретни и непосредствени, и не се потвърждават от останалите събрани доказателства.

Относно доказателствената стойност на представеното свидетелство за регистрация на процесния автомобил в РБ, въззивният съд, след като е коментирал приложимото българско право - чл.140, ал.2, чл.141, ал. 1 ЗДвП, чл.143, ал. 1 ЗДвП и чл. 33 от Наредба № I 45 от 24 март 2000 г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на моторните превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях, е посочил, че свидетелството за регистрация на ППС, на основание чл.179, ал.1 от ГПК е официален удостоверителен документ относно съдържащите се в него изявления, включително относно собственика и основанието на придобиване. Приел е, в настоящия случай е опровергано удостовереното от органите на МВР в България право на собственост на Д. И. върху автомобила, тъй като в проведеното производство по чл.193 ГПК се е установило, че представеният при регистрацията договор за покупко-продажба от 16.09.2019г. е неавтентичен в частта относно подписа на посочения продавач Д. Ц.-М.. В обобщение, въззивният съд е счел, че предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на И. В. върху процесния автомобил следва да се уважи като основателен.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от разрешаването на процесуален въпрос, мотивирал правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Във връзка с първия формулиран въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички искания и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, като посочи кои доказателства приема за безспорни и кои не, следва да се отбележи, че въззивният съд не е допуснал соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираните съдебни решения. Напротив, съобразявайки се със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. на показанията на свидетелите и заключението на СТЕ, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил подробни собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Въззивният съд е очертал установената фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства, като е формирал свои изводи за основателност на предявения иск. В решението са направени фактически изводи въз основа на събраните доказателства досежно идентичността на имота и наличието на твърдяното от ищците придобивно основание. Въззивният съд е изложил мотивирани съображения защо счита, че именно с договора от 12.09.2019г. дружество "Щайнкелнер" ГмбХ, е продало процесния автомобил на И. В. за сумата 3 000 евро, съответно защо посоченото като продавач лице Д. Ц.-М. в последващия договор за покупко-продажба от 16.09.2019г., не е могло да прехвърли собствеността върху същия на общата наследодателка Д. И.. Изрично е посочил, че удостовереното от органите на МВР в България право на собственост на Д. И. върху автомобила в свидетелството за регистрация на МПС е опровергано, тъй като в проведеното производство по чл.193 ГПК се е установило, че представеният при регистрацията договор за покупко-продажба от 16.09.2019г. е неавтентичен в частта относно подписа на посочения продавач Д. Ц.-М.. Своите изводи съдът е мотивирал извършвайки подробен и обстоен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, предвид което не може да се приеме, че е процедирал в противоречие с константната съдебна практика.

По следващия въпрос относно отразеното в чуждестранно свидетелство за регистрация обстоятелство кой е собственик, касаторът твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение Решение №23 от 10.12.2019г. по гр. д. №3808/2017г. на ВКС.

В същото, съставът на ВКС е изложил, че съгласно чл. 31 КМЧП българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. Следователно, предопределящо при преценката както за валидността, така и за доказателствената сила на издадено от друга държава свидетелство за регистрация на МПС, е съдържанието на чуждото право, подлежащо на установяване съобразно правилата, регламентирани с чл.43, ал.1 – 3 КМЧП. В хипотеза, когато чуждото право придава на свидетелството за регистрация на МПС силата на официален свидетелстващ документ, то по силата на чл. 179, ал.1 ГПК във връзка с чл. 29 КМЧП, свидетелството ще се ползва не само с формална, но и с материална доказателствена сила, обвързваща съда да приеме, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издалия го орган, са се осъществили така, както се твърди в документа. Оспорване на свидетелството ще е допустимо, но противното ще следва да се установи чрез пълно насрещно доказване от оспорващата страна / чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК /. Когато приложимото чуждо право предвижда регистрирането на МПС да е на името на собственика, то обвързващата материална доказателствена сила на чуждестранното свидетелство за регистрация на МПС ще се разпростре и спрямо отразеното в него относно собственика на съответното МПС. В този случай, за да опровергае удостовереното, оспорващата страна ще следва чрез пълно насрещно доказване да установи съществуването на придобивно основание, сочещо за собственик лице, различно от вписаното в чуждестранното свидетелство за регистрация на МПС при съобразяване разпоредбите на чл. 65 КМЧП, както и чл. 61 и чл. 62 КМЧП.

Въззивният съд не се е отклонил от така даденото разрешение. Напротив, именно в съответствие с него е посочил, че след като първоначално автомобилът се е намирал в А., регистриран на името на Д. Ц.-М., то съгласно чл.65, ал.1 КМЧП правните последици от действията, осъществени докато автомобилът се е намирал на територията на А., следва да се преценят съгласно приложимото австрийско материално право, и именно съобразно него, установено по делото посредством назначената съдебна експертиза, е преценил събраните по делото доказателства.

Действително, сред документите, събрани по делото посредством съдебната пръчка е и регистрационен талон, издаден в А., от който е видно, че същият автомобил е бил регистриран като собственост на продавача Д. Ц.-М.. Въззивният съд не е пренебрегнал същия. Напротив-съобразил се е с неговата формална и материална доказателствена сила относно собствеността на автомобила, като коментирайки всички писмени доказателства, е достигнал до извода, че със сключения на 11.09.2019г. договор за покупко-продажба, регистрираният до този момент собственик на автомобила Д. Ц.-М. е продала на фирма "Щайнкелнер" /и предавала владението на същия/, като в потвърждение на този извод е и фактът, че на същата дата е извършено дерегистриране на Д. Ц.-М. като собственик на автомобила. След което е развил съображения, че на следващия ден – 12.09.2019г. е извършена нова разпоредителна сделка, по силата на която "Щайнкелнер" ГмбХ е продал същия автомобил на И. В. от РБ, [населено място], 1000, [№], за сумата 3 000 евро. Съобразяването с практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Във връзка с третия въпрос следва да се посочи, че за да уважи иска, въззивният съд е развил подробни съображения за неавтентичността на договора за продажба от 16.09.2019г. в частта относно подписа на посочения продавач Д. Ц.-М., след което изрично е посочил, че именно поради така установената в производството по чл. 193 ГПК неавтентичност, е опровергано удостовереното от органите на МВР в България право на собственост на Д. И. върху автомобила в свидетелството за регистрация на МПС. Предвид което така поставен въпросът не съответства на установените по делото факти и на решаващите изводи на съда, поради което не обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По четвъртия въпрос следва да се има предвид, че съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства докато в случая въпросът цели извършването на преценка на съответствието на изводите на въззивния съд с конкретната фактическа обстановка по делото, предвид което се налага изводът, че така формулиран въпросът не отговаря на общия селективен критерий. Независимо от това, следва да се отбележи, че по този въпрос следва да се имат предвид развитите във връзка с втория въпрос съображения досежно отразения в чуждестранно свидетелство за регистрация собственик на автомобила. Въззивният съд не е счел свидетелството за неистинско. Неговата формална и материална доказателствена сила са зачетени, но след като е преценил наличието на договор за покупко-продажба от 11.09.2015г. съдът е направил извод, че на тази дата Д. Ц.-М. е продала собствения си автомобил на дружество "Щайнкелнер" ГмбХ и същият е бил дерегистриран, а на следващия ден – 12.09.2019г. дружеството е продало същия на ищеца И. В. от РБ за сумата 3 000 евро. Следователно, по така поставения въпрос относно частния документ, съставен съгласно действащото чуждестранно право, липсва първата предпоставка за допускане до касационното обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1, т.1 ГПК, тъй като по него въззивният състав не е развил решаващи мотиви, довели до отхвърляне на иска.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба разноски в претендирания размер от 2000 лв., за които са представени списък, пълномощно и договор за правна помощ.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение